Тези стъпки там, или за ямболския Есенен салон

Дойде редът и на Есенния салон в Галерия „Кирил Кръстев”, която все по-трудно ще защитава реномето си на средище на изобразителното изкуство, след като и Безистена, в известна степен, е вече такъв пристан.

Засега обаче в Галерия „Кръстев” има изложби, и миналата седмица отвори врати първата за новия творчески сезон. Есенният салон за някои от авторите е като под индиго с Пролетния – когато „репертоарът” ти е оскъден нито има какво ново да извадиш, нито пък знаеш как да го изразиш. Онова, Новото.

Добрите в професията обаче и сега са на стремето. Боряна Чапърова, към която може би съм пристрастен, но продължавам да считам, че тя навлезе в дълбока вода. И ако скоро има самостоятелна изложба,това отчетливо ще се види.

Дона Неделчева, която ме прати в страници от Патрик Модиано с нейното платно „Непознато място”. Френският белетрист, комуто бе присъдена миналата година Нобеловата награда, е повлечен от амнезия в много от романите си. Не той, разбира се, а персонажите му. Дона Неделчева сякаш е влязла в спомена, и се е залутала в неговия лабиринт. Доброволно, при това и красиво, лутане из Някога. Там, където в незнаен час и незнайно как, идва едно Непознато място. И някой трябва да го претвори.

Кольо Инджов участва с една творба, „Утро”, но тя е на равнище, което прави присъствието му в Есенния салон респектиращо. Радващо е участието с две картини-пейзажи, на Дончо Донев, един от доайените на ямболската живопис. Донев дълго бе в „изгнание”, появи се силно преди няколко месеца със самостоятелна изложба, и появата му сега и на Есенния салон е добър „щрих”.

Поне на мен ми е трудно да хвана дали цикълът „Клоуни” на Александрина Игнатова е с нови неща или тя е направила микс от стари работи. Имаше период, в който нейните герои ми бяха в повече, но сега отново ме грабнаха с финия рисунък на Саша, с меката

 си тъга, със замечтаността си.

Лятото сякаш не е бил добрият сезон за някои от ямболските автори. Ина Трифонова, Деляна Узунова, Стефан Качаков са в русло, което твърде много сладни, а дори и най-хубавият шербет не бива да е чак лепкав. Качаков направи преди около година много добра самостоятелна изложба, и съм учуден, как сега нивото на творбите му е слязло рязко. Допускам, че всъщност той не е се готвил специално за Есенния салон, и в него е отишло каквото е останало из ъглите на ателието му.

При Деляна Узунова надали имаме такова „алиби” – на нея „сантименталната” живопис явно и е присъща. И чрез нея търси почитатели. Вероятно и има такива, аз предпочитам да не съм от тях. Същият подход има в Есенния салон и Ина Трифонова, както и на няколко други автори.

Интересна, ефектна е изявата на Магдалена Атанасова. Особено нейните три миниатюрни платна, решени в кърваво-черно. Те са в яростен дисонанс с огромната част от другите платна в Есенния салон, ала нужно ли е да има задължително доминиращо присъствие на сезона, за който се приема, че са абонирани творците. А и Магдалена Атанасова има и четвърта картина в изложбата – „Есенни цветя”. Вижда се и по заглавието, че тя е в унисон със сезона.

Всеки сезон е хубав, освен бездарният, така да го формулирам, макар че вероятно далеч преди мен някой вече го е писал това. Те са и рисували милиони хора, и още повече са обичали. Какво от това – тези стъпки там са нашите, нали?….

Борислав Ненов