Тези „странни” братя Брънекови….

Те са подценявани твърде много и от доста хора на културата в Ямбол след  9 септември 1944 година. Странно отношение, защото те, а това са братята Тотю и Любен Брънекови, са с огромна енергия, имат пръст в  много начинания, за да бъдат пренебрегвани от ямболските културтрегери. Няма причина това да е плод на местния патриотизъм, защото, ако бащата на братята, докторът по право Петър Брънеков  е роден в Трявна, то и Тотю, появил се на белия свят през  1904 г., и Любен, проплакал през  1908 г., са родени в Ямбол.

Без тях вестник „Тракиец” надали би излизал с това качество, което имаме налице, в продължение на 21 години – от юли 1923 до 1944 година. Ролята на Иван Марангозов, разбира се, е огромна. Той не само отпечатва  в семейната печатница на Марангозовия род  в. „Тракиец”, а е и негов баща, създател, или, както той самият се нарича по страниците на газетата, стопанин-редактор.

Още от първите броеве Тотю Брънеков вече е част от екипа на най-добрия и най-тиражния вестник в Ямболския регион, а след един кратък период, в който негов главен редактор е Стефан Димитров, именно Тотю поема диригентската палка. По-малкият му брат, Любен, скоро също става един от редакторите на „Тракиец”. Вестник-епоха в журналистиката край Тунджа,  правен графично с финес и мяра, а и списван много умело.

Третият основен автор в този ямболски вестник, и също редактор, е Лео Коен. Вездесъщият Кирил Кръстев, автор на страшно много книги и на страшно различни теми, нещо, рядко за оная епоха, пише в спомените си, че за известно време също е бил редактор на „Тракиец”.

За това негово дело нямаме сигурни данни, но е вън от съмнение, че бъдещият автор на първата българска монография за Пикасо е пишел често за вестника, и че е давал не една идея за появата на една или друга статия.

Тотю и Любен Брънекови, както и  Коен, също незаслужено подминаван от днешните представители на ямболската култура, обаче са двигателите на „Тракиец”. Много от текстовете са неподписани, а и излизащият веднъж седмично вестник залага много на информационния дискурс, особено на хрониката и на кратките информации, но за много събития и хора знаем именно от колоните на този печатен орган.

Стопанинът-редактор на „Тракиец”, Иван Марангозов, явно е имал нюх към тая работа, освен, че е безспорен майстор в полиграфията. Подбирането, и задържането на талантливи, качествени редактори и автори, е тънка история. А при българските нрави, в които твърде бързо възникват кавги и дори скандали между собствениците на вестници и редакторите им, това е направо изумително. Почти 20 години Тотю и Любен Брънекови, както и Лео Коен, работят в разбирателство с Иван Марангозов, чиято печатница „Светлина”, наследена от баща му Константин, също е епоха в културата на нашия град.

Наскоро един автор пак нарече братята Брънекови всеобщественици – иронията към техните качества бе пределно ясна.  Но неоправдана, дистанцията на времето го показва отчетливо. Към  квалификациите спрямо Тотю и Любен Брънекови , особено пък ако се отнася за журналистическата им дейност, не само трябва да сме смирени, а да акламираме тези ямболци. Защото и двамата през цялото време работят друго – те не са на щат в „Тракиец”, поне това са данните, с които аз разполагам . Тотю е завършил „Естествена история и агрономство” в Софийския университет, и цял живот работи като агроном. Любен е юрист, до 9 септември 1944 г. практикува тази професия, а след  преврата явно сменя няколко работни места, като има период, в който е чиновник в общината.

Тотю Брънеков въвежда пътеписа като жанр в ямболската преса. Той е пътувал през  20-те и 30-те години на миналия век из голяма част от Европа – по страниците на „Тракиец”, само че под псевдонима Екс, има негови пътни бележки от къде ли не – и от германския остров Рюген , и от Швейцария, Италия,  Скандинавия. Тотю Брънеков е сред малцината български журналисти, и вероятно единственият от провинцията, който е проследил на живо Олимпийските игри през  1936 г. в Берлин. Епохата на Хитлер, на фашизма.

В нито един свой ред Тотю Брънеков не прави възхвала на фюрера, въпреки че през годините на комунизма някои се опитваха да определят „Тракиец” едва ли не като отявлено проправителствен вестник. По време на Втората световна война има и проправителствени статии, но те са от Димитър Ризов, нито Тотю, нито Любен Брънекови са подаквали на политиката на властващите. Да, в „Тракиец” няма да намерим социалдемократически дух, въпреки че баща им, Петър Брънеков, е виден член на БРСД, после минава към широките социалисти. В този контекст, другият излизащ постоянно в Ямбол, но не с този епичен размах, вестник „Тунджа”, определено има по-лява ориентация.

Но ако става реч за професионализъм, вестникът, чийто редактор е Асен Кърджиев, е няколко класи поне под равнището на „Тракиец”. И като графика „Тунджа” често е ужасен, а графиката е архитектурата на всяко печатно издание, и като стил на писане.

