„Ревизия на чувствата” на Величка Русева – поетичен дебют от ешафода

„Ще минеш ли? За по една целувка?..

Не мога, не е време за това.

Друг принц намери втората обувка,

преминахме във следваща глава.”

Това е началото на едно от стихотворенията на Величка Русева, от нейната дебютна книга „Ревизия на чувствата”. Тази ревизия е не пролог, тя е свирепо пътешествие към ешафода на любовта, а дебютната си творба Русева  представи наскоро в  рамките на „Тунджанските литературни дни”.

Човек робува на странни стереотипи, без на практика да познавам лириката на Русева, а външно пък съм я виждал само веднъж и то бегло, имах очакването за пореден парад на графоманията. Може би поради факта, че Величка Русева не се „върти” в орбитата на столичните, и дори сред ямболските „титани” на словото, може би поради факта, че дебютната й книга излиза късно, като за лирик.

Свикнали сме в страната ни поетесите да правят име рано, още по на 19-20 години, шестващи по студентските литературни четения, или поне така бе преди трийсетина пролети. Сега пък чрез Фейсбук, или чрез сайтовете за литература, се появяват също бързо съвсем млади дами, и придобиват популярност.

Величка Русева не е имала нито първия вариант, нито втория в живота си, нямам представа защо се е получило така. Възможно е на 20 да е творила просто плява, а бавно, упорито, вярваща само тя в таланта си, да е трупала година след година строфи, които да бъдат истинска поезия.

Истинска поезия, а не квазипоезия, строфи, които демонстрират ерудиция и в тях има по нещо уж талантливо, а всъщност има само авторски пози. В „Ревизия на чувствата” читателят е като пред ешафод, а понякога е на самия ешафод, защото лириката е не само автентична, тя е торнадо. Тя помита всички условности, оглеждането в огледалото за сверка на миглите и ружа, за кокетната походка, за устните, които ще убият възможните, и невъзможните, мъже по пътя.

Стихове, куплети на Величка Русева, могат да се запомнят, вероятно вече се помнят от тези, които все още имат сетива за автентичната лирика. Не искам да тръгвам по пътя на аналогиите, но литературното време стана все по измислено и напудрено от комплименти, така че ще отпратя нещата към две поетеси, които, поне преди години, бяха станала звезди – Кристин Димитрова и Силвия Чолева. Наскоро пак отворих стихосбирката на Димитрова, “Хората с фенерите”, и отново ме навести същото усещане, каквото и някога, когато тази нейна книга бе шумно акламирана. Усещането, а то за мен бе всъщност убеждение, че тези игри с думичките са безкрайно далеч от истинската лирика.

„Ревизия на чувствата” на Русева е неистова книга. Не защото авторът й е загубил мярата, а защото няма нито време, нито пък желание, да си играе на литература.

„Закъснял си, но влизай, отдавна те чакам,

Моето сладко парченце живот…

Аз и ти – споделени във мрака,

Леко тъжен, красив анекдот…”

Това е финалният куплет на „Парченце живот”, и много още подобни талантливи „парченца” има из дебютната книга на Величка Русева. Из нея , а не цялата книга, защото творбите в стихосбирката не са равностойни, някои от тях определено е трябвало да отпаднат, поради липсата на качество. Те са литературен талаш.

Дълго, вероятно твърде дълго, е чакала дебютната си книга (времената са съвсем други, но без доста пари, сега пак няма как да се стигне до книжарниците), и допускам, че това е накарало Русева да включи огромен брой творби в “Ревизия на чувствата”.

Тя сякаш живее на екс, на ръба, поне такава е лиричната й героиня, и в този контекст тя не само не е старомодна, или елементарна, както може да хрумне на някой при съвсем бегъл прочит на текстовете й, а е още по-силна като изява.

„Защо ли си се лепнала за мен?

Навярно съм била красиво бебе…

Стотици са родени в този ден,

но аз съм се усмихнала на тебе…”

Така пише Русева – тя може да бъде и гневно влюбена или разлюбена, и загледана в този наш малък, никакъв, а всъщност голям живот.

„Студено е и става все по-тъмно,

такова място няма във атласа…”

Няма да изписвам името на авторката, вероятно вече я разпознавате.

Борислав Ненов