Това странно племе – рибарите

Rekite_Tunja_int…Той е известен ямболски бизнесмен, дълги години е търсил и мамил рибата по всякакви водоеми. Преди време почна да ходи заради съвсем друго – просто мятал въдицата и сядал да слуша вятъра. Без изобщо да поглежда към плувката.
Изтривал по този начин грижите, пистата, за да може в понеделник отново да почне битката за място сред големите фирми в неговия бранш.
После се случи друго – негов приятел загина на язовир и вече не иска и да чуе за риболов. Повечето обаче веднъж прихванат ли от тази краста, ги държи цял живот. Все се заричат, че тази събота им е за последно, защото Тунджа нищо не дава, а язовирите са или „слаби”, или далечни и скъпи.
Другата събота пак са на линия. Дебнат каракудата или белицата, прикрити в шаварите на Тунджа, а ако оня хищник -сомът, се е разбудил и тръгнал на лов, могат с часове да чакат той да удари именно на тяхната стръв.
Не обичат да ги гледат като ловят – имат това за лично пространство, интимно занимание, в което няма място за други хора. Тия, които висят на Градинския мост, на моста до бившата Каргонска баня или на Съоръженията, няма как – примиряват се с наличието на публика. Ала са дръпнати и е най-добре да не ги питаш върви ли, не върви ли, защото можеш и да отнесеш нещо по адрес на майка си.
Влачат кепчета, живарници, раници, чанти, калъфи, столове, куфари, чадъри, стойки. Трябва да са готови за всичко – като удари някой огромен сом, няма да допуснат да се измъкне почти на брега на Тунджа – кепът ще свърши нужното.
Кепът много често само прави навалица в раницата, но тая работа – риболовът, не е за леваци. Има мигове, които е абсурдно да си позволят да пропуснат и те ги осмислят дни, седмици, почти месец, докато над тях тегне забраната, заради размножителния период на рибата.
А и след като хвърлят хайвера си, тия „гадини” не идват там, където трябва. Или ще кълват като луди на оня, дето е на десет метра от него, или ще подскачат цял ден над водата, без да проявят никакъв интерес към захранката и стръвта.
Стръвта е цяла наука – дали да заложиш на щурчета, майски бръмбар или пиявица, ако си тръгнал за речен кефал, не е никак лесно да се реши. Вчера в кафенето един се хвалил, че я спукал на пиявица, друг донесъл в къщи едно корито кефал, само че го съсипал на щурчета. Нито щурчета има под път и над път, нито пиявиците са по улиците. Речният кефал може да се закачи и на обикновен торен червей, в детските си години правехме така, но сега водата все е много и рибата все капризна.
Червеят е за простата риба – каракудата, червеноперата, кротушката. Каракудата през пролетта излиза да се грее на плитчините, тя е тромава и мързелива и не е с претенции към водите. И кълве бавно, което позволява да се концентрираш и да почнете надлъгването.
И тя, обаче, иска чалъм – не е за нерваци, които бързат да дръпнат още при второто почукване. Все пак каракудата е слаба ракия, може с нея да се справи и тоя, който от две седмици си е купил пръчка и е плъпнал по водоемите.
При стрижока, а и при речния кефал, се иска повишено внимание – особено при стрижока. Този лакомник кълве изневиделица, така че ако малко си се загледал по жената, дето се припича отсреща, стрижока ще го гледаш само на картинка.
Тази риба не е кой знае колко вкусна, трудно се чисти, понеже всъщност най-напред трябва да я одереш (а жена ти тук вече няма да има милост или търпение) и ще трябва да оставиш ракията, за да покажеш, че умееш всичко.
И черната мряна не е лесна, но пък е толкова вкусна, че си заслужава да биеш доста път, понеже нея няма да я намериш на Гребния канал или до Младежкия дом.
Който е рибар с претенции и финансови възможности, няма, всъщност, изобщо да виси на Гребния канал. Той ще палне колата и ще отиде или на Камчия, или на някой от хубавите язовири – Малко Шарково или Тополница, да речем.
Тополница е на майната си, ако живееш в Ямбол, но там емоцията и от красивата природа е голяма, а можеш и да закачиш парче, с което после да осмислиш дългите зимни дни и нощи.
Зимата не е мъртъв сезон за балъкчиите, но се иска яка закалка.
Не само може да е доста студено, но и да вали дъжд, а това иска яке, гащиризон, ботуши, обувки, ръкавици, шапка. Пълна дивотия е да ходиш за риба с бели маратонки, така става на старозагорската гара, но не и из мочурливата Тунджа.
