Тодор Ялъмов, художник и педагог: Трябва да си при учениците с душата си

10305051_763328437034011_3256569979931421089_n

Тодор Ялъмов е роден през 1933 г. в Елхово. Завършва гимназия в родния си град, а през 1967 г. първия випуск на Великотърновския университет, специалност “Приложни изкуства”. В продължение на 12 г. е работил като инспектор по рисуване в “Просвета” – Ямбол.  Ръководи школата по изобразително изкуство в читалище “Съгласие” в продължение на 22 г. и е обучил около 100 архитекти и 30-тина художници, които сега живеят  по целия свят.

-Г-н Ялъмов, вие тръгвате към големия път от Елхово. Какво имаше по този път?

-Баща ми е кореняк елховлия, майка ми е от Гранитово. Учил съм там, включително до завършването на гимназията. Излезе тогава закон, че който иска може да отиде в казармата преди набора си. И отидох като доброволец. Наложи ми се преди това една година да повтарям класа, защото ми правеха трапанация на ухото, това бе 1947 г.

-Какво представляваше в ония години Елхово, имаше ли там хора на изкуството?

-В Елхово, като дълбока провинция, нямахме хора, които да са учили изобразително изкуство. Който преподаваше рисуване, всъщност не бе специалист, а така допълваше норматива си. И хабер си нямаха от тая работа. В Гимназията имаше един, но той си отиде много бързо, не му харесаха условията, а и там рисуване се учеше за кратко. Нямаше кръжоци по рисуване, нищо подобно нямаше.Стойчо Стойчев бе голямата фигура в културния живот на Елхово, но той, знаеш, е театрал. Аз се запознах с него чак след казармата-ние имахме разлика във възрастта, аз съм по-малък. Тогава вече, след казармата, и аз се включих към театъра в читалището. Стойчо бе изключителен човек, той умееше прекрасно да води колектив, да го ентусиазира. След репетиция, нямаше други забавление тогава в Елхово, той правеше купонче нещо, серенади.

Умееше ги тези работи. И поддържаше тесни контакти с големи имена в българския театър. Аз не съм играл в пиесите, правех декорите им.

-По нещо друго увличахме ли се в юношеските си години?

-Много се увличах по футбола, бях изключително бърз, но три пъти в гимназията чупех лявата си ръка, все нея. И бях голям техничар. В Елхово ми дадоха прякора-Кънките, а също и Чайката. Правех на леда на река Тунджа пируети с кънките. Пързалях се до предприятие „Родопа”, там замръзваше винаги реката.

Музиката също много ме привличаше.Нямахме право да излизаме след 20 часа, но аз ходех по вечеринките, за да слушам музиката. И сега изключително много обичам музиката. С часове мога да слушам музика-и класика, и тракийски и македонски народни песни, и естрадни песни.Не случайно бях поканил Красимира Султанова да изпълни на цигулката творби на откриването на юбилейната ми изложба.

-Има ли сте особени, да ги наречем така, преживявания в казармата?…

-Аз съм служил в най-най-най известния  полк, намираше се в София, на четвърти километър. Това е пехотен, гвардейски полк. Генерал Анев, който после участва в опита за преврат срещу Тодор Живков, бе командир на дивизията. Това поделение бе цяло селище-имаше там болница, имаше хор, басейн също. Тази казарма е строена още от германците. Бях тежко картечар, носех „Максим”, представяш ли си колко килограма е това оръжие, какъв зор съм видял. По 80-90 км походи сме правили. Получих отпуска чак на 32-ия месец, тогава се служеше 3 години. Нямах вяра, че ще оживея в това поделение. Имаше много яки момчета, но се оказаха слабохарактерни и не издържаха там. Някои даже правиха опити за самоубийство. Поделението бе опитно-при нас пробваха всичко, което искаха да стане в българската армия.

-А пътят ви към изобразителното изкуство откъде мина?

-В Университета във Велико Търново влязох на прима виста. По онова време в Ямбол художниците бяха само Стефан Бъчваров и Димитър Бойчев, но аз не ги познавах още и не съм ходил да се обучавам за кандидат – студентските изпити при тях. Докато бях още в Елхово, двамата с Христо Бакалов си направихме една изложба, но това бе чисто самодейна работа. Тогава работех в тамошната „Търговия” като художник, но бях и инкасатор. Първите си стотинки изкарах с писане на лозунги по стъклата на магазините. Там работих четири години. Елхово бе малък град, а и тогава не бе излязло на мода да си художник. После отидох да работя в Киното, пак в родния си град. Там вече по цял ден се занимавах с рисуване. Дотогава бояджии се занимаваха да правят плакатите за филмите. Там вече опитах истински бои, платно,           четки, тия неща до оня момент ми бяха непознати. Прожектираха два филма в седмицата, два пъти правех плакати за тях. От работата ми в киното дойде големият тласък да се занимавам с изобразително изкуство. Даже ателие ми бяха дали, тръгна и приказка из Елхово, че съм художник. Още не съм никакъв художник, разбира се, но в града така вървеше думата.

-Професор Михаил Кац сякаш има специално място във вашата памет?

