Пъзелът на властта в Ямбол в края на 50-те години

Манифестации-център (1)Било времето на обединените кооперативни стопанства, нещо като репетиция в края на 50-те години за по-сетнешните Апеката. Не останала помпозна дума или име, в надпреварата между кръстниците на тия стопанства. Така Обединеното земеделско стопанство Недялско, село гнездо на партизани, станало „Ленин”. Стралджа, все още село, макар и с няколко хиляди души население, град ще стане през 1969 г., взело под крилото си няколко села, имала нашенски колхоз с името „Път към комунизма”. Абсурдно било да не се назове нещо на бащата на народите, така се появило ТКЗС „Сталин”, под чиято шапка трябвало да съжителстват селяните от Калчево, Победа, Челник, Чарган, Козарево, Стара река, Кукорево, Окоп, както и гражданята от Ямбол. Градът ни вече се кичел с титлата Окръжен, това мигом дало вдъхновение на стихотворците и един от тях, уви, неизвестен, стъкмил и следния куплет:

„Другари от Ямболски окръг,

приветствам ви радостно аз!

Бъдете щастливи и бодри,

във новия окръг, при нас!

Ямбол май понякога бил на изчакване, защото начело на града вече няколко лета бил Иван Тенев и неговото родно село, преименувано от Тервел на Тенево ( на брата на първия секретар на ОК на БКП – Кольо Тенев – Равашалота), се спрягало за щяло и нещяло. Там се появило обединеното ТКЗС „Народна комуна”, оглавено от Мартин Колев, който бил и в ръководството на Ямболски окръг.

Сравнително малкото село Маломирово получило сякаш за компенсация името на най-големия вожд, и станало „Ленин”, но и голямо селище се вредило за името на Илич, и това е Недялско.  Село Бояджик се задоволило с името на войвода, наречено било „Момчил”. Една бъдеща звезда на ямболската компария, Теню Бозуков, тръгвала към партийния Парнас от обединено земеделско стопанство „Петър Момчилов”. В него в началото на 1959 година се събрали селата Роза, Ботево, Меден кладенец, Безмер и Болярско.

В Ямбол също размествали фигурите и така се появила Трудовопроизводителна кооперация „Георги Дамянов”, побрала в себе си обущарската ТПК „ Устрем” и кожаро-кожухарската „Димитър Благоев”. Дамянов, който бил председател на Народното събрание, починал предната, 1958 г., отвисоко решили да го увековечат, а  честта да оглави новата стопанска формация се паднала на Иван Стайков Чалъков, дотогава начело на устремци.

За града, център на един доста голям регион, в началото на 1959 година имало нещо като проверка на силите, която дошла от възможно най-високото място – Централният комитет на БКП. Той утвърдил партийното ръководство на Ямболски окръг и така то придобило следния порядък: продължил да дърпа конците Иван Тенев, като първи секретар, затвърдила се втората позиция на нямащия никакъв актив преди  9 септември 1944 г. Димитър Йовчев,  а Стоян Овчаров, Делю Марков и Киро Владев Киров  станали секретари на ОК на БКП.

Николай Петков Гагамов е начело на Окръжния народен съвет, негови заместници са Станко Николаев Колев,  Иван Златев Куршумов и Ангел Стоянов Ангелов. Сред баш големците трябва задължително да сложим и полковниците Иван Съботинов и Никола Грънчаров. Съботинов командвал милицията още от 1953 г., а Грънчаров, който е бивш партизанин от един от най-известните отряди, „Антон Иванов”, се разпореждал с военния гарнизон.

Длъжността кмет не съществува официално, имало председател на Градския народен съвет, това място поел малко известният до този момент Христо Андреев Марчев. В този властови пъзел не бива да се прескачат и шефът на Отечествения фронт, а това е Георги Кабаков, а също е председателят на Профсъюзите Иван Маргенов. На Маргенов тепърва щяло да кацне птичето на рамото, докато Христо Марчев се стопил някъде по пътя.

Огледът на босовете показва, че голямо име като антифашист има само Иван Тенев, като неговата дейност обаче е зад граница – в Гражданската война в Испания и във френската съпротива. С днешна дата не е особено сериозно да гадаем дали това става случайно, още повече че най-популярните „шумкари” и политзатворници от Ямбол и региона са  на мощни позиции в София – Димитър Димов, генерал Панайот Каракачанов , Стоян Сюлемезов ,  Николай Чернев-Здравко. Така че тук, в Ямбол, нямало кои да стопират амбициите на Иван Тенев.

Времето било вече по-спокойно и в Ямбол поглеждали по-често и към развлеченията. Кината все така си били две, както и преди 9 септември, само че едното престанало да се нарича „Модерен театър” и се превърнало в „Сталин”. Другото, построеното през 1925 година „Светлина”, доброзорно било дарено от имащите дялове от него буржоа, въпреки че запазило името си. Съветските филми били задължителни, американските напълно изчезнали още в първите месеци след 9 септември, оставала все пак появата на някое френско или италианско име по киноафишите. Както и на театралните плакати, както станало на 5 март 1959 г., когато местната театрална трупа играла в салона на Държавна спестовна каса премиерата на комедията „Лека нощ, Патриция!”  на италианския автор А. Бенедети. Режисьор на спектакъла бил К. Загоров, в ролите участвали М. Тодоров, Н. Василева, В. Абаджиев, К. Тодорова, А. Анастасов, Хр. Курдов , Йордан Петков и Груди Кадиев.

