Родствениците на художника Джон Попов

Един от големите български художници, роденият в ямболското село Видинци Джон Попов, произхожда от интересен род. Една от сестрите му – Анка, е оставила спомени в Държавен архив, и чрез тях, от първа ръка, можем да проследим житието-битието на фамилията.

Бащата на бъдещия майстор на четката, Димо Георгиев Попов, е роден на 20 октомври 1871 г. в село Кутруджа, Димотишко, Одринска област, в семейството на поп Георги от същото село.

Прадядото на Джон, по прякор Дерибея, има гръцки произход и по занятие е колар. Той е пришълец в село Кутруджа, където се оженва за българката Василка. От брака им се раждат четири деца – най-големият от които, Георги, става свещеник. Преди да се запопи, той минава под венчило с Тодорка Вълчева от същото село и също, както и баща си, има четири деца, най-големият от които е Димо.

Цифрата 4 се повтаря упорито в родовата хроника на Попови. Прадядото на художника е с 4 деца, толкова рожби има и дядо му Георги, на който той е кръстен, а 4 рожби има и бащата на големия живописец – Анка, Георги/Джон/, Василка/Вася/ и Тодорка/Дора/

Бащата на твореца е учител в село Видин, далеч по-късно то ще бъде прекръстено на Видинци, и в това село е родена Василка – на 22 юли 1908 г.. Тя учи в ямболската гимназия, завършена от нея през 1927 г., на следващата година вече е студентка по биология в Софийския университет. След завършването на Алма матер, Василка, известна на близки и познати още като Вася, учителства из селата на Ямболска околия и едва през септември 1943 г. е преместена в гимназията в града ни. Непосредствено след 9 септември 1944 г. Василка става заместник-директор на гимназията, три години по-късно влиза в редиците на Българската комунистическа партия.

От 1951 до 1953 г. тя е командирована в Кърджали като зам.-директор на тамошната гимназия. При завръщането в Ямбол, и възлагат да стегне Трета смесена политехническа гимназия, намираща се в Каргона. Сградата, твърди сестра и Анка, била лоша, но Вася се разгръща и прави кабинет по химия, ученически стол и работилница. Училището става национален първенец по успех и хигиена, а след такива постижения няма нищо странно, че я „виждаме” през 1957 г. във Варшава, където се провежда Световна профсъюзна конференция на учителите.

Василка Попова получава орден „Кирил и Методий”- втора степен, медал за трудово отличие, както и медал за 25-годишнината от народната власт в България. Умира на 1 септември 1969 г. в Ямбол.

Тези, които са се интересували от живота на семейство Попови, знаят, че Василка/Вася/, както и другите и сестри, остават неомъжени и може би с това се обяснява бурната им дейност в Отечествения фронт. За сметка на това Джон Попов заплита често любовни романи, стигащи на три пъти до брак.

Първата сватба художникът прави през 1928 г., когато е само на 22 години. Негова избраница става Мита/ Миша/ Енева, също изкушена от палитрата. От този първи брак на Джон се ражда син, кръстен на баща му – Димо. Синът на Джон има трагична съдба -самоубива се млад, без да са особено ясни причините, поради които посяга на живота си.

До 9 септември 1944 г. успехите съпътстват постоянно ямболския творец, който на няколко пъти учи живопис във Франция и прави после там изложби, посрещнати ласкаво от критиката. Този радушен прием в страната на Балзак, някои отдават както на таланта на Джон, така и на членството му в масонска ложа.

Комунистите обаче не гледат с добро око на масоните и е спорно дали това не е една от основните причини художникът да се влее в редиците на БРП/комунисти/ още в първите месеци след победата на „народната власт”. Сестра му Анка твърди, че Джон е подписал Апела към българския народ да гласува с червената бюлетина, а през 1945 г. той участва в Отечествената война, за което получава орден. Все пак, както може да се очаква, художникът не е бил на фронтовата линия , а в културния отдел на армията, а отличието си получава на площада в Лайбнау.

Новият път на Джон Попов води и до нова женитба – пак през тази бурна 1945 г. той се жени за втори път, а негова избраница е Татяна Тодорова. От този брак на художника се ражда дъщеря, наречена Констанца.

Да се върнем обаче към сестрите на големия творец. Авторката на спомените, Анка, е родена на 12 юли 1904 г. в село Видинци. През 1916 г. семейството на Димо и Христина Попови, и двамата учители, се премества в Ямбол. Анка завършва тукашното смесено педагогическо училище, но минава през перипетии, докато получи диплома. През 1923 г. е  кървавият анархистки митинг в града, след който пристигат анкетьори от София  и със заповед на Министерството на народното просвещение седмите и осмите класове се закриват. Юношите са изпратени да завършат в Казанлък, а девойките в Бургас. Между тези напъдени ученици е и Анка Попова. Все пак още на следващата година педагогистите са върнати в ямболската гимназия и край Тунджа получават заветните дипломи.

Една учебна година  Анка  изкарва като учителка в село Болярово, след което е приета в Софийския университет, специалност „Биология”. В столицата от нейния глас се заинтересувал композиторът Панайот Пипков, като записал няколко изпълнени от нея народни песни.

И Анка като другите си сестри, се връща в Ямбол и преподава в местните училища. Революционната вълна я изпраща в бригадирското движение и през 1946 г. е на строежа на Хаинбоаз със свои колеги от Втора гимназия. През 1953 г. става член на БКП, през октомври същата година излиза в пенсия. После работи няколко години в Центъра за възпитателна работа. Подобно на Вася и тя има богат отечественофронтовски актив – три мандата е общински съветник към ОФ организацията в квартал „Георги Дражев” и председател на постоянната комисия към отдел „Народна просвета”. Носител е на орден „Кирил и Методий”- втора степен, както и на множество грамоти. През 1977 г. стига до Виена с представителния ямболски хор. Описват я като тиха, спокойна жена, за разлика от брат си, който е пословичен с бохемската си душа.

През 1956 г. Джон Попов решава за трети път да се ожени – този път в сърцето му се е настанила рускинята Евгения Белянова. Като ирония е фактът, че само няколко месеца след този брак художникът получава златна значка за укрепването на българо-съветската дружба…

При бохемския начин на живот на Георги/Джон/, не е ясно колко често той се е завръщал в къщата на баща си на улица „Опълченска”, която, полусрутена, съществуваше до скоро, а сега вече има нов собственик и стана луксозен дом. Трите сестри обаче изглежда често са му писали, а Анка специално, старателно е записвала всеки успех на брат си.

Отдадени на обществена дейност, те водят у дома си тих живот – къщата е населена от безброй котки, за домакинството се грижи една тяхна родственица – Иванка, а по-грубата работа я отхвърля жена на име Минка..

Единствена наследница на имота остава дъщерята на Джон Попов – Констанца, която се омъжва в Англия. Вероятно поради това, че живее чак на Острова, тя дълго време не проявява никакъв интерес към къщата, което пък позволява на бивш военен да влезе под кожата на една от лелите и дълго време след смъртта и да има мястото като свое. Все пак се стига до съдебни дела, но как точно приключва сагата с имота знаят само няколко души.

Заедно с Жорж Папазов, Джон Попов е сред най-големите художници, тръгнали от Ямбол. Дълго време бе мистерия дали двамата големи майстори са се познавали – разликата във възрастта им е значителна, а и по ирония на съдбата, когато единият е в България, другият е във Франция. И обратното…

Това все повече почна да ме интригува и разпитах голяма част от хората на изкуството в града ни. Никой, оказа се, не бе сигурен в познанството им. Нищо не казва по въпроса в кратките си спомени и Анка Попова, не изскача на бял свят обща снимка, нито писмо, от което да се разбере дали двамата ямболци пресичат пътеките си. Все пак нещата се подредиха – в спомените си за Папазов, критикът Борис Делчев описва един прием  в българското посолство в Париж. На една от масите са Илия Бешков и Жорж Папазов, до тях свойски се е разположил… Джон Попов. И води приятелски разговор с един от бащите на сюрреализма.

Явно на този свят все някакви следи остават. Остават увековечени в града ни и имената на двамата, макар че, дявол знае защо, улицата, наречена на Джон Попов, се намира далеч, твърде далеч от бащината му къща – чак до детска градина „Пламъче”. На хората от този квартал името му не говори нищо, но културната недостатъчност край Тунджа не е от вчера…

Борислав Ненов