Спомен за Антон Дончев
Любомир Котев
Благодаря на Бога, че ме ощастливи с рядката привилегия да общувам с мнозина от големите писатели на България! Излишно е, а и невъзможно да разкажеш какво ти носи една среща, един разговор с одарените свише Любомир Левчев или Христо Фотев – мир на праха им! – оставили незаличим спомен в бедните ни души. За жалост, медалът и в този случай има обратна страна, та ако си получил много и губиш много, когато те лиши Провидението от възможността да бъдеш около Божиите избраници, да се обогатяваш от всяка тяхна дума и всеки техен жест, да израстваш покрай тях…
Изстрадал съм, давам си сметка като поостарях, всяко от драматичните отсъствия на всяка от големите личности, с които е преплела пътя ми благосклонната съдба. Тихо, мълчаливо, без параден шум съм се мъчил да превъзмогна непрежалимата загуба. И никога, ама никога не съм преставал да общувам с тях, все е навестявал някой от тях неспокойните ми сънища, за да ми каже недоизказаното…
И дочаках, ето, поредната голяма загуба. Полетя към небето многострадалната душа на великия Антон Дончев, който изглеждаше безсмъртен. Този железен мъж, прегазил планини от нашенска завист и нечовешка злоба, този невероятен талант, неподвластен на капризното време и разблудните ни страсти, този български мъдрец, обозрял необозримите родни светове, сякаш се умори да сее разум, сякаш се примири с нерадата си участ на титан сред пигмеи, сякаш се отчая, въпреки несломимостта си , за да осиротее не националната литература, а българското битие. И това не са високопарни думи, изречени по повод на непрежалимата кончина – държа да го подчертая нарочно! – а истина, голяма, тъжна и страшна, изначална и безкрайна истина, която тепърва ще осъзнаваме. Всеки, който е имал щастливия шанс да се докосне до този изключителен човек, знае прекрасно, че той наистина беше мъдрец, най-автентичен, неподправен и завладяващ, вдъхновяващ, въпреки спотаеността си, въпреки уравновесеността и презрението към всяка екзалтация и артистичен жест. А беше той и екзалтиран, докато отстоява, опазва българщината, но по своему, съпреживявайки сякаш народните вълнения, от древността до днешния ден, процеждаше се сякаш през неуморимата му душа тежката ни историческа съдба. А беше и артист, невероятен артист, ненадминат, съвършен импровизатор, докато пресъздава българският свят и всякога разделното ни време. Велик човек беше бай Антон Дончев, Бог да го прости, наистина молепсан, лизнат от Бога, който носеше у себе си, към който всякога се стремеше. Той обичаше да повтаря, че ако Твореца е създал Сина Божий по свой образ и подобие, то и Иисус Христос изисква от нас да се възвисяваме чрез творчество, за да досегнем, за да се доближим до Твореца. И съумя да го постигне, мисля, защото бе предопределен да го постигне! Той прекрачи в по-добрия свят, където безсмъртното му дело, сигурен съм, ще се радва на по-голяма почит, на заслужената почит, която не получи по нашите земни ширини, заради порочните страсти на нищожни хорица! А за нас остават уроците му, които аз никога няма да забравя и непрежалимата загуба, която тепърва ще осъзнаваме!
Бог да прости Антон Дончев!
Още един великан отлетя към вечността, която го очаква, а ние, осиротелите, може би, най-сетне ще проумеем, че заветът му бе да се врастнем в българското битие и заобичаме Отечеството си непоколебимо и неотстъпчиво, досущ като него…
