С Богом!
Отиде си и Чечо!
Отиват си, един подир друг приятелите ми, загърбят прекрасния ни, но и порочен свят, за да прекрачат в по-добрия, благословения Едем, бленуваните Вечни ловни полета, нашия християнски Рай. Напускат ни завинаги, безвъзвратно, остава празнота, черна дупка, мълчание и униние, тъга. И надеждата, слава Богу, че там, в злачното и потайно място, ще са по-щастливи, истински щастливи, че там ще намерят вечното спокойствие и вечната радост. Казваме „Сбогом!” всякога някак подтиснати, притеснени от кратката или дълга, от вечната раздяла, а забравяме, че етимологията на това устойчиво словосъчетание, чийто смисъл уж всеки разбира прекрасно, не вещае песимизъм. Наопаки, то е благословия, то е пожелание да вървиш с Бога, до Бога, към Бога! И, все пак, остава празнота, черна дупка, мъка, когато загубиш приятел, когато тръгне той с Бога, до Бога, към Бога…
Отиде си и Чечо!
И първото, което ми хрумна, докато се опитвах да подредя разпиляната си емоция в мига на унинието, беше, че ние някак затъмняваме великолепието на нечий силен и плодоносен живот, когато се опитваме да бъдем благочестиви християни и казваме: „За мъртвите или хубаво, или нищо!” Няма нищо по-добро от християнското смирение, без съмнение, от всеопрощаващата доброта, която щедро даряваме всекиму. Само че различен е земният ни път и един живее със страшна сила, докато друг вегетира! Има мъже, истински, достойни мъже, надарени със сила, с неправдоподобна енергия и незатихваща непримиримост, с човещина и великодушие, които работят с ум и сърце, за да устроят не само своя бит, а за да направят по-добър живота на всички. Такъв човек бе Стефан Лазаров, когото всички в неговия, в нашия роден град познававаха, с когото раснахме заедно и работихме заедно, за да превърнем своя град в по-добро място. Случи се тъй, че вървяхме един до друг години наред, че оряхме заедно обществената нива, че се опитвахме да променим всичко и всички в смутното време на великите преобразования. И видях с очите си кой е той и какъв е, опознах го по-добре от мнозина и занемявах понякога пред неговия устрем, а друг път ме дразнеше неговата припряност, но винаги се удивлявах от неговата неуморимост и непреклонност, от дарбата да върши много и тъй противоположни неща едновременно, от продуктивността на усилията му. Той беше човек, орисан да извърши големи дела и извърши големи дела! Неговата работоспособност бе чудовищна, някак нереална, зашеметяваща, енергичен бе, методичен, успяващ, бликаше енергия от него и бе неподвластен на умората, досущ като гениалния Моцарт си почиваше, докато работи. И никога, ама никога и в нищо не бяха напразни усилията му, а всякога съумяваше да постигне замисъла си, съумяваше да изцеди капчицата полза и от най-безперспективното, от най-обреченото начинание. Беше знаещ и можещ човек, четеше много и осмисляше прочетеното, а умът му бе остър, реагираше светкавично, но не прибързано, а рационално, за да са всякога смислени действията му. Беше неспокойна натура, неврастеничен, шумен, приличаше понякога на човек, който не може да се владее, но бе подвеждаща, измамна такава представа, защото съумяваше да владее не само себе си, но и аудиторията. Всякога еуфоричното му настроение, нестихващите му крясъци, категоричните жестове, съсредоточаваха обърканите, раздвоени и нерешителни хора на жестокото, преходно и отчайващо време, подчиняваха двоумящия се народ, насочваха го, водеха го към съзиданието. Той беше инженер по професия, но и изключително способен менажер, който вършеше работата си тъй, както малцина могат, но ако респектираше всякога всекиго с нещо, това беше компетентността му на икономист, който познава, но и разгадава, случващото се в непонятния свят на бизнеса и финансите, както никой друг. Той беше от онези талантливи и креативни избраници на съдбата, за които светът на технологиите и точните сметки бе тесен, той търсеше и намираше сложната взаимообвързаност на този свят с политиката и обществените отношения, той разбираше от политикономия. Беше не просто ерудиран, но и мислещ, беше не просто търсещ, но и откриващ, а и неуморим, пак ще кажа, затова съумяваше да плува уверено в разбуненото обществено море, затова бяха успешни не само бизнес-начинанията му, но и обществено-политическата дейност. И още нещо, не на последно място, той бе човечен, добър, отзивчив, състрадателен, готов да се притече на помощ всякога, да подкрепи всяко добро дело, да съдейства на всеки търсещ, творящ, постигащ човек, но не подминаваше и последния окаяник, към когото съдбата е немилостива. Чечо беше религиозен човек, вярващ християнин, познаваше православния катехизис и той му бе ръководно начало навсякъде и във всичко, в битността си на съветник в Митрополията, на ротарианец, на настоятел, на председател на Общинския съвет и на менажер, той не бе престорник, а истински християнин, изпълнен с благочестиви чувства и живототворяща енергия. Колкото и каквито и да са грешките му в тъй неспокойния му, забързан живот, те не са били никога злонамерени, а е бил и той, като всеки от нас, смутен, объркан, раздвоен в разблудното ни време. Инак, всички знаят, той помагаше на всекиго, както може, с каквото може, без да жали сили и средства, като най-отзивчив и чак вдъхновен беше, ако може да подкрепи културата и спорта, направо се раздаваше и не чакаше благодарност. Беше философ, познал и проумял, както полетите на духа, така и срутването в преизподнята, но не книжен, дървен философ, който повтаря папагалски повече или по-малко познати истини, а мъдрец, осмислил грапавото ни битие и нестройните ни страсти. Беше личност, която е дарение свише, която е нужна на всяка човешка общност, на всеки град и ние, всички ние, гражданите на Ямбол, тепърва ще осъзнаваме какво и колко сме загубили…
Отиде си и Чечо!
Още един от незабравимите ми и непрежалими приятели пое към отвъдното, за да осиротея пак, още по-страшно, още по-безнадеждно, а за да осиротее и градът ни, който той толкова обичаше и на който посвети градивните си усилия. Едничката, малка утеха е надеждата, че там, той най-сетне ще намери спокойствието, което тъй фатално му е липсвало в този тъй плодоносен, но и тревожен негов живот. Вярвам, че там, ще е близо до Бога и по-щастлив, затова изричам обнадежден, колкото и непреодолима да е тъгата ми: С Богом!…
Любомир Котев
