Пътищата на репресираните след 9 септември 1944 г.

минало 43 снимкаИ уж е ставало вчера, а ми изглежда, че са минали дълги-дълги години. Ония години, първите от  Прехода, имаха особено качество –  спринтираха. Вероятно за нас, тия, които тогава бяхме по на 27-28 години, а на по-улегналите да им се е струвало, че времето дреме. Всъщност, трудно бе да има дрямка и за тях, защото трябваше от ранна утрин да се редят на опашки за храна с купоните на Андрей Луканов в ръка.

Затова и ги помня тези комисии, и са ми в полуздрач. Основаха ги през  1993 година на основание Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица. Ямболската комисия ( гледам записаното от мен при посещенията ми в Държавния архив, иначе няма да си спомня всичките участници), е в състав: председател – кметът Стоян Стоянов, секретар –  Михаил Чорбаджийски, членове: Румен Атанасов Бянов, Калчо Гледачев и Георги Трифонов Маджаров.

Yambol 30Калчо Гледачев бе от репресираните, това  поне няма как да ми убегне, както и неговата принадлежност към БЗНС ”Никола Петков”, основната партия в Съюза на демократичните сили. Николапетковистите  бяха ядрото в опозицията на компартията, без тях старите буржоазни партии, като Демократическата или Радикалдемократическата, щяха да я докарат съвсем до никъде.  Особено с тия Клубове за гласност и демокрация, в които  гъмжеше от довчерашни членове на БКП. Всичко беше по-сложно, разбира се, щом в самата компартия в града ни се разрази скандал между правоверните и Николай Божилов, който бе по-широко скроен човек.

В крайна сметка Николай, който оглавяваше БСП, бе отлъчен от съпартийците си. На гроба му след години неговите близки пуснали парче на Джо Кокър – така бе скроен Божилов, рокът му бе в кръвта.

Но пак към Комисията за реабилитация на репресираните, ще я наричам така за краткост и прегледност. Нейната работа минаваше встрани от буйната река на политическите страсти, струва ми се, че резултатите от работата й останаха непоказани, непубликувани. А в проучванията си хората от комисията са се натъквали често на незаздравели напълно рани. Не зная дали такива рани изобщо могат да зараснат. Защото има убити, без съд, без присъда, без да я ясно нищо около участта им.
Иван Фирков Георгиев, например, който е задържан в милицията през октомври 1944 г., та до 21 ноември същата година, след което  изчезнал. Изчезнал, защото е бил убит на същата тази дата – 21 ноември.  Без съд и присъда е пратен в отвъдното и Иван Недев Дяков, насилствената смърт го застига на 19 септември, още в пролога на властването на деветосептемврийците. За неговата съдба в комисията по репресиите е подала питане дъщеря му Ангелина Иванова Кунева.

Чести бягства зад граница има в първите месеци и години след  9 септември 1944 година. Почти винаги те са последвани от репресии над близките на забягналите, огромната част от които правят това по политически причини. На Велика Колева от Маломир е избягал брат й, а тя отнася свирепо наказание, като е интернирана в село Велинци, Исперихско за цели четири години – от  1950 до 1954 година.

Сред  убитите без  съд и присъда е и Илия Вичев Киров. За него имало уверение от Безмер, че напуснал дома си „във връзка с така наречената грешка” и е убит през май 1951 година.

Каква е тази така наречена грешка не ми стана ясно и тогава, когато попаднах на тези думи, не мога да разгадая нещата и сега, много години по-късно. Може би с публикуването на настоящия текст ще се обади някой от роднините на Илия Киров и печалният пъзел ще се подреди.

И Трияда Павлова Македонска от село Малък манастир, живуща в Ямбол, е сред интернираните, тя трябва да живее от август 1950 г. до март 1954 година в село Голямо Пещене, Врачанско, заедно с трите си деца. Най-голямото й дете,Тина Георгиева Колева, е на  десет години, Ирина  е едва на две години , а Елена само на една година.  Трияда Македонска е изселена, заради бягството на Георги Колев Русев. С тези три деца, двете от които съвсем малки, ще да е било трагедия заминаването на другия край на България, сред непознати, чужди хора. Властта на Отечествения фронт, наричана още и народна, обаче не се е трогнала от това.

Съдбата на Радул Гичев Тодоров е по-различна във финалния си акорд – той е убит при престрелка с милицията през юли 1948 година, това е видно за хората от ямболската комисия по реабилитация на репресираните от решение № 669/55 година на Елховския народен съд.

Опитите за бягство на хора от нашия регион, несъгласни с новата власт, не са малко. Сред тях е бил и  Георги Колев Тапов, осъден заради този си опит и лежал в Плевенския затвор от 21 май 1959 г. до 30 декември 1962 година. Георги Пейчев пък отнесъл присъда  за това, че е укривал николапетковиста Петър Стоянов Цивков в дома си.

Сложна, тежка съдба има и Господин Павлов Иванов, земеделец  от преди 1944 година, той бил  организатор на николапетковистите. През април е получил заплаха за ликвидиране и излиза в нелегалност  за две години. На 1 май 1950 година е предаден и задържан.  Лежал е в Сливенския затвор, в Шумен, както и в лагера Белене. Все пак оцелява и през  1956 година се връща в село Межда, Ямболско. Тези факти за участта на Господин Иванов  се потвърдили и от Калчо Гледачев, който е член на Комисията по реабилитация на репресираните след  9 септември  1944 г. Самият Гледачев е от същата черга, на понеслите ударите на БКП българи. Той има присъда от 20 август 1957 година на Сливенския военен съд. Бил е сержант в поделение 65 300-Ямбол , съден е за опит за бягство зад граница. Присъдата е свирепа – двадесет години затвор. Роденият в село Иречеково, Ямболско, през  1931 г. Калчо Гледачев е освободен от Плевенския затвор с Указ от 1964 година, лежал е  седем години и три месеца.

Иван Баланов от Мамарчево също е опитал да избяга от управлението на народната власт, сторил това на 5 август 1950 година.  Броени дни след това, на 28 август, семейството му е интернирано в Мездра за четири години. Четири години, страшно много време, явно това е бил стандартен срок, има още няколко души с подобна санкция.

Перипетиите на тези хора, изселени на другия край на България, не са разказвани в ямболските медии. Тъжни, страшни истории са тия, ала е добре да имаме памет за тях. Защото никога не се знае дали няма да има поява на нова диктатура. Никога…

Борислав Ненов

About the Author :

2 Comments to “Пътищата на репресираните след 9 септември 1944 г.”
  • ЕЛЕНА
    October 15, 2016 - Reply

    ГЛЕДАЙ ГЛЕДАЙ -САМО ЗА ЕДИН ОПИТ ДА МИНЕ ГРАНИЦАТА И 7 ГОДИНИ ЗАТВОР! А СЕГА КАКВО ПРАВЯТ НАШИТЕ УПРАВНИЦИ ?ТЪЛПИТЕ СИ МИНАВАТ А ТЕЗИ КОИТО ГИ СПИРАТ ОТИВАТ НА СЪД ! НЕ СА ЛИ ОБРАТНИ ДЕЙСТВИЯТА ИМ И НЕ ВИЖДАТ ЛИ УПРАВНИЦИТЕ НА КАКВО СЕ ПРЕВРЪЩА БЪЛГАРИЯ И ЗАЩО НЕ СПРАТ ТОВА ЧЕ ТАКА ЩЕ ЗАТРИЯТ СТРАНАТА НИ !

  • Р.Атанасова
    October 24, 2016 - Reply

    Прочетете книгата ‘Изтезаван заради вярата си ‘ на Харалан Попов и ще получите по – пълна картина за ужасите на онова време

Leave a Reply to ЕЛЕНА Cancel reply