Тайната страст на поета

BratanovНякак странно е, че Георги Братанов, законният син на музите, не летеше над призрачните върхове на Парнас, а живееше сред нас, в нашия мръсен и кален, грозен, прозаичен свят. Този тъй чувствителен и смущаващо мъдър човек, този невероятно талантлив поет, не се гнусеше от отчайващата ни действителност, не бягаше от нея в някой красив, но илюзорен свят. Георги Братанов бе земен човек, изстрадал по-нерадостно от всеки и без това нерадостния ни живот. И не смогна нито за миг да загърби парцаливото битие на простосмъртните, да забрави тегобите им, да се пресели при високата светлина, която всякога е озарявала пътя му. Той беше състрадателен и мъдър, защото животът му, още от ранното детство, бе страдание, едно несекващо, непосилно страдание, през което е калесан да премине всеки Божи избраник. Той беше невероятен, заради сетивата си, заради острите сетива, които му помагаха да вижда по-добре от окатите. Той беше човеколюбец, защото не избяга от арената на живота, прислонен зад тежката си участ, а прегърна грижите на хората и не пестеше силите и таланта си, за да им помогне. Георги бе работлив, неговият живот бе работа, работа, работа, той искаше всякак и всякога да е полезен на ближния си и съумяваше да го постигне, леко и артистично наглед, но всъщност с гигантско, Голиатовско усилие. Сега си давам сметка колко уморен е бил той и защо не е издържало неговото голямо, неговото безсмъртно сърце. Давам си сметка и за друго: той, мисля, е предчувствал края си, щом написа онази вълшебна книга „Неравноделен живот”, тъй очароваща с откровенията си и тъй неочаквано автентична. Затова, наверно, кривна към белетристиката той, прииска му се сякаш да разнищи житейската проза и разкрие, понятно, без енигмата на метафорите, истината за дните ни. Затова се появиха, някак забързано, една след друга, поредицата от многообразни книги, гравитиращи от разказа към романа и простиращи се отвъд жанровите канони. Някак задъхано, вдъхновен, развълнуван, или отчаян, ограждаше той своя Балкански рай и сякаш не смогна да подреди тези свои ту хумористични, ту сатирични, ту драматични етюди, дали плът на произведенията му. Неговите романи, внезапните му, неочаквани романи „Нежна революция” и „Таверна „Демократики”” изглеждаха написани на един дъх,  експромто, но всъщност бяха дълго премисляни и чак изстрадани. Георги Братанов не бе човек на красивия, възпламеняващ жест: всякога вдъхновен, той нито се уповаваше, нито се предоверяваше на вдъхновението си. Той се взираше мъчително в себе си и търсеше, чрез себе си, мястото на човека във времето и пространството, анализираше без умора неравноделния ни живот и търсеше брод през него, не за себе си, а за човека изобщо. Той бе задълбочен, нечовешки задълбочен, способен да превъзмогне всякога поетическите химери, заради делничните ни проблеми и мерзко битие. Той съумяваше да разтълкува дните ни, да вникне в радостите и тревогите ни, да разкрие страховете и тайните ни. И понеже беше артист, непоколебим артист, все пак, не прибавяше към нашата делнична проза още делнична проза, а стопляше, одухотворяваше неодухотворената ни действителност с чувството си за хумор, с невероятния, деликатен, но неотразим хумор. Само, който е общувал с Георги, знае доколко надарен човек беше той, само той може да схване, да обеме таланта му, който би бил недовършен, някак аморфен, без онова много типично, специфично, чувство за хумор.
Георги Братанов, вероятно, съумя да се издигне над страданието си и да нехае за него, тъкмо заради изключителното чувство за хумор, което притежаваше. Той можеше да проникне до смешното във всяка житейска ситуация, той запомняше смешното и можеше да го разкаже тъй, че да е още по-смешно, още по-въздействащо. И него, като всеки умен човек, нашенската глъмотия го и удивляваше, и ядосваше, и разсмиваше, и отчайваше, може би, но той бе оптимист по природа и не ставаше пленник на черни чувства и помисли. Георги искаше да промени света, да го направи по-добър, но не сам, а с помощта на другите, на хилядите, които ще станат по-добри, по-възвишени, когато стигнат до катарзиса, към който ги води той, поетът, нагазил в житейската ни проза. И смисълът на тези книги, приличащи някак на неуместна Лебедова песен, на романите и откъслеците от „Кафене „Балкански рай””, е именно този: да се освести нашенецът, като се вгледа в собствената си глъмотия, да се прероди и стане по-добър. Но тази голяма цел е недостатъчна за максималист като Георги Братанов, той иска неговите артистични подмятания да провокират ново мислене в политическия ни елит, да превъзпитат някак непоправимите ни политици. Затова именно, често сатирата измества хумора, а понякога се превръща и в гротеска, та безобидната наглед историйка, безадресният наглед кръчмарски разговор, зазвучават твърде конкретно и дори поучително, въпреки метафоричния слог. Поетът си остава поет, чужд на дидактиката и директните внушения, уповавайки се на чувството за хумор и вълнуващия образ, той извежда индиректно плътно, ангажиращо послание. И съумява да ни покаже и обясни доколко далече е нашият Балкански рай от Европа, да ни припомни доколко прав е непреодолимият Бай Ганьо, като предупреждава, че сме европейци, ама не дотам.
Георги бе не само човеколюбец, но и народолюбец, българолюбец, който въпреки че разбираше по-добре от мнозина родната ни действителност, въпреки че бе осъзнал кривиците ни, си остана родолюбец, непоколебим, чак неправдоподобен родолюбец. И затова, макар да преливат от ирония, пък  и от сарказъм белетристичните му книги, неговите последни, за жалост, художествени произведения, той не се гневи на българина, неспособен е да го осъди или заклейми, заради кривиците му. Той се опитва да разтълкува нас и нашата действителност, задълбочено и мъдро, но с чувство за хумор, той иска да ни покаже такива, каквито сме, но без да ни поучава какви трябва да сме. И в Лебедовата си песен, изкушеният от политиката през целия свой живот поет, си остава поет, непоколебим поет, въпреки своята тайна страст да търси други пътища, още пътища за спасението ни…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply