Сюрреализмът: наши и ваши…

Сюрреализмът, казвам, защото както и да са проецирани съвсем прозрачните, ясни и простички наглед взаимоотношения, те най-неочаквано раждат нелогични сблъсъци, активират неподозирани конфликти и прерастват в абсурдни колизии. Нищо по-делнично и по-очаквано няма от традиционната опозиция н а ш и  и  в а ш  и , която едва ли е политически приоритет, но се изражда до непознаваемост, тъкмо заради политиката най-често, за да предизвика и обществено-политическа какафония, и сериозни психологически травми. Никой, никога, изглежда, не е бил на мястото си в милото ни Отечество, пък и никой, никога не е притежавал, изглежда, принципите или морала, които да го превърнат в личност, достойна за гражданското общество. Втурването към победителите, към силните на деня, при всеки катаклизъм, разместил пластовете и довел до смяна на властта, всеобщото втурване, което закономерно е безпринципно, щом е интуитивно, е красноречив пример. И се налага, щем-не щем, да констатираме, че нашенската обществено-политическа шизофрения, която е непреходна, може да се похвали с поредния парадокс.

Тъкмо за парадокс или нещо още по-шантаво трябва да мислим и говорим, щом е очевидно, че н а ш и  и  в а ш и , всъщност, няма и никога не е имало тук, на тази грешна земя под сянката на Балкана, а някакъв странен хибрид или урод. Нещо крайно нехармонично, противоречиво и чак абсурдно е българският политически субект, а и не само политическият, щом днешните н а ш и  са утрешни  в а ш и, образно казано, или объркването е още по-плътно. Несекващите и някак непремерени метаморфози, бързам да поясня, са дотолкова комични понякога, че постигат не само най-неочакван ефект за публиката, но водят и до ритуалното самоубийство на режисьора. Чевръстият нашенски хитрец, прегърнал начаса политическата мимикрия, къде заради неуместната самоувереност, къде заради вроденото нахалство, къде заради хроничния недостиг на култура и морал, бързо стига до пълния провал. Окаяният живот на политиканстващия българин, оказал се във въртопа на големи събития, които е неспособен да премели, но които му се ще да нагоди към мерака си, може да се твърди, е комедия от грешки. Трагикомедия, всъщност, защото наивният нахалник, досущ като слон в стъкларски в магазин, напразно си въобразява, че гюрултията, която вдига, е в негова полза. Ефектът обикновено е обратен, защото нещастникът, докато се пали прекомерно днес, отрязва мостовете си към бъдещето. И е илюзия, пълна илюзия, но и плътна заблуда, че демокрацията, особено в нашенския й вариант, ти открива щастливата възможност да безобразничиш на воля и съвършено безпринципно днес да си такъв, а утре онакъв!

До подобни дълбокомислени заключения би могла да отведе само ниската политическа култура, подтиквана от свойствения ни гьосуратлък. Тъжната истина за нескопосните, но нагли, нашенски политически тарикати е, че бъркат сериозно, като се правят на това, което не са. Привидната безнаказаност за неочакваните им превращения, за нахалството, малоумието и цинизма, разбира се, е наистина привидна и едва ли им носи нови приятели или съратници, докато унищожава, със сигурност, взаимоотношенията с автентичните приятели и съратници. Познавам, например, един такъв наивник или нахалник, който се залута тъй безнадеждно в прехода, че от четвърт век се стряпа и вече не знае от н а ш и т е ли е, или от  в а ш и т е, пък и кои са н а ш и или в а ш и не знае. Объркването е пълно, фатално, шизофренично, всъщност, не само при не го, а при всички, които са си въобразили, в момент на умопомрачение, че е много лесно да загърбиш  д е й с т в и т е л н и я си живот , заради политическата конюнктура. Налудничаво е, разбира се, да очакваш радост и сполука, по-малко или по-голямо удовлетворение, щом се мъчиш да пропъдиш, да изличиш  а в т е н т и ч н и т е си чувства и мисли. Проблемът е медицински, разбира се, а не обществено-политически, ако някой е раздвоен дотолкова, или по-скоро разстроен, че може да жертва най-свидните си чувства или убеждения, заради съмнителни, чужди истини. И подобно патологично поведение не е нещо ново, щом комунистите ни уверяваха, че е съвсем нормално да обичаш повече от майка си любимата партия, а мнозина им вярваха или поне се кълняха, че им вярват.

