„Суета, суета…“ на Владо Трифонов – един “литературен роман”, но роман и за любов, и за българския манталитет

Срещата с Владо Трифонов и представянето на романа му „Суета, суета…“ в предпоследната вечер на „Ямбол чете“ (7 ноември 2019 г.) в читалище “Съгласие” бе една от най-интересните – и като сладкодумство на автора, и като реален диалог, получил се между писател и потенциалните му читатели. Срещата бе обогатяващо, пълнещо душата преживяване за не многобройната, но активна, любознателна и информирана публика.

„Красиво, естествено, живо написана книга и любителите на литературната история биха се обогатили много. Събитията започват в едно кафене в България в далечната 1912 г. със симпатичен разговор между две писателски величия – патриархът на българската литература Иван Вазов и Стоян Михайловски“, анонсира водещият събитието Тенко Тенев. Те си разменят мисли, оценки за тогавашния обществен, литературен и политически живот, пиейки ликьор и кафе. За живота в двореца, за отношението на Фердинанд към неговите министри, за майка му, акцент е отношението на кръга „Мисъл“ към Вазов и обратно. А във финалната пета част акцентът е върху невероятните отношения между Мара Белчева и Пенчо Славейков, щрихира той романа.

Владо Трифонов обаче първо коментира броя на публиката, но по начин различен и неочакван. Преброил присъствието на 20 човека, а не на двама, както очаквал и вероятно, за да не си помисли някой, че тук се крие ирония, цитира Ерих Фром, който казва – ако видиш на едно място много хора, тълпа – бягай, защото там не се случва нещо читаво. Ако видиш един-двама да слушат някого с интерес – стой там, нещо интересно ще се случи. На премиерата на книгата в Пловдив имало по-малко присъстващи, отколкото в читалище „Съгласие“ в Ямбол, в София – малко повече. За автора това е показателно, че все още в България съществуват хора, които се интересуват от подобна тематика.

За представянето на книгата си гостът тръгна от правилото в журналистиката за трите К – къде/кога, какво, как и още един важен въпрос – защо. Това правило с пълна сила важи и за литературата. Отговаряйки на тях, той сподели важни неща за книгата си: какво е „Суета, суета…“, как се е случила и защо е написал тази книга.

Романът е така да се каже „оходужествена документалистика“, стъпва се на реални факти, които са се случвали и оттам нататък е заработило авторовото въображение, за да се стигне до там, че едни върхови за България исторически фигури получават своеобразна интерпретация, „която някои хора извади от обувките – едни бяха много възхитени, а други се притесниха“, казва авторът. Владо Трифонов не разказа, всъщност и не чете от романа си. На студентите си той казвал, ако правят нещо творческо, да не го разказват, защото взимат думата на героите си, а те най-добре знаят какво искат да кажат.

Гостът цитира Александър Поуп, чиято сентенция се опитва да следва – думите в една книга са като листата на дърветата – колкото повече са листата на дърветата, толкова по-малко са плодовете. Затова книгата е 200 страници, но при написването й е била 350. Съкращаването й е била най-тежката част от написването. Направил го, за да следва сентенцията на Поуп и заради целта си – която и страница да отвори човек, да не иска да затвори, да му е все интересно. Амбицията му е била книгата да се чете на един дъх.

Така авторът стигна до отговора на въпроса си защо е написал един „литературно- исторически роман“. Владо Трифонов е убеден, че това е преди всичко любовен роман за странната и уникална любовна двойка Мара Белчева и Пенчо Славейков – те живеят заедно от 1903 г. до 1012 г., не са създали поколение, обичали са се безумно, писали са си уникално нежни писма и същевремено не са консумирали плътски връзката си. Тя е красива, интелигентна жена, Славейков – куц, сакат, невзрачен, дори по-нисък от нея. Потресла го и рисунка, която вероятно е по снимка – Мара Белчева стои над неговото бездиханно тяло в хотел Белависта“ край езерото Комо. Изражението на Мара Белчева и цялата структура на тази рисунка-снимка изключително са го развълнували. Тези неща го подтикват да ги изучава толкова старателно, „авторът трябва така да опознае героите си, че всичко което каже от тяхно име, да не буди съмнение. И имаш правото да го направиш, защото си си дал труда да ги изучиш из основи“, каза още за спецификата на този тип роман Владо Трифонов.

„Суета, суета…“ е и роман за български манталитет. „Аз сменя имената на героите с други, няма да разберете кога е писана книгата, за какви хора става дума, сега или в кой век са събитията. Ще кажете – той е описал хора, които сме наблюдавали сега, преди изборите“, заяви гостът. Нещата които се случват тогава, в началото на 20 век и сега – в началото на 21 век, са абсолютно сходни: взаимоотношенията – съчетание от завист, злоба и алчност, желание за доминация, подценяване на събеседника, емигрантската тема – Пенчо Славейков не от хубаво напуска България. Предполага се Пенчо Славейков умира не само от болестта си, но и от носталгия, от това, че е изхвърлен от социалния и културния живот на България.

Владо Трифонов сподели, че трудно е написал този роман не само заради огромните съкращения, които сам си наложил, но и защото не му се разделяло с героите. Сподели, че харесва всичките си герои, дори несимпатичния Фердинанд, защото „колкото и да е надут пуяк, самовлюбен егоцентрик, казва точни неща за нас българите и за себе си“. Например казва, че толкова бил завладян от българския шмекерлък, че на него австриеца този шмекерлък започва да му харесва – иска да практикува български шмекерлък.

Авторът внесе дори доза съдбовност и мистичност в избора на тематиката и героите на този роман. Като малък живял при баба си – чокойка от Тулча, в Балчик. Та тогава като го питали как се казва – все упорствал и казвал, че се казва Пенчо, въпреки наказанията след това. След много години – пръстът на съдбата се намесил – написал книга с герой Пенчо пък бил той и Славейков.

Що се отнася до съотношението между художественото и документалното при създаването на романа, авторът сподели, че тези процеси са течали паралелно, сливали са се, преплитали са се. За да напише книгата, той е проучвал литературни архиви, съхраняваното в Националната библиотека, писмата много са му помогнали, творчеството на героите, стиховете на Мара Белчева. Едно интересно мнение на Владо Трифонов – според него в даден момента Мара Белчева е можела да стане по-добър поет от Пенчо Славейков и ако това беше се случила, а той е суетен човек – нямаше да го преживее, убеден е авторът на романа, в чието заглавие е повторена именно думата “суета”.

Светлана Чамова

About the Author :

Leave a reply