С Йордан Радичков-младши приключи читателският маратон “Ямбол чете 2018”

IMG_4906С внука на Йордан Радичков – Йордан Д. Радичков-младши и книгата му “Двеста линейки в час” снощи, 9 ноември 2018 г., приключи читателският маратон “Ямбол чете”, който в пет поредни вечери представи пет съвременни български автори, издадени от “Жанет 45”.

“Двеста линейки в час” е третият сборник с разкази на, оказва се, наследник не само на името, но и на таланта, а в известна степен и светоусещането, негов внук. Впечатляващи са завидната зрялост на творчеството и мъдрост в разсъжденията на автор, роден през 1989 г.

IMG_4919Сборникът  съдържа 15 разказа, писани повече от година. Разбира се, още в първите минути стана дума за именития дядо на госта – Йордан Радичков. Водещият на срещата Тенко Тенев прочете автограф, написан му от класика през далечната 1987 г. Радичков-старши присъстваше неизменно във въпросите и изказванията от публиката, което беше хем разбираемо, хем на моменти идваше в повече, защото поводът за срещата все пак бе друг, макар и генетично свързан с него писател, чийто творчески свят сам за себе си е достатъчно интересен. Радичков-младши с достойнство и уважение излизаше от ситуациите, към които безспорно е привикнал. На въпроса дали е повлиян от именития си дядо, той отговори, че със сигурност е така. Страстен читател му е и това е нещо, което остава в подсъзнанието, то се промъква и е с огромен отпечатък у него.

IMG_4930Що се отнася до начина на писане, Радичков-младши сподели, че при него няма никакво насилие. Опитва се да оставя мисълта, колкото се може по-естествено да тече. Това е най-добрият начин човек не просто да разкаже една история, а да си говори с хората, смята младият автор.

На въпроса с какво сборникът “Двеста линейки в час” е по-различен от предходните му две книги, Радичков-младши отговори, че се е заиграл с начина на разказване, решил е да пробва друга дълбочина, един по-прям и остър тон. Нещата, които излязоха в сборника, са по-трудно смилаеми, смята той.

IMG_4923И тъй като вече стана дума за изненадващата зрялост у този млад творец, ето как той отговори на безбрежния въпрос как вижда положението в България: “Много си хулим нашите хора, много сме недоволни от нашите хора, много вдигаме пръст към нашите хора. Не случайно казвам “нашите хора” – това сме всички ние. Малко сме забравили да прощаваме дребните грешки на хората около нас. Това ни пречи да видим по-обективно какво се случва, каква е ситуацията. Ако питате мене аз лично какво виждам – около себе си виждам едни хора, които се опитват да съществуват честно, щастливо, като отдават на другите хора и на мен това много ми харесва. Друг е въпросът, че това е един малък кръг от хора и може би това се опитвам да разгледам с някои от нещата, които пиша – до къде ние се самозаблуждаваме в преценката, която имаме за заобикалящия ни свят и по какъв начин ни се отразява балонът, който сме създали около себе си, автентичен ли е той; до къде се разпростира той; какво означава тоя балон; защо ние въобще го създаваме; правилно ли е да излезем от него и какво виждаме около себе си.”

IMG_4937Що се отнася до злото, с което се сблъскваме, Радичков-младши смята така: “Лошите примери са навсякъде. Това е човешката лошотия, която е неизкоренима. Тя от ден първи е с нас и според мен нищо чак толкова не се е променило в човешкия живот. Защо продължаваме да ходим на театър да гледаме Шекспир, например? Тия интриги, защото за интриги пише той предимно, взимане насилствено на власт, за изневери, за странни любови – това преди колко време се е случило? Не го ли минахме вече този период? Не сме го минали, човешката лошотия си е тука. Въпросът е дали имаме очи да видим хубавите примери, които са около нас и дали ще имаме силата и търпението да продължаваме да се борим с тая лошотия. Защото не вярвам, че някой има формула как се бори тя, не смятам, че някой може да каже на целокупния български народ или на целокупното човечество как да се пребори с тая лошотия, защото ако я имаше тая формула, щяхме да сме решили проблема вече. Но пък тогава с какво щяхме да се борим? Ако не се борим какво правим?”, казва младият писател.

И още нещо от посланията на Радичков-внук: “Най-много ще спечелим, ако успеем да продължаваме да даваме и мисля, че това е най-големият подарък – ти да можеш да намериш някой на когото да дадеш. Защото не всеки заслужава да му дадеш. От вярата, от надеждата понякога много боли, ама без болка…”

Светлана Чамова

 

About the Author :

Leave a reply