Тема с продължение: Да закрием общественият транспорт? Май това е идеята в Ямбол…

„Сега кой пътува с обществения транспорт – само аутсайдерите”, ми каза наскоро един мой познат. Аутсайдери действително стават все повече хора, но е нелепо да се твърди, че с обществените автобуси се придвижват само тия, изпаднали от борда на битието. И понеже аз се осланям повече на емпиричното, се заглеждам напоследък по-внимателно в хората, които пътуват с обществения транспорт в Ямбол.

Някои познавам, все пак не сме Торино, други са ми енигматични по лице и имена. Учителите надали са обществени аутсайдери в страната ни, някои от тях пътуват с автобусите. Ако живееш в ж.к. „Бенковски”, в Каргона или в „Златен рог”, няма как да ти стигне времето сутрин, за да си на работното място, когато трябва, ако тръгнеш пеша. Личният автомобил не е във всяко ямболско, а и изобщо българско семейство. А ни е в множествено число. И ако съпругът работи в „Папаз олио” или е лекар в клиниката до Стадиона, надали ще излязат сметките да натисне газта, за да закара половинката си в гимназията по хранителни технологии, или в Икономическата гимназия, да речем.

Има и трети вариант, тя или той, заедно с децата, хващат такси. Децата може да учат обаче в ОУ„Николай Петрини”, а вие да живеете в Аврена, но пък да работите на ж.п.гарата. Сметката ще е доста солена, и няма как да ви стопли фактът, че таксиметровият шофьор ще е доволен.

В ямболския общински транспорт, все още, се срещат и ученици. Ако са в гимназиалния курс, могат преспокойно и сами да стигнат до класната стая. И в прогимназията да са, пак би трябвало да се оправят с автобусите. Стига тях да ги има, и то да ги има в нормални интервали. Разстоянията в Ямбол не са се променили от времето на комунизма – от ж.к. „Хале” до Математическата гимназия, ви трябват поне 35 минути, за да хванете уроците когато почват, а не да влезете във втория час. Сега такива тийнейджъри наистина са по-малко в обществения транспорт, в сравнение с времето на така наречения комунизъм. Но ги има, и ако доста от тях не стъпват в градски автобус, то е поради неговата разреденост.

Намаляха и пенсионерите. При тях обаче, положението е по-различно. Ако все пак учениците могат и да устискат на спирката, дори и в жега, дори и в студ, за възрастните това изпитание често е непосилно. И те си „позволяват” да отидат до парка, ако живеят в така наречените крайни квартали много рядко, още по-рядко пък да отидат на гости на някой набор. Особено пък ако приказката се услади и мине „Лека нощ, деца!”. Ямболският обществен транспорт тогава вече е минал в нелегалност – официално, с благословията на общината. Последният автобус от Аврена за центъра е в 21,25 ч. Дори да предположим, че това е крайно неприличен час за прибиране на някой дядо или на някоя леля, въпреки че и те са хора (или не са хора, през годините на Прехода това е все по-съмнително), то какво им има на тийнейджърите?

Според мен – нищо. Прави, здрави момчета и момичета, които, особено лятно време, е в реда на нещата да се позадържат по кафенетата. Или дори да отидат на кино. Или на купон. За лятото, последно автобусно придвижване в 21,25 ч., е подигравка с хората. А има и влакове, и тия влакове, представете си, пристигат на ж.п.гарата и след 21 часа.

Оценката на голяма част от ямболлии за обществения транспорт е негативна. Някои от тях дори се чувстват като крепостни, въпреки че формално са граждани на демократична държава. И че плащат редовно данъците си.

Как се стигна до днешното лошо, меко казано, състояние на обществения транспорт в града ни?

Великата гордост – имам собствен автомобил!!!

Поставени в клетката на вечното чакане – за апартамент, за фаянсови плочки, за хубава книга, за керемиди, за кафе, балтон, а в края на соца дори за червен пипер, българите

приеха като нова епоха в живота си възможността да имат собствени автомобили. Втора употреба, трета употреба, краден, некраден, нямаше никакво значение. Всеки имаше нещо в банката от времето на Тодор Живков, и вече бе тигър зад волана на колата си. Тогава започна агонията на обществения транспорт. Държавните и общинските автобусни фирми, както и железниците, се оказаха огромно бреме за всяко правителство. И почнаха да режат, да режат, да режат. Докато се превърна в чудо да дойдеш от Маломир или дори от Стралджа в Ямбол, и да можеш да се прибереш надвечер с обществен превоз. Постепенно, ала методично, това се случи и с „дестинацията” Ямбол-Сливен и обратно. Дойде царството на маршрутките, в които, наблъскани, дори по-зле, отколкото по времето на соца, хората търпяха.

Ще търпят, къде ще ходят, не всеки изтегли кредит, а после „забрави” да го погаси. И не всеки усвоява днес пари от еврофондовете, имитирайки, че отглежда лозя, или пък че върши нещо на наетото на ниски цени пасище из Тунджалъка.

