Сърцето ми е ръкопис пламтящ: Илко Капелев на 60 години

Има един единствен познат на мен български поет, който притежава огромна, но красива татуировка на Сибир в сърцето си и неговото име е Илко Капелев. Толкова огромна е тя, че бележи като удар от меч творческия път на поета и белетриста Капелев.

В неговото сърце обаче има място за още един белег, който се нарича село Овчи кладенец.
Ако търсим логичен отговор на въпроса какво свърза Далечния Север и тунджанското село, на пръв поглед няма да намерим допирна точка. Но тя съществува и извира от всеки стих на Капелев. Той не може да диша без романтика, без неистови страсти и пламенни любови, и ако може да си избира директен полет, няма да премине през Москва, а направо ще се приземи в тундрата на Тюменска област.

Дори не в Тюмен, най-големият град в Западен Сибир, а по на север, в Сургут или в Нефтеюганск, където има само намеци за цивилизация. Студът и снеговете не са литературен декор за поета Капелев, те са неговото бойно поле и същевременно неговата  Итака. Сигурен съм, че дори и сега, когато Илко, навлязъл в достолепните (е, и малко тъжни, не бяхме вчера на 22, а малко по-отдавна…), е добродетелен баща и съпруг, пак е изкушаван в нощните си помисли от пътя, от далечния път, където оцеляват само силните натури и истинските поети.

Именно от рядката порода на истинските, на автентичните поети, е Капелев. Той създава  пищни и необичайни за мнозина образи, метафори, сравнения, и чрез тях бавно и упорито отвоюва свое място в българската литература.

Една от неговите възлови книги е и антологична,нея Илко Капелев нарече „Небесна книга”. Помня, че представянето й бе в края на януари 2013 или в самото начало на февруари. Може и да се заблуждавам, но поетът, роден под едно небе с Марко Недялков, Димитър Арабаджиев, Александър Миланов, най-често прави премиерите си през зимата. Дали защото това е един особено скъп сезон за Капелев, дали е просто прищевка на съдбата, не зная. Но и антологичната „Небесна книга”, която сякаш бе подранила

равносметка на изминатия о т него литературен и житейски път, и същевременно терен, върху който поетът хвърля камъчетата, по които иска да премине както през смъртта на близки нему хора и места, така и през огромните реки на Сибир.

Почти всяко стихотворение на Илко Капелев е динамит със съвсем къс фитил и до взрива остават само секунди. В повечето си творби той пише така както трябва да прави един майстор  –  като за последно.  И като за последно, той успява да прескочи летвата на смъртта, за да види как „върху покривката на свечеряващото се небе мастилени петна ще светят”.

Ще светят, за да се появят хантите, нартите, кумиса, елените, налимите, траперите,трамонтона, джана, водката, които са не просто романтично-екзотична поетическа лексика в творбите на Капелев, а възлови образи в неговата поетика.

Щом можем твърдо да говорим за поетиката на Илко, можем да направим и следващата стъпка  –  че

неговите поетични книги, както и неговият особен, потресаващ, епично-романтичен пътепис-роман „Сибирски дневник”, са една много мощна и завидно талантлива равносметка на един самобитен, автентичен поет. На един срещащ се рядко по земите на Тунджалъка майстор на словото.

В този контекст, книгите на Илко са книги за дълго четене, четене, след което човек става по-романтичен, по-добър, но и по-яростен. Защото Капелев докосва душите, а именно това е изконният смисъл на литературата.
Сега, когато този мъж се издигна до своите 60 години, а това бе дълъг, тежък, свиреп понякога път ( мога да си позволя тези думи, защото съдбата ме е поставяла до Илко в различни дни, и светли, и тъмни), само това има голям, висок, едър смисъл.

Да, това, но и още нещо, което не противоречи на първото – любовта, която този човек даде, и дава, на двете си деца, Николета и Руслан, а и на съпругата си  Мариана, която пък изстрада много, заради неговия талант и заради пламенния му характер  през годините.

Любовта, както и дарбата да създаваш лирика, не е за всеки…

Борислав Ненов

Илко Капелев

ПОРОЙ

Бях още момче и какво е предвидено горе
не можех да зная, но чух предвещателя-гръм.
Старицата тичаше, остър тризъбец набола
в сеното, сушено неделя на топлия хълм.

Утихнаха тъмните пориви. В душното пладне
авлига предсказваше в облака свита беда.
Коса нажежена процепи небето… И падна
дъждовен откос – като наръч зелена трева.

Събирах тепетата сухи, но в ум не побирах
как може кръвта да щурмува най-горния слой
на моето тяло, затуй, че сеното умира
от острите пики на този внезапен порой.

Спасихме труда на косачките. Мокри и неми
приседнахме в сенника – щит под дъждовната сеч.
А после, когато земята съвсем се отпени
аз гледах как баба ми тръгваше нейде далеч…

Старицата вече я няма, тъй както го няма
вълшебното време на селския тих сенокос.
Над гроба на баба тревата е само голяма,
където в годината ходя веднъж като гост.

 

ПОСВЕЩЕНИЕ

Едно щурче напряга сетни сили

сърцето ми с лъка да покори.

Без дъх остана, щурчо, да се силиш.

Поспри за миг, а после ускори

мелодията в тази топла вечер,

но с други звуци, с друга тежина,

защото тези ги откраднах вече

и ги изпратих на една жена.

Ограбих те щурецо, за което

се моля аз за твоя чист талант.

Поне веднъж повярвай на поета

и му прости, щурецо-музикант!

Жената всъщност всичко наблюдава

в екрана на луната – всеки миг…

А утре вечер, както подобава,

ще и призная аз с виновен лик,

че звуците в сърцето ми са твои,

че много дълго търсих в тебе аз

една небесна вечер като моя,

един талант, искрящ като елмаз,

с които да й се представя впрочем

във храма на голямата любов.

На времето по грапавата плоча

вървя и съчинявам образ нов…

Ела, Любов! Ела, неповторима!

Седни до мен и глътка джин изпий.

Наистина ли искаш да ме има?

Ако не искаш – с обич ме убий!