Първата Цветница на новия ямболски храм – в Аврена се струпаха хора от целия град

Те пристигат вероятно от жилищните комплекси „Зорница”, „Хале”,”Диана”. Със сигурност има и от блоковете на „Граф Игнатиев”, първите, които през 1973-74 година направиха някогашния „смотан” квартал Аврен многолюден.

Смотан, в кавички, разбира се, и тук са живели българи не от вчера, но преди да дойдат обитателите на комплексите, бяха малко. И са по родове, някои правят така едва ли не цели улици от този нов за Ямбол в началото на 20-те години на миналия век район.

Бежанци от Западна и Източна Тракия. Точка. Само че кървава. Колцина от техните потомци са днес, на 24 април, Цветница, тук, в двора на новия ямболския храм „Успение на Пресвета Богородица”, е трудно да се разбере. Хора от потомците на тези братя-бежанци бяха и в основата на появата на храма, а нова черква в града ни не беше сътворявана от 128 лета.

Отец Стоян Радев така и не дочака откриването на „Успение на Пресвета Богородица”, а той, като председател на църковното настоятелство, бе един от двигателите на тази трудна, тежка, епохална дори, работа. Отец Янко, млад все още свещеник, посрещаше в неделя, на Връбница, богомолците, от него те получаваха върбовите клонки и пускаха, кой колкото има на сърце, по някоя пара на отреденото място.

Към 11.30 часа в двора на Авренския храм е гъмжило. Миряните чакат на опашка, за да пристъпят в първата Цветница на този огромна, красива и многострадална църква. Не зная дали Кольо Колев и съпругата му Христина са идвали днес в черквата, но те направиха огромното дело – да стане от тая квартална градинка храм.

Не са църковните празници време да се говори за пари, но Кольо и Христина, заедно с още няколко души, дадоха страшно много от себе си.

Господ си знае работата, така било писано, и друго е писано, това всеки, който пристъпи в „Успение на Пресвета Богоридица” ще го види.

Преди около час съм хвърлил едно око на централния храм в града ни, „Свети Николай”- и там народ и народ, само че, за разлика от черквата в Аврена, там и двама полицаи са на пост. Плюс кучето си – разпоредба, макар да е празник, мястото е обществено и хората са многобройни. Новият още архиерейски наместник архимандрит Димитрий реши да „пуснат” и  палмови клонки, освен традиционните за Ямбол върбови, и търговците мигом се усетиха. Търговията върви на пълни обороти, поне до обед, и за оная листна маса, с която някога в Йерусалим евреите са посрещнали Христос, и за другата, от която в оная изпепелена от жегата земя, надали е имало. Тук, в града ни, няма пък  маслинови клонки, но и Исус няма да пристигне на магаре, така че всичко е в душите.

Другото са подробности от  флората и фауната.

Циганите го карат малко като на селски събор – извадили са за продан и всякакви балони, дори и дракони, които могат да полетят, ако се бръкнете в джоба.

В „периферната” църква, в новата, няма нито полиция, нито палмови листа, нито балони. Отец Янко, той е председател на църковното настоятелство, е сякаш малко напрегнат от първия голям празник в „Успение на Пресвета Богородица”. То си е за притеснение – толкова миряни се стичат от комплексите „Зорница”, „Хале”, „Граф Игнатиев”, „Диана”, а и от улиците, които очертават някогашния бежански квартал. Ако се доверим на хрониките, някъде от къщите срещу днешното училище „Христо Смирненски”, та до улица „Мраморно море”, са се пръснали бежанците от гоненията в Турция.

Преди  91 години този квартал, Аврен, е признат от ямболската власт, която е поставена в голяма степен и пред свършен факт – измъчените ни сънародници набързо правят стая-две, и коминът почва да пуши.

Битка за живот.

А е Цветница днес, и е цели 91 пролети по-късно. Дали изобщо има някой жив от онова ужасно време? Какво ли не става по тоя свят, преди няколко седмици моя позната ми говореше за баба, която навършва скоро 100 години. И живееше нейде из Топрашката махала, а и там май имаше от бежанците.

Разкошният бяло-черен мрамор в новия храм е вече осеян с отронени върбови клонки. Жените, помагащи в църквата, не смогват да гасят едните свещи, за да има място богомолците да поставят другите – новите, своите. Вдясно от входа на храма, долу, е за упокой, горе е за здраве. Миряните се стичат и стичат, наоколо, по „Галиполи”, „Енос, „Бунар Хисар”, автомобилите трудно се разминават вече, но няма дрязги, няма скандали.

Цветница е! А и новата черква прави хората хрисими, не само религиозният празник.

И дъждът се е разминал, защото малко след 12 часа отиваше на лошо небето, а не е такова време за тъй светъл празник. Само броени дни преди Великден сме, след него вече новият храм ще посрещне и първите, които искат да се венчаят тук.

„Пълно е със  заявки, но още малко трябва да се изчака”, потвърждава отец Янко, който е син на свещеник и бе близък с напусналия ни скоро архиерейски наместник отец Панайот Чакъров.

На младия отец наистина няма да му е лесно – „Успение на Пресвета Богородица” е на няколко нива: долу има и параклис, носещ името на Свети Николай, и изложбена зала, и кафене, където могат да приседнат на раздумка миряните, а и свещенослужителите.