Малко късно за днешните ни представи тръгнала пиесата, която била в четири действия, от 19,30 часа, а денят бил четвъртък, нещо, което и до ден днешен се спазва от ямболския театър.

Седмото изкуство събирало зрители и в Тополовград, където киното се наричало правоверно „Сталин”, и там се прожектират в началото на март филмът от СССР „Рита”, но и френският „Четири крачки в облаците”, докато в другото от трите големи селища в Ямболски окръг, Елхово, киното се нарича „Култура”. И не само се нарича „Култура”, а в този период на годината идва седмица без филм от Съветския съюз на екрана – киноманите в някогашния Казъл агач гледат унгарския „Тежки ръкавици” и френския „Пармският манастир”. В Ямбол обаче този отрязък от месец март се оказва железен  – и двата филма са от СССР: „Пламенни души” и „Вдовицата на Отар”.

Към края на десетилетието футболният отбор на Ямбол, вече под името „Лъсков”, се мотаел из зоните, което съответствало на сегашните „В” групи. Публика обаче имало на стадиона, тя си създала и своите любимци, а пък зимата на 1959 г. се оказала много интригуваща, тъй като край Тунджа пристигнал на подготовка тимът на гранда „Левски”. И не само тренирал, а и изиграл един приятелски мач с лъсковци. Срещата се провела в началото на февруари и събрала по трибуните около 4000 зрители, което всъщност е нищо с оглед на класата на съперника, който е по онова време носител на Купата на Червената армия. „Левски” се позабавлявал с ямболския състав и двубоят завършил  5:1. Серията за „сините” открил от дузпа Христо Илиев – Патрата, като наказателният удар  бил отсъден за игра с ръка на десния бек Георги Петков. За 2:0 се изявил Димитър Йорданов, той довел нещата и до 3:0, а сетне дошъл рециталът на Димо Печеников, една от звездите на „Левски”. Той реализирал третия и четвъртия гол за тима от столицата, а надали някой е могъл да предвиди, че този мач е един от малкото оставащи за Печеников, тогава само на 23 години, с екипа на синия колос. Бившият блестящ нападател на юношеския национален отбор трябвало да се раздели с елитния спорт, заради болките в крака от получена свирепа травма през 1957 г.

Почетното попадение за „Лъсков” вкарва крилото Велико Бухов, а отразилият в ямболския вестник „Народен другар” мача Ив. Ковачев заключил, че ”общо взето може да се каже, че Дервентски в този ден преживя най-скучния си мач…”. Ковачев отбелязва още, че „умората у нашите обаче се почувства  много рано…особено бавна бе отбраната, която често опасно задържаше топката пред вратата си”. Вероятно точно така е изглеждал „Лъсков” , ала надали може и да се очаква друго, след като ямболските футболисти се подвизават далеч от елитната група.

Те, футболистите, поразбунили страстите през януари 1959 г., когато се провела годишната отчетно-изборна конференция. Точната дата била 16 януари, а събранието станало в салона на предприятието „Пренос – превоз”. Нажежил емоциите централният бранител Аспарух Вълчанов. До нас е достигнала дописката в „Народен другар”, там се твърди, че футболистът на няколко пъти в изказването си казал: „ Ще играем, ако ни дадете” и „ За да искате от нас, дайте ни”. Това направило лошо впечатление, макар да се отчита, че някои от исканията, като това за хубави футболни обувки, повече топки  и спортни чорапи, са справедливи. Като нескромни и неприлични обаче, се определило по страниците на местния официоз желанието на Вълчанов за хубави закуска и обяд. Получила се и конфронтация между някои от играчите, след като Васил Костов – Моко напомнил как някога съекипниците му и лично той „са стояли боси зад вратата и са чакали да ги пуснат в игрището”. За капак, ветеранът в тима посочил и примери как футболистите рушат материалната база. По онова време шеф на футбола в Ямбол бил Панайот Адамов, далеч е още времето, когато Окръжният комитет на компартията край Тунджа ще почне да следи изкъсо мачовете и да осигурява и от пиле мляко, за да влезе най-сетне „Лъсков” в мечтаната група на майсторите.

Цяло десетилетие трябвало да мине, през това време  Иван Тенев ще замине за столицата като секретар на Националния съвет на Отечествения фронт, а на неговото място ще седне дошлият някога от нищото Димитър Йовчев.

Борислав Ненов

About the Author :

1 Comment to “Пъзелът на властта в Ямбол в края на 50-те години”
  • анКа
    October 24, 2016 - Reply

    Толкова бели, чистички и хубави деца, като на снимката, днес не можем да съберем от всички ямболски демократични села, взети заедно. Вечна слава на споменатите другари и на всички работници, които от едно нищо направиха истинска здрава държава в полза на народа си!

Leave a reply