Стефан Чирпанлиев обичаше хората
Да, Стефан Чирпанлиев обичаше хората [за разлика от други писатели]. Не беше завистлив, не беше злобен, не беше кавгаджия… А на приятелска софра с него човек можеше да се засити с колоритните истории, които той умееше да създава…
Ето, всичко което трябва да напиша сега, ми изглежда някак абсурдно, невероятно, неправдоподобно… Защото тази година трябваше да отбележим заедно с писателя неговата 80-годишнина, а всъщност той от 14 години не е сред нас, с което аз не искам да се примиря. Не искам да се примиря, че отбелязваме неговата 80-годишнина без него, след като… всъщност той е тук, сред нас, запътен към слънцето по живописната ямболска улица с леко олюляваща се като на моряк походка… С неизменната папка под мишница.
…Пред мен е неговата едровата фигура, която ще изпълни като дъб рамката на вратата на редакцията. А после ще се отправи към друга редакция или ще седнем заедно под някоя шарена сянка на халба бира.
„Как е, динамична ви е работата, а? Много ви гонят…“, ще ме заговори той под шарената сянка на Стария дъб край Централна поща…
„Е, ннне чак…“, ще измънкам нещо неопределено аз.
„Какво „не чак“, не виждам ли, че гледаш като гърмян заек!“, ще ми се сопне той с метафора от своя авджийски бит и тук аз няма да издържа и ще избухна във висок гърлест смях…
Или [срещайки ме по улицата]: „Какво сега, днес главният ти редактор замина за София и ти цял ден тичаш като развързано куче по пътищата…“ Отново взрив от смях…
Всичко това е той, бачо Стефан [както го наричах уважително заради 20-годишната ни разлика ]: жив, енергичен, сърдечен… на поредната литературна вечер. Където, ако беше там, Иван Гранитски непременно щеше да разсмее публиката с дежурната си закачка: „Ето, задава се вездесъщият Стефан Чирпанлиев“. Или край платната на изложба в Художествената галерия…
Пред мен е бачо Стефан – бащата на пишещото войнство в Ямбол, който ще открие с кротък глас вечерта, ще каже колко гостоприемна е тази стряха [например стряхата на Клуба на дейците на културата или Младежкия дом… ] и колко много литературни творци е посрещнала тя…
Навръх 80-годишнината от рождението му сме 14 години без Стефан. И всичко, което ми идва наум да напиша сега, е нещо като сигнал от далечна планета, който аз не мога да разшифровам. Сигнал, който аз не искам да възприема, но той упорито преследва цялото ми съзнание…
Какво значи без Стефан, защо без Стефан, къде е Стефан!?
…В земята на Летописеца, която той до последния си дъх възторжено възпява! В земята на Летописеца, на чието дело той посвети целият си живот! В земята на своите деди, в чиято топла прегръдка пожела да легне след смъртта си – Медвен. В земята на Синия вир!
Не мога да пиша спомени за Стефан Чирпанлиев, защото той е жив в сърцето ми.
…С него се запознахме през една топла и ветровита октомврийска вечер на 1979 година в Скалица. Имаше литературно четене на поети от общинския център и Овчи кладенец. Току-що уволнил се от родната казарма, аз бях под крилото на Марко Недялков. Там бяха от моето село още поетите Александър Миланов и Димитър Арабаджиев, както и летописецът на Овчи кладенец Атанас Желязков [всъщност основният организатор на литературната вечер в качеството си на завеждащ отдел „Култура“ към община Скалица…]. Тоест, цялото литературно съзвездие на селото ми с изключение на поетесата Иванка Тонева [която не помня вече защо не дойде на тази вечер…].
Преди литературното четене пихме с Марко по една ракия в селския ресторант, след което отидохме при останалите в стаята на кмета, където ни почерпиха с по чаша газирано. До мен, на фотьойла, седеше около 40-45 годишен мъж с легнала на коленете му чанта. Заговорихме се, той ме попита как се казвам. Сети се, запомнил името ми, защото бе чел мои стихове, които аз изпращах от казармата до Иван Джурелов и Димитър Стоевски във в. „Народен другар“.
„А сега – попита Стефан, след като вече беше ми се представил – с какво се занимаваш?“
„Пиша…“, отговорих самонадеяно аз.
„Че не ти ли е много рано още отсега да живееш от хонорари?“, погледна ме косо той. Марко Недялков се засмя, а аз запазих самообладание, макар и с известна доза вътрешно смущение, което, струва ми се, успях да не покажа външно.
Така се запознахме със Стефан Чирпанлиев…
…Осиротяха обаче литературните салони след загубата на бачо Стефан. Така ми се струва и е така. Няма я онази свойска, малко нашенска атмосфера. Вярно, сякаш привикнахме донякъде с неговото отсъствие, но лично за мен нещо не достига, когато той го няма на литературно събитие.
Бачо Стефан е някъде сред звездите, които той много обичаше и към които нещо непрестанно теглеше неговата поетична душа. Самият той бе звезда, която излъчваше собствена светлина. Стефан тъчеше неуморно и кротко на своя литературен стан. Никога не вдигаше шум около себе си. Беше достолепен актьор с богата биография. За съжаление не можа да види труда на своя живот: монографията „Захари Стоянов“…
Стефан Чирпанлиев не беше високомерен човек. Подкрепяше с поощрителни и полезни рецензии младите автори, ценеше талантливите и правеше всичко възможно да им се дава път. Той не беше користолюбив, не беше завистлив, стремеше се да стои далеч от хорската клюка и литературните ежби. Защото носеше любов и много човечност в своето голямо сърце.
Понасяше болезнено обидите. „Тогава, през ония години, и до мен достигнаха слюнки…“, каза ми веднъж с горчивина за някакъв случай в зората на демокрацията, без да споменава имена.
Стефан Чирпанлиев обичаше хората и нямаше как иначе да бъде, щом помагаше както може и не допусна нито веднъж да бъде осквернено неговото име по какъвто и да е повод.
На 22 и 23 май 2002 година бяхме заедно в столицата сред наградените в литературен конкурс на в. „Българско войнство“. Стефан бе удостоен с голямата награда за разказ, която му беше връчена от началника на ГЩ на БА ген. Михо Михов, както и за цялостно литературно творчество със заповед на военния министър Николай Свинаров. Моя милост имаше честта да получи плакет от министър Свинаров за първа награда в раздел „Поезия“… Тържеството се състоя по обяд в голямата зала на Централния военен клуб, а след обяд се срещнахме в кафене „При Мария“ в Столична библиотека с писателите проф. Любен Стаматов, нашите земляци Димитър Яръмов [Царство му небесно!] , Димитър Кралев и др. Стефан почерпи за наградата и получи поздравления…
…Вечерта до късно си говорехме за литература в хотел „Славянска беседа“, където ни настани и пое разходите неговият син Стефан – нашия гид в столицата. В хотела Стефан Чирпанлиев прочете от първата до последната страница ръкописа на стихосбирката ми „Нощта след Великден“ и ме нарече „искрометен поет“, с което ми показа, че цени и винаги е готов да се зарадва на сполучливата метафора, на доброто стихотворение, на успеха, ако го има… И още нещо показа Стефан: че цени и поощрява таланта. За книгата ми „Сибирски дневник“, части от която беше чел още в ръкопис, ми каза в хотела: „Със своя „Сибирски дневник“ ще впечатлиш много хора, да знаеш…“
Разказвам всичко това [с известна доза неудобство] не за да се самоизтъкна – Боже, опази!, а за да акцентувам по-скоро върху щедрото и беззавистно сърце на писателя, с което той беше готов да даде „зелена улица“ на всеки безкористен и самоотвержен творец…
На другия ден отидохме заедно в Съюза на българските писатели, където писателят Никола Радев – председател на творческата организация, посрещна изключително сърдечно Стефан Чирпанлиев. Никола Радев е духовит човек, тогава аз се срещнах за първи път с него. Запозна ни Стефан. Когато научи, че съм завършил Литературния институт „Максим Горки“ в Москва [който самият той е завършил доста години преди мен], ми подари книгата си „Когато Господ ходеше по земята“ и ми я надписа ето как:
„На идеалния читател Илко Капелев, за това,
че сме сърбали литературна каша от една бака!
Никола Радев“
Великолепна метафора, смях се от сърце и се радвах на блестящата находка на твореца, с когото впоследствие станахме близки приятели!
След това Стефан Чирпанлиев покани Никола Радев на литературна вечер в Ямбол и той обеща, че след двадесетина дни ще дойде. Така и стана… На 13 юни 2002 година културната общественост в Ямбол се срещна с писателя Никола Радев в Клуба на дейците на културата. Срещата мина много сърдечно, а накрая бате Кольо удостои със значка на СБП Стефан Чирпанлиев. Тогава, разбира се, никой не подозираше, че това са последните мигове на ямболския писател…
На 11 юни, два дни преди срещата с Никола Радев, Стефан Чирпанлиев ми гостува вкъщи. Пихме по чаша бяло изстудено вино. След като отпи първата глътка, той се вторачи в една точка, примляска няколко пъти, за да усети вкуса на виното и каза: „Ааа, Илко, хубаво ти е виното, барутлия! Веднага сгря гърдите ми!
Това бе точно десет дни преди 21 юни – датата, в която той се пресели в отвъдното. Бях в Овчи кладенец, скръбната вест ми я съобщи по телефона жена ми Мариана… [в Ямбол вече се е знаело за смъртта на писателя]. Когато чух какво се е случило, останах поразен. Преди това нищо не показваше, че Стефан може да си отиде така бързо.
Аз не искам да се примиря, че не мога да срещна Стефан Чирпанлиев по ямболските улици… Все ми се струва, че ще се видим неочаквано зад някой ъгъл… Малко преди да го изпратя за вкъщи на 11 юни, той ми подари книгите си „Неотмилели стихове“ и „Часът на гривяците“, ловни разкази. Написа ми:
„На Илко, да види, че освен сибирските ловци,
има и ямболски, с не по-малко интересни истории! С обич!
11 юни 2002 г. Авторът“
…Един ден на всеки свършва представлението на земята и пастелната завеса се спуска. Тъжно е, но е така. Така е, защото „оттатък“ времето е повече, отколкото на земята. Оттатък времето просто не свършва… Стефан знаеше това. Той беше философ и приемаше смъртта като продължение на живота.
Тъжно ми е за тебе, бачо Стефане!
Илко Капелев
14.04.2016 г.