Няколко големи заслуги има в.” Тракиец”: той въвежда, и поддържа, дълги години рубрика за историята на Ямбол, привличайки за автори добри пера като Апостол Зафиров, Черню Георгиев и някои други, като те са и съвременници на епохата, която описват. Пак на Брънекови дължим въвеждането, и то се превръща в традиция, почти във всеки брой, на спортната тема. И двамата са не просто запалени туристи, те в ръководството на Юношеския туристически съюз „Тунджа”, а от вестника, в който са редактори, придобиваме яснота за футболния живот в Ямбол, за първите изяви на волейболното поле, за колоездачните състезания, за стрелбата, за изяви на гимнастици, борци и тенисисти.

Те, заедно с Лео Коен, ни дават солидна представа за много от събитията през  20-те и 30-те години на миналия век. И в просветното дело, и в културата, там е особено силен Коен, който има много сполучливи рецензии, и в стопанския живот, и за живота по селата на Ямболско, Елховско, Тополовградско. Защото „Тракиец” е не просто вестник, той е нужното средство за масово осведомяване, той е институция, и по тази причина тиражът му е огромен за оная епоха – над 3000 броя всеки път. С много абонати е, с много реклами, правени също с размах, но там, в царството на шрифтовете, Иван Марангозов вероятно има решителната дума.

Макар че Тотю Брънеков не само е ходил на няколко пъти в Германия, за празнуването на Рождество Христово в немската земя той има много интересен пътепис , а там е изкарал  курс по журналистика и вестникарските хватки са му били ясни.
Наричат ги, пак подигравателно, Бръмчащите, оттам идвала и фамилията им. Упрекват ги, че все подемали някаква инициатива – тая година ще участват в основаването на археологическо дружество „Диана”, по тази наука се е увличал особено по-малкият брат – Любен. Тотю пък, през 1935 г., измислил девиза на Ямбол: ”Ида от древността, отивам в бъдещето”, направил и проект за герб на града ни. Девизът го ползваха непрестанно десетилетия наред след 9 септември 1944 г., макар че никой тогава не е поканил нито Тотю, нито Любен да продължат да бъдат редактори, или поне автори, в сетнешния вестник.

Прегледът на събитията от първите месеци след  9 септември 1944 г, както и през  1945 г., сочи категорично едно нещо  – двигателите на „Тракиец” са били нежелани от БКП, респективно от ръководството на Отечествения фронт. Новата власт издава и списва тъй некадърно ямболския вестник, приел вече името „Народен другар”, че връща журналистиката край Тунджа безкрайно назад – и като полиграфия, и като стилово умение.

Къщата на Брънекови, построена вероятно към 1908 г., от баща им Петър, след  9 септември е раздробена на парчета – народната власт, знайно е, не позволява на буржоазията да живее в големи пространства. И в колоритната им, артистично направена къща, на улица „Димитър Желязков” № 1( това име тя получава след 9 септември), сега e „Анка Александрова”, властта настанява  всякакви квартиранти.  Първият етаж  пък е превърнат в магазини, някои от съвременниците на онова време говорят не за един, а за два-три магазина.

Единият най-често бил „Плод и зеленчук”, през  80-те години на миналия век там имаше и нещо като цех на ТПК „Недялко Царев”- машините въртяха некролози и какви ли не печатни дреболии. В този хаос надали ще е било уютно както на Тотю и на Любен, така и на синовете на Любен – Петър и Ясен. Тотю се премества в София, издава над 10 книжки за туризма и географията на страната ни – „ Един кът на Стара планина”/1962 г./, „Люлин”/1968 г./, „Островна България”/1963 г./, „Туристическо билкарство”/1965 г./, „Старите имена на градовете в България”/1974 г./. Някои от тези книжки са от издателство „ Медицина и физкултура”, другите са от Туристическо дружество „Иван Вазов”-София.

Любен остава в родния Ямбол. Директни репресии към тях сякаш няма, макар че ги държат далеч от обществения живот на града ни. От елитното редакторско трио на ” Тракиец”, до   официоза на БКП „Народен другар” допускат само Лео Коен. Той обаче, въпреки че е няколко години в този вестник, не създава нищо интересно, а е вън от съмнение, че има добро перо – десетките му статии, хумористични стихове и рецензии от преди  9 септември 1944 г. са ясно доказателство за дарбата му.

Тотю е набор с Кирил Кръстев, родени са през  1904 г., имената и на двамата са под знаменития „Манифест на дружеството за борба против поетите”. Годината е  1926, те са едва на 22 години. Тотю не става модернист, самият факт обаче, че подкрепя този епатаж е показателен за неговата дейна натура. Любен Брънеков пък е сред тия, които основават Гражданския комитет за минералната вода и е определен на първия етап от дейността му да води разговорите с общината. Бил е само на 26 години тогава, но му делегират това право.

Тази къща, Брънековата, не е пълна с история, тя гъмжи от история, от колорит, от чудатости дори.  Без тази къща Ямбол ще загуби безвъзвратно още една от малкото си хубави сгради, останали от преди 9 септември 1944 г.

А когато един град губи своя колорит, той се обрича на самота.

Духовна самота, а тя е и най-страшната.

Борислав Ненов