Тъкмо тия безпримерно предани на партията войни, апропо, вчерашните  в а ш и  са днешни  н а ш и, тъкмо те, навикналите да се гушат на завет в партийното стадо, имат нужда от партията-майка, на която да са безпримерно предани. Вече служат на друга партия обаче, не на своята, която е неактуална, осъдена и обречена на безвластие, пламенни са, както винаги, предани, както винаги, и себеотречени, но и някак несигурни. Драма има, все пак, и е страшна тази драма, не толкова заради неизбежните угризения на съвестта, колкото заради презрението на вчерашния враг! Обърканият ми познат, например, назоваваше всеки, който му е някак неугоден ф а ш и с т, всеки някак свързан с „черното минало”, както пишеше в учебниците, бе  ф а ш и с т  з а него, а се оказа, ето, че трябва да скандира, редом с фашистите, на митинга, за да се впише в редиците на новите хора. Малцина, само най-наглите, си го позволиха, но бяха тутакси заклеймени, както можеше да се очаква, а тарикатите се ослушваха някое време, преди да пролазят към някоя от присъдружните партийки, като АСО, да рече, а после, вече доказали се като реформатори, отидоха и по-далеч. Превращенията на вчерашните  н а ш и  в днешни   в а ш и, общо взето, бе оттласкване от партията-майка, но без да се превъзмогне комунистическия манталитет, а тъкмо напротив.

Активираха се, би могло да се каже, най-вредните енергии, безумията на комунистическия кариеризъм достигнаха неподозирани висоти, а комунистическата демагогия бе направо всепомитаща. Комунистите – не безмилостно експлоатираните труженици, партийни членове, дължа да отбележа, – а закърмените с комунизъм храненици на онази власт, привилегированите бездарници, поне външно, се нагодиха бързо и успешно към ситуацията, която изглеждаше безнадеждна за тях вчера. И постигнаха бързо поне частичен реванш, не толкова като взе за малко властта любимата вчера партия, колкото като се появи „Атака”, която тутакси припознаха като своя, комунистическа партия и се втурнаха възторжено към нея. Драмата си остана драма обаче и наместо да освободи изтерзаните им души, стана още по-страшна, защото се появи изневиделица Царя, когото би трябвало да ненавиждат, пък се затириха подире му. След Царя пък се затириха подир Генерала, забравили сякаш, или непроумели, че това, което не може да свърши монархът, ще е непосилно и за гавазите му. И всяко от тъй неочакваните, жалки и комични превращения – това беше най-обидното! – бе под презрителния, ироничен поглед на онзи, вчерашния ф а ш и с т , който наместо да търси възмездие за незаслужените обиди, бе решил да се позабавлява, като се присмива и надсмива. Опозицията  н а ш и или в а ш и, която би трябвало да е драматична, може би, е по-скоро комична и чак сюрреалистична, ще ми се да вярвам, и заради сблъсъка на морал с аморалност понякога, макар и не толкова често, който оцветява неочаквано противоречията.

Има – и слава Богу, че е тъй! – все още свестни хора у нас, пък и компетентни, а и съвестни политици, или просто истински граждани, които могат да  бъдат коректив навсякъде и във всичко. Н а ш и т е  или в а ш и т е, вчера такива, а днес онакива, пък утре Бог знае какви, родени от безвремието, са осъдени на безвремие!  И са напразни страховете, че политическата мимикрия, която не е нещо ново по нашите земни ширини, нито е постигнала в днешно време апогея си, може да досъсипе и без това съсипания ни морал. Напротив, ефектът е по-скоро обратен, защото обществено-политическата какафония всякога води до сериозни психологически травми, които биха могли са очистителни, които могат, колкото и неочаквано да е, да постигнат нравствено прераждане. Ако лутащият се вчерашен комунист изглежда напълно, безнадеждно загубен за новото време, въпреки трогателните си опити да се нагоди някак към него, то неговата драма, вероятно, би могла да освести децата му, да речем. Децата на всички, устремили се към властта у нас,  консумирали властта, всъщност, всякога са били особено адаптивни и най-красноречивия пример са децата на комунистическата номенклатура. Проблемът е не приспособленчеството обаче, а моралната и интелектуална съвместимост, способността, пък и желанието, да приемеш и осмислиш новите реалности тъй, че да си пълноценен участник в обществено-политическия живот. Проблемът, ако погледнем по-мащабно, е пресичане на спекулата с  н а ш и т е  и  в а ш и т е , която обслужва, по правило, най-бездарните и най-безсъвестните политически идиоти, които днес са н а ш и , а утре в а ш и , за да дерибействат безнаказано, пък и за да прикрият умствената си и морална несъстоятелност…

Любомир Котев