А и се влиза навътре в реката, щом твърдо си решил да свършиш работа, а не просто да избягаш от тъщата, която все нещо намила, или от съпругата, която е решила да пусне прахосмукачката, после пералнята, после да готви, после да възпитава децата.
Наистина в такива дни е най-разумно да се изнижеш много рано и да се върнеш късничко. Тогава шансът благоверната ти да спи, след като се е вихрила цял ден, е по-голям. При зимния риболов обаче има и друг проблем, освен студът. Ако ще търсиш скобар, той кълве най-активно след 15 часа. При това положение, до следобеда нещо трябва да се измисли – един дълъг ром с чай на няколко пъти, ще ви разнежи безспорно, но пък рязко намалява възможността да стигнете до реката.
Нищо, далеч по-важно е, че сте искали и че сте далеч от домашното огнище.
НЯКОГА
Темата за това как преди години рибата кълвеше като луда, а сега не излиза нищо, е любима за почти всички въдичари. Ако приседнете до тях в магазин „Щука”, „Хоби” или в зала „Диана”, ще разберете какви чудовища е давала Тунджа някога. Или поне шаран, каракуда и гърбавица в огромни количества.
И сомове като телета, разбира се.
Един ще си припомни как след училище, току до Каргонския мост, се бухвали в реката и пълнили гащите си с риба. Друг ще се върне към Синия вир, под чиито сенки шаранът, особено голият, не можел да се събере в живарника.
И колко много вървяло тогава на засечка при Съоръженията, наричани от мнозина Големия и Малкия водопад. И как дори зад градския плаж, намиращ се съвсем близо до Съоръженията, с една току що окастрена пръчка и плувка (коркова тапа) от бутилка за вино (”Манастирско шушукане), за час-два съсипвали червоноперата, кротушката и каракудата.
…То така си и беше – по времето на соца такъмите бяха примитивни – корда се намираше трудно, куките бяха огромен проблем и ако намериш от някъде орлов нокът, ти беше за завист из цялата махала. Ако пък имаш макара, дори и да е руска, която тракаше като шевна машина, пак си беше за завист.
В ония времена магическата дума бе Мичел. Не вярвам да има идиоти, но все пак да го кажем – това бе най-великата в представите ни марка макари. С нея бе фасулска работа да метнеш чак в средата на Тунджа. За разлика от ръчната работа, при която се изискваше страшно търпение и солидни дози гениалност, за да докараш поне на два метра от брега. Тракачката от Съветския съюз вършеше горе-долу същата работа….
По-нервните деца родителите почти задължително ги пращаха да хвърлят въдици. Така им казвали лекарите. По-добре било, вместо да ги тъпчат с транквиланти.
Джон Стайнбек в едно писмо казва, че е хиляди пъти по-добре да отидеш за риба, отколкото да лежиш един час на дивана на психоаналика и той да ти съсипе портфейла. Повечето българи не са чели Стайнбек, но интуитивно са разбрали целебната роля на въдичарството.
И си е така – как няма да се залисаш, след като най-напред трябва да прекопаеш дълбоко метри пръст, за да намериш червеи. В градината на баба ти има всякакви глупости, обаче червеи няма. А и старата дебне, и щом почнеш да копаеш, веднага излиза с точилката да брани „малата си градинка”. Не е чела Петко Славейков, но я пази от посегателство.
В интерес на правдата, в домашните градини нямаше червеи. Хубавите червеи бяха под Въжения мост или при бай Кольо Начев. Той бе страстен балъкчия и в един ъгъл на градината си отглеждаше от тия „гадинки”. Намирането на белички пък означаваше ходене до „Родопа”. И си бе гадно, пак в интерес на истината….
…Другарят Пеко Таков в средата на 70-те г. на миналия век.изнася доклад през ямболските велможи, в който им обяснява, че България изостава драстично при отглеждането на рибата. И се поставя като национална задача това изоставане да се навакса. Явно директивата е приета, защото статистиката показва, че през 1982-1983 г. страната ни стига до производството на около 16 000 тона риба годишно….
…Гащеризон, ботуши, панталони, обувки, шапки, ръкавици, яке, кърпа, тениски – едно на ръка. Сетне – кепове, живарници, стойки, чанти, куфари, кутии, чадъри – пак страшно нужни неща. Кюспе, червеи -червени, бели, млечна царевица, щурчета, мамарци, хляб с памук вътре, малки рибки, качамак, майки бръмбари, пиявици, варено жито, жабчета…
Ако ще си от това красиво племе – рибарите, ще носиш, иначе оставаш в къщи – край пералнята, тъщата, сметката за ток, дори и в събота, и децата, които се врат из краката ти.
А там… Там – водна шир и тишина.
Свобода!

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply