Режисьорът Тодор Димитров: Ние правим театърът да бъде добър или лош
Визитка: Тодор Димитров е роден на 25.05.1977 г., завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” при проф. Крикор Азарян, през 2001 г. След това преподава „Актьорство” в Пловдивския университет. Сега е студент по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ и е асистент във факултет „Екранни изкуства” в Академията. Режисьор е на дипломния спектакъл на класа на проф. д-р Атанас Атанасов в НАТФИЗ – “Под купола небесен”. Заснел е няколко късометражни игрални и документални филма в НАТФИЗ, от които “Утро” (док.) е награден на Forum Honoris Causa. Поставя „Идеален съпруг” по Оскар Уайлд в ДТ „Невена Коканова” – Ямбол.
– Защо избрахте пиеса на Оскар Уайлд да поставите в ямболския театър, какво ви провокира да се спрете точно на „Идеален съпруг”?
– Много често тези избори са резултат от чисто практични причини, наместват се много фактори – с какви и с колко актьори разполагаме, какво дава възможност пиесата чисто постановъчно. Когато се вземат предвид тези фактори, се открояват няколко автори и няколко заглавия и вече между тях избирам това, което по някакъв начин ми е близко и интересно като проблематика, като тема. Аз обичам любовни истории. В „Идеалният съпруг” става въпрос за любовна история и в основата на интригата е, че отношенията между влюбените се объркват от едно политическо изнудване. Един от главните персонажи е политик, който в миналото си е имал неблагоразумието да се поддаде на едно изкушение. Не, че той самият е злодей, но тогава е бил млад, така е мислил в дадения момент и е допуснал да се поддаде на изкушение, което му е обещало бърз успех в обществото и в един момент тази случка от миналото се връща, пробужда се от мрака на миналото и както той се изразява „го хваща за гушата”.
– Смятате ли, че Оскар Уайлд е достатъчно близък до публиката и не трябва ли да е поставят малко по-психологични пиеси на по-съвременна тематика?
– Честно да ви кажа, не разсъждавам по този начин. Големите автори затова са големи, защото те улавят такива моменти от битието на човека, които независимо кога, къде, с кого се случва историята, успяват да оголят човека до неговата най-съкровена същност. А точно човешката същност е непреходна. Тя и в Античността, и в Средновековието, и в Ренесанса, и в по-късни времена, и сега, не се променя.
– След като в пиесата има политици и изнудване, търсите ли някакви съвременни препратки с действителността?
– Не, въобще не се занимавам с такива неща. В крайна сметка това, което ме интересува, са човешките отношения. А това, че самото произведение съдържа и такива пластове и някой може да открие прилика, това го оставям на зрителя. Като режисьор мен ме вълнува, че едни хора имат проблем и търсят начин как да го разрешат. Основният проблем, който ме занимава е какво нарушава хармонията в любовта, в отношенията между един мъж и една жена в дадената ситуация и как тези хора се справят.
– И кое нарушава хармонията в любовта според пиесата?
– Ерих Фром много добре го е формулирал, като е перифразирал въпроса на Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш” в „Да имаш, или да бъдеш”. Пред сър Робърт Чилтърн, който е въпросният политик, е стояла тази дилема – „Да имаш, или да бъдеш”, въпросът е какво означава да имаш и какво означава да бъдеш. Грешният избор в тази дилема довежда до всички тези перипетии и проблеми. Това, което струва ми се пиесата казва в крайна сметка, е, че любовта възтържествува. Самият Оскар Уайлд започва така тази пиеса – има една ремарка, която ние няма как да пресъздадем на сцената. Авторът описва, че в салона, в който Робърт Чилтърн приема гостите, на тавана е изрисувана реплика на много известен сюжет за времето си – „Тържеството на любовта” и на няколко пъти в пиесата се споменава за тържеството на любовта. Това е поантата на историята – любовта може да победи всичко и всичко може да постави на мястото му.
– В едно ваше интервю сте казал, че в света на Шекспир преживяванията са докрай. Какви са преживяванията в света на Оскар Уайлд?
– Аз мисля, че при Оскар Уайлд нещата също са доведени докрай. Много е важно да си зададем въпроса какъв е залогът, какво ще загуби персонажът, ако не успее да постигне целта си. При главния герой възниква проблем – появява се едно писмо от миналото, с което е изнудван и той трябва да се справи с това. Ако не го направи, ще загуби любовта на живота си. В пиесата съпругата му казва: „Тогава нашите съдби ще се разделят” и когато тя за първи път узнава какво е извършил, тогава тя поставя въпроса: „Аз какво съм обичала през цялото това време”. Това е показател колко е голям залогът, а винаги, когато има голям залог, тогава преживяванията са докрай.
– При подготовката на пиесата „Под купола небесен” по три пиеси на Шекспир един месец със студентите на проф. Атанасов сте репетирали само Шекспирови сонети. Имаше ли такова задълбаване в текста на Оскар Уайлд и при сегашната подготовка на пиесата? Как работихте с артистите?
– Винаги има такова задълбаване. Това е същността на театралното изкуство. В репетициите на маса първо структурирахме цялата пиеса, големите обрати, големите дялове в действието, после те се разбиват на по-малки. Вътре в тях също се търсят вътрешните обрати и така вече, докато се стигне на ниво фраза, в която се извайва смисловият акцент, за да може смисълът да достигне по най-чистия начин до зрителя, да въздейства и да внушава.
– Работите до последния детайл. Това означава ли, че сте изключително стриктен и изискващ и към актьорите?
– Абсолютно, да. Аз съм голям цербер в това отношение.
– Каква е целта ви – да извадите на сцената всичко от актьорите, за да изградите този свят, който вие искате?
– Много се съобразявам със същността на актьорите, какво те носят. В момента завършвам кинорежисура в НАТФИЗ и имам зад гърба си няколко късометражни филма, на които съм и сценарист. За някои от филмите, които съм правил, още преди да съм написал сценария, знам с кои актьори ще работя и пиша сценария за конкретните актьори. И като цяло това е режисьорският ми подход, мисля за индивидуалната природа на актьора. Вярно е, че отделям много време в предварителната подготовка и имам предварителна представа как според мен трябва да изглежда в краен вариант спектакълът, но винаги си давам възможност актьорите да ме изненадат. Моето разбиране за режисурата е, че тя не трябва да бъде една форма за кекс, в която се излива сместа и тя хубаво трябва да изпълни формата и после да се изпече, а обратно. Аз мисля, че режисурата трябва да бъде като фундамент, като основа, на която актьорът трябва да стъпи, за да се оттласне от там нататък. И даже изповядвам схващането, че и най-гениалният режисьор не може да роди това, което актьорът може да роди на сцена, на живата репетиция.
– Успяха ли ямболските актьори да ви предизвикат така, че да експериментирате с тях?
– Разбира се. Двама от актьорите, които участват в постановката, са студенти, с които съм работил по спектакъла „Под купола небесен”, и ние сме се сработили взаимно и се усещаме много, две момичета от актрисите ги познавам от НАТФИЗ. Цветелина Кънева съм я гледал в две или три постановки на ямболския театър в София. На мен ми направи впечатление, че тази актриса играе предимно остро характерни комедийни роли. Когато започнахме да работим, тя много се притесни от посоката, в която се опитах да я тласна. Стана ми много любопитно, че самата тя не можеше да повярва, че може нещо различно от това, което е правила до момента. А това беше много голямо предизвикателство за мен, аз обичам такива предизвикателства, обичам да разбивам нечии представи и мисля, че се справи прекрасно. Тя успя по някакъв начин да победи самата себе си и направи прекрасна роля – много изтънчена, много овладяна, много психологически добре изградена, с много премерена игра, точен жест и т. н.
– Завърши ли сте актьорско майсторство, сега учите и режисура. Кое превъплъщение за вас е по-добро като актьор или като режисьор?
– Мисля, че това е въпрос на тип нервна система. Първо учих за актьор, имах възможност да практикувам тази професия и да продължа да работя с моя професор Крикор Азарян, но се оказа, че предпочитам да създам някакъв свят, а не отделен образ. Може би предпоставките за това са в детството ми. В мен някак си проговаря онова дете, което има нужда не толкова да му купят и да му подарят някакви готови играчки, а то само да си направи играчките. Много обичах, примерно, да правя платноходки и да ги пускам в морето, самолети, които да летят, т. е. да създадеш света, да го изградиш, да го сбъднеш, да го сътвориш. Открих особено изкушение в това.
– Кое ви е по-близко – театралната режисура или кинорежисурата, вероятно са много различни?
– Да, много са различни, но в моето съзнание този въпрос не стои, няма противопоставяне. При мен нещата се случиха много естествено. Започнах образованието си като актьор, като завърших проф. Атанас Атанасов пое актьорски клас в Пловдив, покани ме да стана негов асистент. По стечение на обстоятелствата трябваше да започна да правя постановки със студентите и там беше моментът, в който се отключи режисьорският импулс в мен. В Пловдив 5 години аз започнах да се развивам като режисьор и усетих силата си като режисьор и тогава се занимавах с театрална режисура, бях още много далеч от кинорежисурата. После заминах за едно известно време в чужбина и като се върнах кандидатствах кинорежисура, т. е. при мен нещата се случиха много естествено – актьор – театрален режисьор – кинорежисьор. Актьорството ми даде много добра основа за режисурата, а театралната режисура ми даде много добра основа за кинорежисурата. Киното е много по-сложно като организация, много по-трудно и комплексно. От възникването на идеята до крайния продукт помежду има страшно много фактори, които работят против това тя да се случи. Наистина правенето на кино е неимоверно сложно и трудно. Подготовката на един филмов проект отнема много повече време от подготовката на един театрален проект. И аз за себе си открих прекрасната възможност, докато подготвям един филмов проект, през това време да работя и по театрални проекти.
– Изкушен сте сам да си пишете сценариите за филмите, мислите ли да пробвате и със сценарий за театър?
– Мислил съм го това нещо, но все още не съм открил сюжета.
– Какво е бъдещето на театъра, ще оцелее ли в по-малките градове или ще бъде пометен от комерсиалната вълна?
– Хората, които се занимават с театър, не трябва да подхождат към това къде театърът е по- добър или по-лош. Театърът ти го правиш добър или лош, никой друг не го прави добър или лош. Няма значение къде го правиш – може да е в Ямбол, може да е в по-малко градче, ти определяш колко е добър театърът. Можеш да отидеш в София и пак да направиш лоша постановка. Има и комерсиален театър, но слава Богу много млади хора се опитват да правят независим театър, който не е комерсиален. Радвам се, че студентите от випуск 2015 от класа на проф. Атанас Атанасов, с които работих, имаха куража да направят театрална група „Номад” и вече кандидатстват по програми и за субсидии. Времето ще покаже колко успешен ще бъде техният проект.
Интервю на Диана Иванова