Кафенето не е истинско кафене, просто има няколко хубави маси и кафе машина, както и някои домакински уреди, така че вярващите сами да се оправят за малко храна или за напитка. Търговците нямат място в храма. В залата, където продължава да има изложба, е пълно с  творби-икони от Андон Балахуров, Иван Пачев, Куман Сталев, Михаил Колев.

Дори домашен иконостас, наречен „Успение на Пресвета Богородица”,  е изработил Иван Пачев. Покойният вече архиерейски наместник отец Панайот казваше:„Липсва ни първата църква, домашната”. Творбата-иконостас на Пачев е красива и малко плашеща дори, с красотата си.

Повечето богомолци са около 30-35 годишни, много от тях са дошли на първата за този храм Цветница със съвсем малките си деца. И на тях това е първата Връбница – ще се помни, ще се разказва.

Женски църковен хор скоро може да оглася неделните служби, да пее и на по-големите празници в „Успение на Пресвета Богородица”. Идеята е подета от учителката по музика в Гимназия „Васил Левски” Ирина Желева, тя търси и хористки вече. Има опит в ръководенето на хор, само че в каргонското читалище „Пробуда”, а тук е друго, съвсем друго.

„Много време иска, много репетиции, а и службите са често”, обяснява  моя позната, която вече има покана да пее в църковния хор. Такъв женски хор има в най-старата ямболска черква, „Света Троица”, а мъжкият хор, ръководен от Ангел Диамандиев, пее в другия храм, пак в най-стария квартал на града ни, в „Свети Георги”.

Аврена не е от векове, но и  тия 91 години откакто съществува, го правят по-възрастен от  кварталите „Бенковски”, „Възраждане” или „Златен рог”, например. Сред богомолците се виждат и хора, дошли за Цветница в авренския храм от далечни райони. Едно семейство е от „Златен рог”, има и други хора, които нито са раждани тук, нито живеят наблизо.

Понякога с храмовете е като с любовта – избираш по чувство, а не по местожителство. Мои близки почти винаги ходят на Разпети петък в „ Света Троица”, макар да живеят много далеч от района, в който до преди петнадесет лета още съществуваше училището на името на Ради Колесов. То бе на крачки от тази черква.

В късния следобед отиваме и към най-старата ямболска духовна обител. Отец Христо е вече само некролог, но попадията сякаш живее още в скромната къщичка, прилепена до улицата. Нещо шета из двора на „Света Троица”, а шестте котки са блажени, полегнали под слънцето на Цветница. Те са и част от „паството”, защото по някое време, една по една, пристигат пред входа на църквата, без да се плашат от влизащите в храма каргонлии.

Вече отец Жельо ги посреща, не му знам още тертипа, дали и той, като отец Христо Ангелов, царство му небесно, не присяда на пейката пред близкия магазин, за да пият по една бира, докато търсят пътищата душевни. Нов свещеник не се приема лесно, а тук традицията диша отвсякъде – вдясно от входа към храма е гробът на оня неистов възрожденец Ради Иванов Колесов. Община Ямбол не е лошо да поглежда по-често към „Света Троица”, а не само на Свети Дух, когато е празникът на града ни, и в тесните улички се изсипва  кавалкада от скъпи автомобили. Идва винаги и сливенският митрополит Йоаникий, така че и той може да погледне към покрива на храма, за да види, че част от мазилката всеки момент ще падне. Годината, изписана на входа на тази обител, е 1884, ала с датите на строежа и последвалите пожари, и отново издигане на храмовете, в Ямбол нещата са заплетени като датировка. И 1884  г. да приемем, пак са вече 132  години, така че  „Света Троица” иска по-често вглеждане.

Новият храм, този в Аврена, „Успение на Пресвета Богородица”, сега е бляскав – бяло-черният мрамор, огромният и засаден с какви ли не цветя и дървета двор, пълни и окото, и душата. Можеш да поседнеш в този двор – пейките са много и хубаво направени.

Когато Кольо Колев почне нещо, той го изпипва до последния детайл – строителството му е в кръвта.

„Като разбрали, че ослицата е за Христос, никой не им попречил. Той я възседнал и така влязъл тържествено в Йерусалим. Вестта за възкресението на Лазар вече го изпреварила и хиляден народ тръгнал към Витания, за да го посрещне.

Народът, виждайки в Иисус Христос Спасителя, възторжено размахвал палмови клонки и хвърлял цветя пред нозете му. Шествието продължило и от височината на Елеонското възвишение до Храма, Христос изгонил оттам събралите се в двора му селяни и купувачи на разни стоки и извършил множество изцерения на болни и недъгави хора”

Така е писано в Евангелията. Христос надали влезе в неделя, на ямболската Цветница, в „Успение на Пресвета Богородица”. Но кой може да знае дали и колко са намерили утеха и избавление за страданията си в този ден? Ако знаем всичко, не бива да правим нищо.

А младите си тръгваха от новия храм в Аврена, така, както преди хиляди години е било в Йерусалим – с върбови венчета върху косите. Отнесоха ги по домовете си за здраве. От днес, понеделник, сме в Страстната седмица, но съвсем скоро младите ще се върнат тук – не само за дните от седмицата, белязали Христовите мъки, а и сетне.

Особено сетне – за първите венчавки.

 Борислав Ненов