Станахме чувствителни като таралежите

Актьорът Атанас Атанасов, който участва
в постановката „Бурунданга” на ДТ „Невена Коканова” – Ямбол:

– Как се чувствате в ролята на актьор в постановка, която вие за пръв път сте поставяли в България, само че като режисьор? Какво е за вас пиесата „Бурунданга” на Жорди Галсерон?
– Скъпа ми е тази постановка, всъщност това беше едно от предизвикателствата да играя в нещо, което аз съм правил като режисьор, да видя другата гледна точка на колегата режисьор. Общо взето аз избирам пиесите, които поставям като режисьор, когато искам да изиграя всяка една от ролите. Тази роля много ми харесва, там играеше Малин Кръстев в моята постановка. Сега нещата са много по-различни, доста се различават постановъчните инвенции (б. р. творчески хрумвания). Това е едно от предизвикателствата, любопитно ми е наистина, защото съм имал една идея, когато съм я поставял, а тук нещата се пречупват по друг начин и се извеждат други неща.
– Според вас друго послание ли ще достигне до зрителите с различната трактовка и защо се спряхте точно на тази пиеса. Жорди Галсерон е един изключително модерен автор, млад и добре приеман у нас?
– Да, авторът е прекрасен. Той е един от европейските автори, които добиват все по-голяма популярност. Пиесата е чудесна. Всъщност той има невероятното качество да ситуира прекрасно историите, които разказва. Аз не зная дали двете постановки – моята в пловдивския театър и тази в ямболския театър, ще бъдат разбрани по различен начин. Посланието всъщност е едно. Въпросът е, че средствата, с които това послание се експонира и в моята постановка, и тук, са различни, което е любопитно, това е интересно, струва ми се.
– Какво трябва да разберат зрителите от тази постановка?
– В постановката доста се говори за това, което ние прикриваме, за това, което всеки един от нас се опитва да скрие и е необходим един тласък, неочакван тласък, за да можем да изкажем онова, което прикриваме – лични пространства, лични преживявания, лични фантазии, които като звено от верига едно по едно се нареждат и всъщност виждаме, че всеки пред някого играе различни роли. Ние не сме дотам искрени, за да признаем онова, което ни вълнува, онова, което чувстваме, онова, което бихме искали да направим. Всъщност бурундангата е онова тайнствено растение, вид наркотик, при който като се изпият няколко капки човек казва всичко онова, което мисли и след това забравя. Невероятно чувство за хумор има в постановката, невероятни обрати. Аз бих казал, че на всяка втора страница от пиесата се случва нещо, изключително е наситена със събития и това като че ли е много интересно, защото зрителят няма време да остане спокоен. Непрекъснато се чувства изненадан от ситуациите, които Галсеран развива. Прекрасна драматургия.
– Освен темата за истината в пиесата е развита и темата за любовта. Самият автор казва, че смисълът да се живее е да бъдеш обичан. Внася ли нова трактовка в темата за любовта тази пиеса?
– Според мен няколко основни теми има в световната драматургия – това са проблемите за властта и за любовта. Струва ми се, че в добрата драматургия всеки зрител би могъл по някакъв начин да се припознае или да се разграничи от тази тема за любовта. Всеки зрител да намери своята собствена тема, която го вълнува, по отношение или на любовта, или на властта, или на други проблеми, които пиесата третира. Самото припознаване или разграничаване от темата на пиесата, от основната тема, е много ценно. Мисля, че ако един зрител, излизайки от театъра, след това известно време се занимава със себе си, не с пиесата, а със себе си, с онова, което го е докоснало, значи ние сме развълнували зрителя, защото в крайна сметка актьорът чрез ролята си разказва до голяма степен собствения си живот. Режисьорът собствените си проблеми чрез един чужд материал. Така и зрителят чрез нашата постановка би могъл да намери оная своя тема, да се опита да се разпознае, да се задълбочи вътре в себе си самия и да преживее (разбира се, думата е силна) катарзис, но важното е да се позанимае малко със себе си. Защото ние все по-малко време имаме да се занимаваме със себе си.
– Имаме ли нужда от такъв серум на истаната, за да достигнем до себе си?
– Да, имаме нужда. Този серум може да е бурунданга, този серум може да е човекът до нас, този серум може да е някаква случайна реплика, която да отключи всичко онова, което ние таим, пазим в себе си от страх да не нараним човека отстреща, от страх да не задълбочим някакъв свой личен, социален, политически проблем. Всички ние, някак си живеем, не само сега, разбира се, малко като таралежите, много сме чувствителни. Ние се страхуваме да се отворим, а всъщност отварянето по някакъв начин според мен ни предпазва от много следващи грешки.

Интервю на
Диана Иванова