Прогонването на пътниците

бе добре дошло за държавата и за всеки министър, който имаше да връща услуги на тая или оная фирма, корпорация, баджанак. Или просто да се погрижи за собствения си джоб. Пари в железниците почти не се даваха, още по-малко пък имаше стратегия и интерес те да заприличат на техните „сестри” във Франция, Япония или Италия. Постоянното плямпане, че БДЖ са нерентабилни, както и автобусният обществен транспорт, даде изкуствена преднина на другите, частните фирми, много от които на „наши хора”. Ако не бяха на наши, щяха да станат. Властниците вече бяха зомбирали електората, и той нито четеше, нито разпитваше, с какво пътуват икономическите ни емигранти в Испания, Франция или във Великобритания. Тук бе новото летоброене –ерата, в която НАЙ-СЕТНЕ няма да чакаш вечност, докато ти дойде реда да купиш „Лада” или полски „Фиат”. И „Москвич”, разбира се.

Ямбол повтори този вариант, почти нямаше как да не върви в крак с новите директиви.Уж тотално нерентабилният градски транспорт, обаче не изчезна. Взеха го частни фирми – има субсидии от държавата, а си е по друго е да имаш сигурни пари, отколкото да си в джунглата на бясната, в България и нелоялна, много често, и стъкмена за „свои хора”, конкуренция. В бюджета на Ямбол за 2015 г. има над 1 милион лева за обществения транспорт. За Болярово те са почти 170 000 лв., за Елхово – малко над 200 000 лв. Миналото лято отидох по работа в Болярово. Фолклорен фестивал, в почивен ден, нормално е, няма да е в сряда. След надиграването на децата, имаше време, и се разтъпках из Болярово. На автогарата нямаше жива душа, беше ми минала идеята да парясам замоталия се наш шофьор,  и да поема с обществения транспорт. Идеята се оказа идиотска – властта бе наредила да пътува към Ямбол автобус един път на ден. Така е и до ред други големи и по-малки селища в региона.

Така че искаш, не искаш, си в ръцете на частните превозвачи.

Какво предлагат превозвачите?

Много музика, силна, доста често, и акцентираща на шедьоврите на Камелия, Анелия и други фолк диви. Наскоро един от шофьорите се погрижи за музикалното освежаване на пътниците с парче, в което се обясняваше, че героинята е „бела циганка”. Уви, не разбрах коя е суперзвездата. Да се разправяш с шофьора, че това е музикална инквизиция, е загубена работа. Ако не те изхвърли от автобуса, може да те набие, ако те пожали, все пак, ще надуе парчето още по-яко. Проглушиха ни ушите с въвеждането на джи пи ес системите. Ако те означават нещо за Пловдив, или за София, за Ямбол това са вицове. Сутрин шофьорът се сеща, че ту не си е купил цигари, ту че му се яде баничка. И спира, където му кефне. И когато му кефне. Пътниците чакат със страхопочитание той да задоволи стомаха си. Джи пи ес системата е неясно какво отчита. Ако пък по пътя застигне чинка, стринка или братовчед, пак ще спре извън графика – неговият човек няма да блъска пеш я, тая работа е за идиоти.

Джи пи еса вероятно е развален. Или се прави на развален?

За да е още по-ведро в автобусите, често между  пътници и чували с картофи не се прави разлика. Като ги разхвърлят за десетина минути няколко пъти, пътниците тъкмо са качили адреналина.

Превозвачите, дали ще е „Юнион Ивкони”, или другата фирма, „Автотранспорт”АД, имат навика и да не прекаляват с миенето на автобусите. Два пръста прах са нищо, като не ги искаш, ей ти такситата. И „Юнион Ивкони”, и „Автотранспорт” АД, имат линии в много български градове, така че надали това е от самарянство. Държавните пари са най-сигурните пари…

Маршрутите – някои на книга, други повече за декорация

Ако не познаваш практиката в Ямбол, а я караш по таблото с транспортната схема, изтипосано на всяка спирка / уж спирка, а не предпазва нито от дъжд и вятър, нито от убийствено слънце!/, може да решиш, че този град е изряден с обществения транспорт. Ако поостанеш в града, бързо ще разбереш, че онова там е само картинка, картинка, на която от доста време се мъдрят и спирки, които всъщност не съществуват реално. Те са фантоми, някакво обещание за светлото бъдеще. А спирките, с техните кошмарни скамейки и още по-кошмарни покрития, са чиста проба престъпление против човечеството. Ако приемем, че този, който ползва обществен транспорт, е човек, разбира се. В Ямбол и хората от градските автобуси, и тия, които са простосмъртни пешеходци, категорично не са част от човечеството. Тях ги карат да тичат, за да пресекат на зелено пешеходната пътека, трябва да са волове, за да дочакат заветния автобус. Не са волове, обаче. И или не излизат извън панелките си, или олекват, хващайки такси. И автобусните шофьори явно са доволни. Защото, наблюдавайте поне няколко пъти, за да видите как № 1 или друг, няма кой знае каква разлика, профучава край спирките, и чакащите остават с пръст в устата.

Така де, нали ще се играят карти или пък ще се слуша мощно поредната фолк дива…