Тежки празници

Денят на труда, когото продължихме да тачим като празник, след краткото политическо двоумене, отдавна не усещаме като празник. Социалистическата дандания, навръх празника, си е партийно мероприятие, някак пошличко и неспособно да ни ангажира емоционално. Наопаки, отприщва странна носталгична реакция, остатъчният, непълноценен празник, кара мнозина да мечтаят за несвободния, но сигурен и прилично заплатен труд. Видя се, за жалост, не биха го отрекли и най-заклетите противници на социализма, че в онова време имаше работа за всички и всички бяха относително доволни. Адета ни да връзваме кусур на всичко, разбира се, непрестанно раждаше нови и нови претенции, та току недоволстваше неуморимият роден мърморко, но така или иначе, заспиваше добре нахранен и той. И, ако имаше, все пак, и нещо отчайващо, ненормално, в онези блажени за мързеливците години, бе чудовищната уравнивиловка, която отнемаше безмилостно приоритетите на кадърния, работлив и креативен човек.

Празникът на труда, в края на краищата, е празник точно на работливите хора, на находчивите, творчески мислещи, неуморни труженици, а не на некадърните безделници. И големият парадокс на онова преливащо от парадокси време е, че тъкмо те бяха най-онеправдани тогава, че тъкмо те гледаха с погнуса към този и всички останали комунистически празници. А още по-голям парадокс е, ако говорим сериозно за старите и нови наши празници, че пак те, се оказаха неспособни да опазят празника на труда, или на пожелаха, може би, да го запазят. И това би било бял кахър, но пак те, истинските, автентичните противници на социализма, спъваните от него инициативни хора, не опазиха не само празника на труда, но и свободния труд! Тъжна истина е, жестока истина, че българският работник днес, е най-зле заплатеният работник в Европейския съюз и, съвсем закономерно, чувства труда като тегоба, не като радост. Е, да, пак българският работник, сигурно, е и най-лошо, най-некачествено работещият, но какво по-различно би могло да се очаква в държава, която дори не помисля за защитата на свободния труд, в която е безсмислено да работиш добре. Такава е тъжната истина, пропиляхме и народната традиция, и дълголетния, най-разнообразен опит, за да стигнем, с общи усилия, до дъното! И загубихме, съвсем закономерно, празникът на труда, когото си върнахме уж, след краткото политическо двоумене, когото си върнахме, но обезсилен, безцветен и нерадостен…

Иде, слава Богу, и друг празник, по-голям и по-истински, непреходен и най-български, който е неподвластен, слава Богу, на политическото умуване и политическите скудоумия. Иде Гергьовден! Иде Гергьовден, който всеки българин, всякога е усещал като голям, български празник, който всякога е радвал всяко българско сърце! Дали ще ни зарадва и сега обаче, питам се, дали имаме още сила да се зарадваме истински, дали ни е останала силица? Законен е този въпрос, колкото и преднамерен да изглежда, щом току ни плаши някой с все нови и нови, колосални, страшни, непреодолими, национални трагедии. А най-страшната от тези трагедии, разбира се, е демографският срив, вещаещ изчезване на българското племе, както упорито ни убеждават. Това са тъпи, подчертавам го дебело, нескопосни, политически манипулации! Това са книжни тигри, бостански плашила, но съумяват, колкото и неочаквано да е, да нагнетят напрежение и създадат същинска психоза. Дължат се, повърхностно погледнато, на нечие скудоумие, подобни манипулации, но са добре премерен, ако погледнем по-сериозно на проблема, необходим някому ход. Такива долнопробни и страшни лъжи, които напразно нагнетяват огромно социално напрежение, можем да не се съмняваме, са нужни, преди всичко и най-вече, на безпомощните управници. Такива лъжи са удобно прикритие, заслон, за всяка власт, щом изведнъж се оказва някак по-надеждна, по-способна, от онази власт, която е причинила фаталния демографски срив или друга такава, национална трагедия. А що се касае до логичното съмнение, доколко е манипулация това, налице е съвсем категорично доказателство за манипулацията.

По-внимателният прочит на шумно прокламираното „откритие”, че ежегодно емигрира цял един, голям град, услужливо оповестено с огромни заглавия, във всички вестници, води до най-неочаквано откритие. Ако човек се зачете във въпросната, скандална статия, обясняваща надълго и нашироко как ежегодно напускат страната над 40000 млади, работоспособни българи, ако стигне до края, той непременно ще ахне от изненада. Направо шашардисан ще е непредубеденият читател, когото са убеждавали досега, че цветът на нацията напуска окаяната ни страна, за да ражда навън българските деца, когато прочете, че нещата не са баш такива. Да, точно така, шумните псевдожурналисти, угодниците на всяка власт, шумно ни убеждават, че десетки хиляди българи ежегодно напускат страната, но рядко, или с половин уста съобщават, че горе-долу толкова се и връщат! И сегашната шумна статия, разбунила закономерно духовете, едва в последното изречение, плахо съобщава, че завърналите се у нас, след несполучливия опит да прокопсат в чуждата чужбина гурбетчии, са само с две хиляди по-малко от тези, които са напуснали страната.

Така е, нека уточним, всяка година, но не всякога ни го съобщават, дори и плахо, в последното изречение. Теориите, че всичко кадърно и всичко окато се е изнесло от България, че тук са останали само някакви окаяници, някакви аутсайдери, са силно преувеличени и ненапразно преувеличени! Това са колкото тъпи манипулации, толкова и удобни политически теории, които трябва да оправдаят, да речем, лошото заплащане, или липсата на инвестиции, или проблемите с третата власт и така нататък. Кадърните хора, внушават индиректно сътворителите им, вероятно, се изнесоха, защото искат да живеят като нормални хора, а който е останал, ще търпи! Заради подобни теории ни убеждават, сигурно, че са се изнесли два милиона българи, като се разчита не на друго, а на всеобщата простотия, когато се лансират такива недомислици. Тъкмо за недомислици става дума, защото е лесно да измислиш, ако можеш да мислиш, че не е възможно за 25 години да са се изнесли два милиона българи, щом българите по света са горе-долу толкова, но след няколковековни, грандиозни преселения, пък и след няколковековно възпроизводство.

А е направо невъзможно да измислиш, ако можеш да мислиш, как след отчайващият прираст през последните десетилетия, след ярко изразената низходяща тенденция, и изнасянето на два милиона българи, населението ни се върти все около седем милиона и половина. Сметката, ясно е, излиза, ако се смята наедро и без мисъл, п о петдесет хиляди всяка година, значи, седемстотин и петдесет за двадесет и пет години, а още толкова ги няма, заради отрицателния прираст, или милион и половина по-малко българи. Ако я караме тъй още век-два и правим през цялото време такива сметки, разбира се, няма да остане жив българин! Слава Богу, такива сметки витаят само из празните глави, та няма да изчезне, колкото и неприятно да е на душманите ни, българското племе и сега. Няма да изчезнем, ама и радостни няма да сме, щом ни управляват малоумници и ни манипулират малоумници! Тежки ще са празниците ни, хубавите, непреходни български празници, ако не започнем, най-сетне, да използваме главата си по предназначение…

Любомир Котев