-Той бе на възраст, но изключително интересен, просто неописуем. Беше обаче голям мълчаливец. Той е руски евреин, обиколил беше света. В Русия е завършил Художествена академия, бил е в Индия. В един момент се озовава в Сърбия и оттам идва в България. И се установява във Велико Търново. Жена му трябва да е още жива, тя беше българка Той ни преподаваше, за голямо съжаление, само няколко месеца. Почина и там-във Велико Търново- го погребахме. Той бе първият декан на катедра „Изобразително изкуство”, а проф. Бурмов, историкът, чувал си го, ни бе първият ректор. Ние бяхме първия випуск на Великотърновския университет-по изобразително изкуство учехме 22 души.Целият университет бе от около 300 студенти-филологиите и историците. Почти всички от тия 300 човека живеехме на общежитие. До университета аз не бях пипал глина. След първи курс вече се ориентирахме кой каква специалност ще изучава. Записах се „Приложни изкуства”, тази специалност и завърших, а на скулптура, както считат много хора в Ямбол. Там вече видях истинско изкуство. Има нещо любопитно от тоя период-тогава във Велико Търново снимаха част от филма „Крадецът на праскови”. Един епизод заснеха в двора на Университета, ние бяхме тогава на изпити.

-А след завършването на висшето си образование някъде поехте?

-След като завърших, идваха да ме викат на работа в Елхово, в Етнографския музей. Директорът му, Иван Желязков, бе голяма фигура. Той ми хвърляше привлекателни хапове-че ще имам ателие по реставрация, само и само да се върна в родния град. Иван Желязков бе изключителен-боготворя го. Той бе много укумуш. Музеят без него изобщо нямаше да стане. Музеят бе в една богаташка къща, национализирана. Аз, Христо Бакалов и още един човек, майсторихме нещата, за да може той да стане пригоден за културна институция. Иван Желязков не бе историк, той е бивш царски офицер. Имаше една моторетка, с нея обикаляше целия район. Не се спираше и изпреварваше с етнографските си находки ямболския Музей. В Музея ни бе свърталището. Интелектуално Елхово беше по-изостанал от Тополовград, там са по-изстрадали и по-любознателни, затова след гимназията отиваха да учат в Пловдив, в Казанлък, в Стара Загора.

-Вие сте ръководили в продължение на 22 години Школата по изобразително изкуство към читалище „Съгласие”. Разкажете някои неща за този толкова дълъг период?

-Провеждах там заниманията всяка събота и неделя, по 5-6 часа на ден. Обикновено идваха към 70-90 ученици, на възраст от 5 до 11 клас. Имаше такси, но те отиваха в читалището, а аз бях на щат в него. Много от моите възпитаници станаха архитекти и художници, сред тях са Румен Малчев, Калин Ангелов, Александър Александров, Кирил Йорданов/той преди осем-девет години направи голяма изложба, с огромни платна в парка, помниш я/. Кирил сега живее и работи в САЩ. Радослав Стойчев работи като дизайнер във Виена. Николай Колев също е минал през моята школа, той имаше наскоро изложба в Арт галерия „Стойчев”. Иван Пазламачев живее и работи в САЩ-дърворезба. Динко Желязков Динков, сега митрополит Серафим, също бе при мен. Той завърши ландшафна архитектура. От момичетата си спомням Велислава Хубавий, тя продължи като дизайнер в София, Янка Симеонова стана художник, живее също в София. Мария Толева завърши архитектура, тя също е в столицата. Албена Владимирова/баща и бе футболен вратар на „Лъсков”/ завърши архитектура. Много успешна кариера направи Светозар Иванов, той е член на Съюза на архитектите във Франция. Това момче идваше чак от Айтос. Той идва неотдавна в Ямбол да търси талантливи ученици. С него поддържаме редовна кореспонденция, праща ми подаръци.

-А вие от кого поехте Школата по изобразително изкуство?

-Водеше я преди мен Стефан Бъчваров. Той се пенсионира и аз поех щафетата. Аз съм бил 12 години и методист в Просветата по рисуване, като работех като учител в „Данчето и Митошка”/ сега ОУ „Д.Дебелянов”/. В Просветата ме привлече Недялко Григоров.

-А какви бяха принципите, върху които правехте обучението на децата?

-Първо-трябва да си стриктен, аз нямам нито едно закъснение за тези 22 години в Школата. Второ-трябва да направиш така, че да не е скучно на учениците, всеки път е нужно да се измисли нещо ново. Трето-да се правят корекции на работите им, да се работи с всеки от тях и индивидуално.Четвърто-никога да не се скатаваш, а да си там, при тях, с душата си. Считам, че Школата, която ръководих, бе най-силната в България.

-А кои бяха артистичните ви приятелства през годините?

-Близки бяхме с Георги Наков, със Стефан Бъчваров също се сближихме. Много се имахме с Павел Бакалов. Много сме се събирали на раздумка с Михаил Михов-Мильо, често съм оставал да спя у тях, на улица „Мир”. От по-младите бях приятел с Петър Желев, лека му пръст.Двете му деца учеха при мен, сега са във Франция.

-Казахте, че Школата ви е била най-добрата в България. Сигурно сте поддържал тесни контакти със специалисти от столицата?

-Имаме приказка с проф.Георги Попиванов, той бе във ВИАС. Винаги ми праща много поздрави. В София много известна бе Школата на Сузи Аранова-една ексцентрична жена. Тя казваше: ”Ялъмов ги шлайфа, аз само ги полирам”. Тук, в Ямбол, държах близки контакти с математиците Роман Хайнацки и Косьо Косев. Имахме стабилна обратна връзка, за да е ясно как се развиват учениците. Много близък бях и с двамата.

Интервю на: Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply