Случаят Пеевски и други случаи…

KotevAA   Случаят Пеевски, вече и малоумните знаят, въпреки невъобразимата гюрултия, не е нищо повече от поредния политически кьорфишек. Така е, защото никога, дори за ден-два, въпросният Пеевски не е управлявал въпросното ведомство, т. е. проблемът с назначаването му е само досадна грешка. Отстранена начаса, нека припомним, веднага след започването на протеста, който изглеждаше спонтанен. Чудя се, все пак, кого и защо развълнува дотолкова назначаването на бившия следовател за шеф на ДАНС!? Обяснението за срастването на политическа власт и медии, за някакъв олигархически диктат, бързам да кажа, е колкото удобно, толкова и подвеждащо. Защото, ако въпросният господин е човек на задкулисието, както се изразяват напоследък, то в момента, в който поеме дотолкова отговорната и тъй публична длъжност, вече не е задкулисен играч. Или, с други думи казано, протестиращите срещу назначаването му, ако действително са заклети противници на задкулисието, за каквито се представят, не би трябвало да протестират срещу назначаването му. И понеже всички говорят настървено за задкулисни игри, докато настървено сочат Пеевски, ми се налага да отправя към всички тях един въпрос, който Бог знае защо никой не им задава. Въпросът е простичък и пределно ясен: „Наистина ли не знаят тези вдъхновени борци със задкулисието кой стои зад Пеевски и, ако случайно знаят, защо нито воюват  с него, нито споменават името му?”. Името на този политик, най-известният задкулисен играч в родната политика през последните години, е публична тайна, но – странно! – яростните и непримирими революционери не го изричат. Наместо това, подменят въпроса с абсурдното питане: ”Кой назначи Пеевски?” Абсурдно е това питане, защото отговорът е и ясен, и отдавна даден: назначило го е правителството, в частност премиерът, който не избяга от отговорността за грешката, която е допуснал. Ако се търси пък някаква политическа вина за това неадекватно назначение, предизвикало всеобщо недоволство, то и Сергей Станишев, и Лютви Местан я поеха. Въобще, странно е, че „Случаят Пеевски” ни развълнува дотолкова, а съпътстващият го риторичен въпрос е още по-странен. Странно е, защото случаят с други назначения – тези, на прословутите Калинки и Бръмбари, да речем – е далеч по-драматичен и направо скандален. Направо невероятно е, преди всичко, че в държава от Европейския съюз, през ХХІ век, тържествено дефилира рабфаковска интелигенция, най-долнопробният субпродукт на комунизма. С право ще ни се смее цял свят, ако хората там са в състояние да вникнат в направо сюрреалистичните ни реалности, ако са способни да схванат случващото се. Направо непонятно е там, слава Богу, че до върховете на държавната могат да стигнат хора с рабфаковски дипломи, или купени дипломи, или фалшиви дипломи, а и въобще без дипломи. Това е същинска гротеска, в която, повтарям, за наш късмет, чужденецът трудно ще вникне, та затова, сигурно, смешната и срамна ситуация, не се дискутира подигравчийски на Запад. Ако наистина е така, разбира се, защото удивително отзивчивите, направо сервилни, към компрометирали се партии и политици нашенски медии, са твърде селективни, когато ни представят случващото се по света. Във всеки случай, дали ни се смеят и доколко ни се смеят, не е толкова важно, щом безбройните, за жалост, Калинки и Бръмбари, ни докараха куп проблеми, къде от некомпетентност, къде от злонамереност, къде от простотия. Спокойно бихме могли да кажем, че „Случаят Калинка”, или „Случаят Харизанов”, или „Случаят Филип Златанов”, или „Случаят Цветанов”, пък и толкова други случаи, са далеч по-страшни от „Случаят Пеевски”. Да, тъкмо така е, повече от очевидно е, щом злополучното, мимолетно назначение на Дилян Пеевски не доведе до нищо фатално, докато дългогодишното управление на Цветан Цветанов доведе до чудовищното подслушване на уж свободните граждани. Бойко Борисов и Цветан Цветанов, може да се твърди, легитимираха милиционерщината, превърнаха я от задкулисна в официална власт, реанимирайки най-отвратителните страни на комунизма. И рабфаковщината, и подслушването, не ще и дума, са сред най-отвратителните страни на комунизма, щом спомагат за просперитета на бездарници и подлеци. По-страшното обаче е, че реставрацията на комунистическия морал, т. е. на тоталната аморалност, възпитава безнравствени хора, задълбочава и без това присъщите ни нихилизъм и атеизъм. Затова, сигурно, мина някак незабелязано, най-скандалният от скандалните случаи, който е не просто национален срам, казвал съм го вече, а е национална трагедия! Да, трагична, жалка, нищожна, е държавата допуснала целият й висш църковен клир да се състои от ченгета, а още по-трагична, по-жалка, по-нищожна е държавата, неспособна да се справи някак с подобен скандал. Да, „Случаят с владиците”, със сигурност, е най-големият скандал в новата ни история! Ако петнадесет от митрополитите са сътрудници на ДС, ако всички те, доброволно, са сътрудничили на атеистичната власт, ако само един-едничък от тях е останал верен на Бога, то Господ да ни е на помощ, както се казва! Чудя се, като е тъй, не само каква държава сме, но и какъв народ сме, защото сме навикнали ние да се самооблажаваме, но все не виждаме кривиците си и чак непростимия грях! Чудя се и не мога да се начудя, например, къде беше този непримирим народ, нарочен за гражданско общество, като гръмна тази бомба, като се разрази този тъй страшен, направо чудовищен скандал. Защо не протестира никой, чудя се, срещу националния срам и националната трагедия, ако наистина го е имало гражданското общество. Редно беше, мисля си наивно, гражданското общество да иска, да настоява владиците-доносници да се покаят, да си посипят главата с пепел, да отидат в манастир. Редно беше, гражданите, ако наистина са граждани, ако са загрижени не само за правата си, но и за морала ни, пък и за отечествената религия, да са непримирими до мига, в която постигнат задължителното разкаяние. И е чудно, удивително, невероятно, че се вдигна шум до Бога за едно мимолетно назначение, а отминахме тихомълком гаврата с вярата, християнската вяра, която винаги ни е спасявала! Нашето общество е болно, сериозно болно, би могло да се заключи, ако се замислим върху случая Пеевски и другите случаи, по-болно от сериозно болната ни държава. И ако искаме да се излекуваме, а да излекуваме сетне и държавата си, трябва да се научим най-сетне да отсяваме сламата от зърното, да отличаваме, да речем, гражданина от наемника, пък и да знаем кой случай е по-важен и най-важен. Инак ще си останем заложници на политическите гьонсурати, на безскрупулните мошеници, компрометирали демокрацията и обрекли ни на нечовешка мизерия…

Любомир Котев

About the Author :

Comments are closed.