Път през годините: 1924 г. – корабът „Радецки” акостира в Ямбол, умират важни фигури край Тунджа

През 1924 година много неща в Ямбол са навързани с река Тунджа. Гражданите люлеят мечтата си да я видят плавателна, като за тази цел лобират пред известни депутати и министри от онова време. Плюнчат се калемите, местни експерти изчисляват колко големи параходи могат да браздят водите на тогава пълноводната река и как това ще помогне за напредъка на Ямбол.

Тези смели планове изобщо не пречат на кожарите да изхвърлят боклуците от табахните, щедро наредени по брега на Тунджа, в нея самата – това бил стар навик, и никой и не мислел да се отказва от него. Имало плахи опити реката да се използва за стопански цели – от града към Ханово, Пандлаклий/Тенево /и Кая Бурун/Коневец/, се превозвали тухли, камъни, керемиди и други стоки, но с днешна дата не може да се разбере колко голяма е тази речна търговия и до кога е просъществувала.

Но Реката, вън от съмнение е, вълнувала силно ямболските сърца. По Гергьовден на 1924 година по Тунджа пристигнал кораб, от който слезли Ботеви четници, и тая картина вдигнала градуса на местния патриотизъм. „Четниците” обаче направили своята бляскава демонстрация и си заминали.

Корабът – също.

И местните хора трябвало да се върнат към реалността. Производство имало, но някои от хранителните стоки се скапвали бързо и това дало простор за появата на ледници. Такава предложил на ямболци през 1924 година Панайот М. Кънчев, който на улица ”Търговска” №111 открил ледницата си и можел да поеме в нея известно количество сирене. Рано било за предприятието, наречено „Хладилника”, то ще се появи на сцената през 30-те години на миналия век, а дотогава мандраджиите трябвало да му търсят колая. С ледници, с ями, както дойде, важното било произведената стока да не отиде на вятъра.

Тютюнът бил по-лесен за съхранение. Ямболската фабрика ”Тракия” дори пуснала на пазара от 10 май 1924 г. собствено производство цигари, направени от стари ароматни и отлежали тютюни.

„Тракия”! И винаги „Тракия”! Такъв повик отправили към местното население от фабриката, надявайки се всеки, който носи панталони да задими от техните папироси.

Конкуренцията, разбира се, не спяла.

В съревнованието се включили и от „Картел”, които простичко обяснили на ямболци, че са спасени, понеже край Тунджа вече имало склад за тяхната продукция. Освен цигарите „Картел”, на тукашния пазар бързо можело да се намери и „Екстра” и „Дубъл Екстра”

И то на един хвърлей, ако не и по-малко – в склада на улица ”Раковска”, като се премине през трамвайната линия. Конският трамвай още се движел, рано било да се превърне само в спомен и фотографии. Папиросите „Дубъл Екстра” обаче наистина били екстра, и това възпял изключително популярният в ония времена певец Стоян Миленков. В един от куплетите на най-знаменитата си песен, „бардът” въздишал:

Ех, да бех богатско чедо,

да ми беше Буров дедо,

„Дубъл екстра” щех да пуша,

мъката си с тех да душа.

Не само Стоян Миленков, никой в Ямбол нямал късмета да има за дядо банкера Буров, така че за мнозинството си оставало да въздишат или да отидат в кафене ”Сливен”, намиращо се на площад ”Кобург”/днешния „Освобождение”/, и там да хвърлят една безплатна табла, или карти. Кафене „Сливен” се опитало да прогони тия, които повече вдигали врява, а по-малко хапвали и пийвали, и обявило, че публиката може да се ползва през целия ден от шумните забавления.

„Търсите ли естетика?”, това запитали през тая същата 1924 година собствениците на бръснарница „Хубост” Иван Баласов и Никола Гълъбов. Ямболци имали и тогава много високо мнение за красотата си, но залисани в шума на пуловете, не им било до превземки.

Докато заровете се търкаляли из кафенетата, смъртта взима своя дял. Пред Бога се представил на 10 ноември 1924 г. един от най-богатите хора в града – хаджи Марин В.Рашев. Хаджията преминал през дълго боледуване, докато на 84-годишна възраст напусне този свят. Напуснал го с много почести – на 11 ноември се състояло опелото в църквата „Свети Николай” , в присъствието на сливенския владика Иларион и на цялото ямболско духовенство. Венци поднесли руските офицери, ръководството на Демократическия сговор, търговското дружество, мелничарите от града и околията.

Още една голяма фигура напуснала ямболския хоризонт – знаменитият печатар Костадин Марангозов. Той починал през първия месец на идната 1925 г, на 23 януари, петък, също на патриаршеска възраст – 81 години, като, за разлика от хаджи Марин Рашев, боледуването му било кратко.И неговото опело станало в най-голямата градска черква, а след себе си основателят на печатница „Светлина”, първата голяма печатница край Тунджа, оставил шест деца : Васил, Еню, Иван, Георги, Мария и Цена, и 12 внуци и внучки. Само един правнук обаче можал да види големият печатар – Драгия. Любопитни са, като за ония години, имената на внучките на Костадин Марангозов –Надежда, Любов, Виолета, Снежанка. Само петата внучка носела обичайно име-Стефанка, тя била кръстена на баба си, съпругата на Костадин Марангозов, която е от богат ямболски род.

Освен смърт, и любовни неудачи съпътствали живота на ямболци – Минка Гюлева обявила, че уговореният между нея и г-н Петър Г. Кючуков „сгодеж” не съществува вече. Така правели в ония години хората край Тунджа – и за добро, и за лошо, използвали пресата, за да се изяснят на целокупното население някои важни работи, вместо да вървят всякакви клюки по къщите и кафенетата.

Абсурдно е да мислим, че едно обявление в започналия да излиза под вещите очи на Иван Марангозов през юни 1923 г. вестник „Тракиец”, ще пресече мълвата, но пак е друго, когато си казал, каквото имаш да казваш, черно на бяло. Ако дръпнем много напред, затова и героинята на Джулия Робъртс в „Нотинг хил” обяви, че вестниците са вечни.

Може да пожълтеят, може да са окъсани тук-там, но вечни.

За разлика от нас…

Борислав Ненов