Ямболски истории: Процесът срещу католическите свещеници, обвинени в държавен шпионаж

Мария Качулева

На 22 ноември 1946 г. в България е съставено третото правителство на ОФ с министър-председател Георги Димитров. В него влизат 10 комунисти, 5-ма от БЗНС, 2-ма от Звено, 2-ма от БРСДП и 1 независим. Започва оперативна операция покриване на опозоционния печат: орган на Демократическата партия в.”Знаме”, „злепоставя СССР” и „влошава отношенията с другите славянски”; младежките опозиционни вестници „Младежко знаме” и „Сеяч”, защото публикуват „невярна” информация за бъдещето на България”. За един месец е спрян и в. „Свободен народ”, през април с. г. и окончателно заедно с в. „Народно земеделско знаме”, под предлог, че „работниците отказват да печат вестник” След 30 април 1947 г. у нас не излиза нито един опозиционен вестник.

Между 10 и 16 март 1947 г. изненадващо и без предварителна подготовка на населението е проведена парична обмяна, която има конфискационен характер. От обращение са изтеглени банкнотите от емисиите до 1943 г. До 2 000 лв. от старите банкноти се обменят в съотношение 1:1, средствата над тази сума се съхраняват като влог в банката и могат да бъдат обменени в съотношение 4:1. Парите, които не са в банковите сметки, не се обменят и се конфискуват в страната на държавата.

75 години по-късно аналогията е видима по отношение на законодателната база, която засяга свободното слово, сигурността на личната и корпоративната собственост и банковите ни сметки. Ударно се подготвяме да приемем редица конфискационни законови мерки, спретнати набързо от НС, а държавата ни продължава да се управлява с министерски постановления, вместо от закони. Не липсва и ясната заявка за поредната парична промяна с предстоящото приемане на еврото като официална парична единица. Доказателство, че всичко ново е добре забравено старо. И за това не е виновна само късата историческа памет на българите.

На 27 юни 1947 г. Третото правителството на ОФ, в разрез с Конституцията, издава Постановление на МС, с което отнема 2/3 от собствеността върху сгради и земи на българските религиозни общности. Но то не е валидно за чуждите. В качеството си на чужди юридически лица, те са придобили недвижима собственост в България от името на трета държава и са със статут за неприкосновеност на имуществото еднакъв с този за дипломатическите представителства. Това не спира за дълго намеренията на лицата, които налагат „новия ред” в държавата. Още в същата година свещеници от чужди религиозни общества са обявени за „персона нон грата” и изгонени.

На 15 април 1948 г. 6 ВНС приема Закон за одържавяване на едрата градска недвижима собственост. Национализирани са къщи, магазини, вили, терени, но най-вече промишлени сгради. Конфискационният закон е насочен срещу частната собственост на средната класа. Но и той също се оказва неприложим за чуждите религиозни общности и тяхното имущество. Една от причините е, че зад тях стоят други държави – Франция, Италия, Испания, Полша, Белгия, с които България не иска да си създава конфликти. Тогава се пристъпва към принудително експулсиране на цели религиозни общности, като се измислят скалъпени доказателства за шпионаж в полза на чужда държава. Религиозните общности изтеглят от България своите мисионери, които са чужди поданици, но нищо не могат да направят за българите. Тяхното преминаване отвъд границите е забранено. В края на май 1948 г. от България последни отпътували френските монахини от Ордена на кармел*, настанен по това време в Ямбол. Натискът срещу католическите религиозни общности станал още по-осезаем и след около година в политически процес.

Идея за образуването му дава Обществена безопасност, след като попада на няколко писма, разменени в периода май 1946 – август 1947 г. между Конгрегацията на августинците успенци** от Лион, Франция и свещеника от същия орден отец (père) Юзон Дампера***, който по това време се намира в Ямбол, в т. нар. „Малка семинария” и преподава богословие. Не е известно как и кой го уведомява, че се подготвя ареста му и обвинение в шпионаж, но през септември 1947 г. той е изведен благополучно от България във Франция. Обвинението е спряно, но не е забравено. Търси се подходящ повод. Въпреки че père Юзон никога не е осъждан в България, много често процесът срещу католическите свещеници, обвинени в шпионаж в полза на чужда държава, е наричан „процесът Дампера”. Ето какво пише в бр. 1/1992 г. на в. ”Абагар” за този процес покойният вече Архиепископ на Българската Католическа Апостолическа Екзархия Методи Сратиев, по това време енорийски свещеник в Ямбол, осъден на 3 октомври 1952 г. на 14 години строг тъмничен затвор. „Процесът. Наричаме го така. В единствено число. Всъщност, те бяха няколко – насочени към пълното „разобличаване” и унищожаване на Католическата Църква в България. А настървението беше такова, че ,ако можеха, нашите местни болшевики и Папата, и кардиналите, пък и цялата универсална Католическа Църква щяха да унищожат. Затова и „българската следа” (има се пред вид обвинението за покушението на Папа Йоан Павел II- бел. нa авт.) десетилетия по-късно изглеждаше крайно достоверно. ”Първият общ процес започва на 29 септември 1952 г.Осъдени са 41 свещеници, седем от които от Ямбол – Йосафат Шишков, Камен Вичев, Мирослав Банчев, Методи Стратиев, Иван Станев, Горазд Куртев, Храбър Марков – и двама цивилни. Единият от тях е Иван хаджи Петров от известната ямболска фамилия.Вторият общ процес започва на 15 декември 1952 г. Осъдени са 9 човека, шестима свещеници и три цивилни лица от Ямбол – баща и син Йосиф и Янко Янкови, златари и д-р Петко Момчилов.

По време на процесите през 1950-1952 г. подсъдими са 2 епископи, 38 свещеници, 1 монахиня и 15 миряни. Един от тях-отец Фортунат Бакалски умира по време на следствието без да дочака присъда. На смърт са осъдени 4 духовници: Епископ Евгений Босилков и отците Йосафат Шишков, Камен Вичев, Павел Джиджов от Ямбол. Единственият цивилен, осъден на смърт, е д-р Петко Момчилов, също от Ямбол. И за петимата остава загадка къде са погребани, но е имало слухове, че телата им са изгорени в пещите на Обществена безопасност. Обвинението към всички е едно и също: шпионаж в полза на чужда държава.

Останалите духовници и подведените под отговорност светски лица са осъдени на затвор за различен срок и при различни условия на изпълнение на присъдата. От всичките 52 осъдени оцеляват 1о свещеници, 4 от които са свързани с Ямбол – Методи Стратиев, Горазд Куртев, Иван Станев и Храбър Марков, както и нашите съграждани Иван хаджи Петров и баща и син Янкови. Всички те са католици, свързани с двете енории в Ямбол.

Първата енория „Пресвето сърце Иисусово” в Ямбол е основана през 1888 г. и наброява 120 католици от западен обред, повечето преселници от Дебърско, днешна Северна Македония. Първи пристигат от Одрин през 1877 г. монахини облатки****, които поставят началото на детска градина, девическо начално училище и пансион. Почти едновременно с тях идват и успенците, които отварят училище за момчета. По това време Българското католическо училище в Одрин е закрито и преустроено в Семинария. Неговият директор Тома Бжеска е постигнал споразумение с Конгрегацията на августинците-успенци да бъде изградено още едно училище в близост до Одрин. За център на новата учебна единица е избран Ямбол, поради неговото стратегическо географскo местоположение. Поставя се началото на Ямболската католическа мисия.

На 7 юли 1890 г. Жюл Бутри, първият началник на мисията, купува една къща в непосредствена близост до сградата на тогавашното околийско управление, която е приспособена за черквата „Пресвето Сърце Исусово” и за училище. С течение на времето училището на успенците се оформя като втора духовна семинария, наричана „Малката” по аналогия с „Голямата” в град Одрин, Република Турция, от която се отделя. Успешно напредва и дейността на сестрите облатки, които поддържат девическо училище със собствен параклис, посветен на „Св. Тереза на Младенеца Исус“. Първи свещеник в западен обред е Иван Пищийски от Калъчлии, днешният град Раковски, Пловдивска област. Отец Йероним Фрасиеа, белгиец с български корени на произход е назначен в черквата от източен обред „Св. Св. Кирил и Методий”, наричана още „униатска” *****.

Необходимо е да се обясни по-подробно защо Католическата Църква от източен обред в България неправилно се отнася към традиционните секти. Причината е ниската религиозна култура на българина, живял почти половен вик в религиозен вакуум и тенденциозното натрапчиво внушение до 1989 г. от политическите структури в страната, че тя не е традиционна за българите. Трябва да припомня, че Българската държава прави три опита за присъединяване към Светата Католическа Апостолическа Църква.

Първият опит е през 864 год., когато княз Борис І Михаил започва продължителна преписка с Папа Адриан ІІ, за покръстването на българите, но  „ На църковния събор, свикан в Константинопол (869 г.)” и под силния натиск на гръцките епископи, било взето решение „Страната на българите …. да се върне на Константинополска църква”. Предлогът бил, че на въпроса, зададен от гръцките епископи: „Когато завладяхте тази земя … латински, или гръцки свещенослужители намерихте там?”, отговорът на българските делегати, изразяващи позицията на княз Борис І Михаил, от страх или, за да предотвратят инвазията на Византия, бил „гръцки”******. След смъртта на Папа Адриан II, който не успял да оспори случилото се, новият Папа Йоан VIII, поискал пълна отмяна на решенията на Събора по отношение на българите. През декември 872 г., той дори писал до княз Борис І Михаил, изразявайки своето дълбоко несъгласие със случилото се в Константинопол.

Вторият опит за присъединяване на България към Светата Католическа Апостолическа Църква е направен от цар Калоян (Иваница) около 1200 г. По това време българският владетел води и преговори с Византия за признаване на царската му титла. Уверявайки се, че император Алексий III Ангел няма да удовлетвори исканията му, през 1202 г. Калоян отговаря на изпратеното му на 14 декември 1199 писмо от Папа Инокентий ІІІ, което Доминик – архипрезвитерът на град Бриндизи (пристанище на Италия в Йонийско море), му донася в столицата Търново. В писмото Папата изразява надеждата си да присъедини България към лоното на Римокатолическата църква. Ласкаейки цар Калоян в писмото си, Папата завоалирано заявява стратегическата си цел в началото на преговорите: „А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим и че ти си получил благородна кръв и чувство за искрена преданост, което ти имаш спрямо Апостолическия Престол като по наследствено право”. Договорката за присъединяването включвала царска корона за Калоян „На първо място ние като любим син искаме от нашата майка Римската църква корона и достойнство, според както са имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори Самуил и други, които са ги предхождали по царуване”. Не по-малко категорично, Калоян поставя и въпроса за патриаршеската титла  на Търновския Архиепископ по аналотия с титлата на Папата, който по право е Архиепископ на Рим. ”Понеже ще е тежко поради дължината на пътя и войната между людете след смъртта на всеки един патриарх да се прибягва към Римската църква, нека бъде предоставено на църквата в Търново да може да избира и посвещава патриарх, за да не остане тази земя поради липса на патриарх без благословение и твоето посвещение – непълно, и да не падне грях.” През 1204 г. Калоян признава върховенството на Светата Католическа Апостолска Църква, провъзгласен е за крал и Папата му връчва  корона  и  скиптър. Инокентий ІІІ изпраща до българските архиепископи палиум – писмено потвърждение в знак, че признава духовния им сан и правомощията, които са им дадени от Светата Вселенска Христова Църква. Всички български епископии стават диоцез на  Римокатолическата Църква, което разбира се изобщо не се приема за благоразумно от Византия и Вселенската Църква. Сключването на уния с Рим е голям дипломатически успех за цар Калоян. С получената титла, той е издигнат в ранг и равнопоставен на останалите европейски владетели. С папската благословия и тържествената коронация се затвърждава суверенитета на българската държава, а Калоян си осигурява дипломатично защита от католическите си съседи. През 1235 г. след убийството на Калоян и при царуването на  слабохарактерния Иван Асен II  унията е разтурена.

Третият, също така успешен опит за уния с Римокатолическата Църква, е в резултат на намерението на  Българската Православна Църква да се откъсне окончателно от Светата Вселенска Православна Църква и да бъде автокефална*******. Под френско внушение през 1854 – 1856 г. в Цариград се сформира кръг от българи, начело с Драган Цанков, който пръв отново поема пътя на присъединяването (униатството) към Римокатолическата Църква. През 1855 г. тайно приема католицизма и с помощта на френското посолство открива печатница си в лазаристкия колеж „Сен Беноа“ (Свети Бенедикт) в Цариград. През 1859 година и българите в Кукуш правят опит да се обявяват за униати. Така се стига до 30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици на идеята, начело с Драган Цанков, облечени в български народни носии и под звуците на гайда и тъпан се представили пред папския нунций (представител на Ватикан с ранг на дипломат) в Цариград и му връчили молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство. В резултат е подписан акт за присъединяване към Рим, в който се формулират двете основни български искания – самостоятелна църковна йерархия и училища, както и изричното настояване да бъде запазен непокътнат съществуващият източен църковен обред. След застъпничеството на Папа Пий IX, българите запазват своята духовна идентичност и са признати от Светия престол и Високата порта за отделна религиозно-народностна общност в рамките на Османската империя, което също е много голям дипломатически успех на Драган Цанков

Религиозно обредната система на униатите е изцяло източно-православна по своя характер и начин на служение. Има две разлики, които засега са непреодолими. Първата е, че те признават пастирското върховенство на Папата, а не на Вселенския Патриарх. Втората, че униатите, както и католиците от западен обред, вярват в равнопоставеността на Светата Животворяща Троица – Бог Отец, Бог Син и Свети Дух, докато източноправославните, както и Вселенската Църква вярват, че всичко произхожда само от Отца. Богослуженията в черквите на униатите се извършват на български език от около 160 години, докато в източно-православните все още и преимуществено на църковно-славянски, привнесен през ХІV век от Киевска Рус.

В резултат на признаването на униатите от Високата порта, в България масово навлизат католически религиозни общества, които освен западен (латински) обред, изпълняват и източен (православен или униатски) обред и то на български език. Ямболската мисия, както и другите мисии на успенците в България, е двуобредна. Заедно с пристигналото или присъединило се общо монашеско братство се образуват две отделни енории с два отделни храма – „Пресвето сърце Исусово” за католиците от западен обред и „Св. Св. Кирил и Методий” за католиците от източен обред (униати). За начало на западната (латинска) енория в Ямбол се счита 1888 г., а на източната (униатска) – 1895 г., когато е построена и характерната кръстообразна сграда на ул.”Александър Стамболийски” 7, известна на ямболци като „тубдиспансера”. Цялостно архитектурният комплекс е завършен през 1925 г. и се състои от две католически черкви с отделни сакристии********, но с обща камбанария, семинария, пансион с 18 стаи, учебни стаи, кухненски комплекс, обща зала и голяма библиотека. Заема площта между ул. „Александър Стамболийски” на юг, до средата на сградата на Областна администрация на север. На изток граничи с ул.”Петър Парчевич”, а на запад със сградата на Интернешъл Ассет Банк и ул. „Жорж Папазов”. След 1944 г. ,с изключение на двете черкви, останалите помещения са одържавени и там първоначално се помещава Държавна сигурност на МВР, след това Окръжен съвет за култура и по-късно пневмофтизиатричното отделение на Общинската болница в Ямбол. Комплексът сгради се построява върху земя, която Светият Престол купува чрез Високата порта от турската общност в Ямбол и до днес не е реституирана.

През 1916 г. тогавашният Епископ Винкенти Пеев отчита 160 католици в града. През 1928 г. те вече са записани по обреди: 110 от западния и 190 униати. В двете енории има общо 9 свещеници. А към мисията в Ямбол се присъединяват и монахините-евхаристинки*********. През 1929 г. се завръща в Ямбол отец Йосафат Шишков, изключително интересна фигура не само за двете католически черкви в Ямбол, но и свещенослужител, получил най-високото възможно образование за богослов и теолог и ценен от Римокатолическата Църква.

 

Роберт-Матей Шишков е роден на 9 февруари 1884 г. в град Пловдив. На 29 април 1900 г. става послушник успенец в град Фанараки (Турция) и приема името Йосафат. През 1904 г. е изпратен в Льовен, Белгия, център на провинция Фламандски Брабант, за да продължи следването си по философия и богословие и там е ръкоположен за свещеник. От 1914 до 1919 г. е учител в колежа “Свети Августин” в Пловдив. През юли 1929 г. е назначен за директор на малката семинария “Св. Св. Кирил и Методий” в Ямбол. Той е бил изключително деен човек, добър музикант, проповедник и възпитател, с ведър темперамент и с чувство за хумор. В Малката семинария в Ямбол развива интензивна учебна и религиозна дейност, разширява сградата, за да приема още тридесет семинаристи от двата обреда, а литургията се служи по негово разпореждане една седмица на български, една на латински. Увлича се от техническия напредък. През 1932 г. въвежда в обучението радиопредавател и прожекционен апарат. Той е първият човек от Ямбол, който доставя и ползва пишеща машина на кирилица. Ежегодно организира карнавал на Блажен вторник (Марди гра – отговаря на нашия празник „Сирни заговезни”) и вечеринки за младежите, които, благодарение на него, за първи път чуват грамофон. Много млади хора присъстват на тези събирания и са увлечени от неговия харизматичен дух.

Чест негов гост в семинарията е Папският нунций в България тогава, монсеньор Анджело Джузепе Ронкали (1881-1963), в повечето случаи неофициално. Отец Йосафат Шишков има и още една заслуга. Възползвайки се от личните си приятелски връзки с Фердинанд І го убеждава да подпомогне построяването на сградата на ДНА в нашия град, информира го редовно за направеното и го придружава в инспекциите му по време на строежа.

През 1937 г. отец Йосафат е назначен за настоятел във Варна. Там е арестуван през декември 1951 г. Няма никакви вести за съдбата му в продължение на почти една година, до момента, когато вестниците публикуват Обвинителния акт по „делото Дампера” на католическите свещеници, обвинени в шпионаж. Осъден е на смърт на 3 октомври 1952 г. и разстрелян в нощта на 11 срещу 12 ноември 1952 г. При посещението си в България през 2002 год. на 26 май на Литургия на Централния площад в Пловдив, Папа Йоан-Павел ІІ го провъзгласява за „Блажен”, заедно с отците Камен Вичев и Павел Джиджов, екзекутирани едновременно с него. В своята проповед

той казва:

Тримата Свещеници-Успенци, които днес с радост причислих към лика на Блажените, познаваха много добре тази истина. Причината, поради която Свещениците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков не се поколебаха да пожертват живота си, беше вярата им в Троичния Бог, любовта към въплътения Божи Син Исус Христос, на Когото се посветиха в безрезервна служба на Неговата Църква. Отец Йосафат Шишков казваше: „Нека се стремим да правим по най-добрия начин онова, което се очаква от нас, за да можем да освещавяме“, като добавяше: „Най-важното нещо е да достигнем до Бога, живеейки заради Него – всичко друго е без значение“.

Празникът на Блажените Епископ Евгений Босилков и отците Йосафат Шишков, Камен Вичев и Павел Джиджов Светата Католическа Апостолическа Църква определя да бъде на 13 ноември. И един любопитен факт. Към края на 2020 година Ватикан отчита, че католиците по света почитат 10 212 канонизирани светци, 7000 блажени и в подготовка за признаване са още 35 лица. Обичайната процедура за провъзгласяването на светец продължава между 50 и 100 години, а за блажен между 25 и 50 години. След като изтече този срок обаче не е гарантирано, че блажен ще бъде канонизиран. Има, разбира се ,и изключения. В Източно-православната Църква официално такава статистика не се води, но предполагаемите цифри са доста по-скромни: малко над 2000 светци. Процедурата и продължителността на времето, в което се подготвя кандидатурата, не е предпоставка за решение.

Единственото в двата католически процеса цивилно лице, осъдено и екзекутирано през 1952 г., е още един жител на Ямбол – д-р Петко Момчилов, роден на 22 май 1893 г. в гр. Велико Търново. Там завършва училище. След него завършва медицина в гр. Лион, Франция. На 29 септември 1952 г. е арестуван и изчезва. Едва на 15 декември с. г. близките му разбират, че е включен като обвиняем по дело за шпионаж в полза на няколко чужди разузнавания във Втория общ католически процес.

Д-р Петко Момчилов не принадлежи към католическото вероизповедание, но е един от най-щедрите дарители на двете енории. Приятелски връзки поддържа и с папския нунций Анжело Ронкали. Наред с това е и близък на д-р Александър Станишев, известен масон, министър на вътрешните работи през 1945 г., осъден и екзекутиран от Народния съд. Във всяко едно отношение удобна изкупителна жертва. След произнасянето на присъдата му отново изчезва. Предполага се, че заедно с четиримата осъдени на смърт свещеници е убит и изгорен в пещите на Обществена безопасност. Но се носят и слухове, че по искане на КГБ е преместен в някой от лагерите в Сибир. Реабилитиран е посмъртно на 13 април 1993 г., но за клиниката и къщата му в Ямбол не е допусната реституция.

За разлика от него баща и син Янкови – Йосиф и Янко, са католици от западен обред, преселници от с.Осой, Дебърско в днешна Македония. Златари по професия и за онова време с добър социален статус, те също са арестувани и съдени, както и Иван хаджи Петков, в процесите заедно със свещениците католици, но интересът към тях е повече материален. Имало е слухове, че, за да не бъде издадена и срещу тях смъртна присъда, им е било поискано по половин тенекия злато на човек за откуп – твърдение, на границата на фантастиката, непотвърдено от никакви доказани факти.

Тъй като приетият от 6 ВНС на 15 април 1948 г. Закон за одържавяване на едрата градска недвижима собственост не допуска конфискация на сградите на религиозните общности, предназначени за извършване на техните обичайни ритуални действия, двете католически черкви в нашия град са запечатани, а самоопределилите се като католици или униати подложени на безпричинни гонения. Едва след 1965 г., когато е освободен от затвора отец Иван Станев, богуслуженията в Ямбол са възстановени, но издаденото разрешение се отнася само за енорията от източен обред и тя постепенно асимилира католиците от западен обред.

Историята на ямболските католически енории е свързана и с изключителната личност на кардинал Анджело Джузепе Ронкали (1881-1963), папски нунций в България от 1925 до 1935 год. 261-я по ред Папа на Римокатолическата Църква Йоан XXIII, е избран от Конклава на 28 октомври 1958 г. и заема Престола на Наместника на Бог на земята до смъртта си на 3 юни 1963 г. Канонизиран е за светец от Папа Франциск на 27 април 2014 г. заедно с Папа Йоан Павел II.

Като Папски легат Монсеньор Анджело Ронкали пристига в България на 24 март 1925 г. На 4 април 1925 г. предприема първата си официална апостолическа визита в страната. Тя засяга около 45 хиляди католици и униати в Никополската Епархия и Софийско-Пловдивския викариат, който включва и двете католически черкви в Ямбол. След почти двуседмичната си обиколка, Монсеньор Ронкали изпраща и първия официален доклад на Пий ХІ, с понтификат по това време. Този факт означава, че България има голямо значение в политиката на Ватикан за ситуацията на Балканите. През есента на същата година Монсеньор Ронкали пристига отново в Ямбол за освещаването на комплекса сгради на ул.”Александър Стамболийски”7. Бил възхитен от подготовката на семинаристите и особено впечатление му направили заниманията на монахините в забавачницата и пансиона.

Официално за втори път Монсеньор Ронкали пристига в Ямбол на 29 май 1929 г., за да обяви създаването на Съюз на католическите дружества в България и благотоворителното движение, наречено “Католическа акция в България”, след като през март с. г.  католическите религиозно-просветни и благотворителни дружества свикват първия си конгрес. Тогава в енорията „Св. Св. Кирил и Методий” е свикана Конференцията на католиците от източен обред в България. В нея участват 27 делегати – 13 свещеника и 14 миряни от общо 15 енории. Ямболска околия се представя от 7 енории-Ямбол, Тополоврад, селата Зорница, Атолово, Присадец, Филипово и Гранитово. И този факт ни навежда на основателното предположение, че през 1929 г. половината енории от източен обред (униати) в България са в Ямболския край. Анджело Ронкали взема дейно участие в конференцията и по-късно, вече след Втория Ватикански събор, признава, че именно в Ямбол, в България разбира необходимостта от бързо реформиране на Католическата Църква.

Преди да си тръгне от Ямбол поискал да разгледа пансиона и забавачницата и останал очарован от постигнатото. Монсеньор Ронкали лично изпитал децата доколко са усвоили френски език и преди да си тръгне заедно изпели популярната френска песничка “На моста в Д`Авиньон”. След това посещение и с негово съдействие, Пловдивският пансион „Свети Августин” (в неговата сграда се помещава все още пловдивския университет „Паисий Хилендарски”) е отделен административно от Ямбол и получава статут на самостоятелно учебно заведение, а Конгрегацията на августинците-успенци усилва натиска си за създаване в София, Варна, Сливен ,Тополовград, с. Покрован и с. Ново Делчево на нови учебни заведения “със засилено изучаване на френски език”. Така наистина са били определяни тези училища в официалната преписка с Министерството на просвещението тогава и при издаване на лиценз на Конгрегацията за педагогическа дейност.

Третата официална визита на кардинал  Ронкали в двете енории в Ямбол е през 1935 г., ”за да си вземе „сбогом” с приятелите” и да ги увери,че „тук оставя сърцето си”.Това е и последното му пътуване в България,дни преди да си замине окончателно. Анджело Ронкали прекарва 10 години от живота си в страната ни  и по собствените му признания до такава степен обича българите,че би останал завинаги при тях като обикновен енорийски свещеник.Тези негови пристрастия били известни на Папа Пий ХІ, който официално на 23 октомври 1934 г. по време на аудиенция му разрешава да се нарича вместо Ареополски, Месемврийски Архиепископ,титул запазен за духовно лице от български произход. Затова Анжело Джузепе Ронкали в аналите на Светата  Католическа Апостолическа Църква е споменаван като Йоан ХХІІІ,  Българският  Папа.

Той един от най-изявените  реформатори на Църквата, който успява, благодарение на силна воля и забележителни  умения на дипломат, да свика Втория Ватикански събор, който въвежда важни промени за католицизма: нова литургия, нов екуменизъм**********и нов подход към света. Реформистките решения довеждат до отцепването на значителна група консервативни католици,като основната причина формално е взетото решение да се отмени  т.нар. „клетва против модернизма”, която се полагала задължително при всяко ръкополагане на свещеник и налагала тесни консервативни рамки на работата му. С отмяната на клетвата Католическата Църква започва да се реформира  бързо и достига апогея на  това движение по време на понтификата на Папа Йоан Павел II.

Българският Папа постига и още един забележителен успех в световен мащаб. До Втория Ватикански събор  било категорично невъзможно дори да се мисли за обединение на Светата Христова Църква. Разделителни червени линии били поставяни между православни и католици по редица въпроси.Още по-радикално било отношението към християните от нейния трети клон-протестантите. Каноническото неразбирателство засягало най-вече необходимостта от реформи и трактовката на Петте тайнства според Катехизиса – кръщене, миропомазание, покяние, брак и евхаристия (литургия). След Втория Ватикански събор двете Църкви (без протестантската) стигат до идеята за взаимното признаване светостта на тайнствата,независимо коя  от тях ги извършва.Изключение прави все още съвместното сослужение в Евхаристията.И това пречи  на реалното им обединение.

Назад във времето ролята на Католическата Църква в политическия живот на България  може да бъде проследена за повече от 1150 години. Геостратегическото местоположение на страната, ни  превръща в заложник на битки за надмощие на четири религии : юдаизъм,източноправославие, ислям и католицизъм, всички те достатъчно  мощни,за да „смачкат” опърничавите  българи,които били „ябълката на раздора” в този процес. През 1054 г. например, правото на духовна свобода за България  става обект на спор между Цариградския Патриарх Михаил Керуларий и Папския делегат-посланик кардинал Хумберт Силвакандида. Заформил се  огромен скандал, имало заплахи за нов кръстоносен поход,обвинения в еретизъм и само за няколко месеца кавгата достигнала такива размери,че двете Църкви – Католическата и Източнопра вославната публично и взаимно се анатемосвали в продължение на цели  911 години. Причината била,че „опърничавите” българи си искали своето право да извършват богуслужения не на гръцки език,а на български и кардинал Силвакандида застанал на тяхна страна в спора. Тази схизма***********  продължава до 7 декември 1965 г.,когато в Рим и в Истанбул едновременно се извършват паралелни литургии на които Вселенският Патриарх и Папата най-после оповестяват пред света  че тя пада.А това не би било възможно без революционните решения на Втория Ватикански  събор ,прокарани под натиска на  Папа Йоан ХХІІІ.

Много томове хартия са изписани  за различията между Източната (Православната) и Западната (Католическата) Църква, разделени от Великата схизма още на Първия Вселенски събор,през 325 г. в  град Никея (днешният град Изник до Бурса в Република Турция). Причините са само и единствено догматично-канонични,свързани с обредната система на двете Църкви и  резултат от едно голямо недоразумение. Те превръщат  неоснователно  в нашите представи католиците и особено униатите в секта.Елементарната обща култура ни задължава да знаем,че  Светата Христова Църква има три равнопоставени клона. Най-старият е Католическият. В 325 година се отделя вторият клон – Източноправославният. Най-късно,през 16 век, по време на Реформацията,се появява Протестантизмът на Мартин Лутер,по същество  реформаторски и може би именно поради това ражда много деноминации и секти за разлика от другите два клона.

С надеждата за едно необходимо бъдещо разбирателство поне между източноправославни и католици, Анджело Ронкали  напуска страната ни, с думите ,че „Ако някой от България мине близо до моя дом – било през нощта или по време на трудности в живота си – винаги ще намери на моя прозорец една запалена свещ. Нека почука, нека почука. Никой няма да го попита дали е католик или православен – достатъчно е, че е брат от България”.

В последните минути от живота си през 1963 г. Светият отец пожелал на прозореца му да бъде поставена запалена свещ за България.

* Кармелити е общото име на два римски католически религиозни ордена и една Конгрегация,които съществуват и до днес в Европа,Америка и Мала Азия.

1.Орденът на братята на Пресветата Дева Мария от планината Кармел (на латински: Ordo Fratrum Beatae Mariae Virginis de Monte Carmelo, OCarm) е главният  религиозен орден с 329 манастира, разположени в 29 страни.

2.Орденът на босите братя на Пресветата Дева Мария от планината Кармел (на латински: Ordo Fratrum Diacalceatorum Beatae Mariae Virginis de Monte Carmelo, OCD) , отделил се от основния през 16 век в 602 манастира в 32 страни

3.Конгрегацията на братята кармелити на Непорочната Дева Мария (на латински: Congreagatio Fratrum Carmelitarum сборника „Тракийските Хроники “ книга  „Арих“ (известна като „Хрониките на Авийла“), латинският препис на която е очевидно специален превод, (или препис на по-ранен превод), направен за папа Йоан VIII, според бележката върху самия документ, се разказват достатъчно добре историята на събитията довели до така нареченото „покръстване“ на българите от Цар Борис.Beatae Mariae Immaculatae, CMI) е конгрегация на сиро-малабарския обред на кармелитската духовност, развиваща дейност в 320 манастира в Индия.

За кармелитите най-характерна е тъмнокафявата роба с качулка като скапуларий (вид расо). Женската деноминация на ордена е известна като кармелитките. Отличителното им е строгото придържане към духовността и битието им на монаси отшелници на планината Кармел.

 ** Конгрегация на успенците (на лат. Pia Societas Presbyterorum ab Assumptione) е католическа религиозна институция, основана от Емануел Д’Алзон. Нейните членове са популярни в католическия свят предимно под наименованието Августини на Успението (Augustins de l’Assomption), а в България с името Августинци -Успенци.

*** Анри Дампера,светско име на père Ausone Damperat, католически свещеник, успенец, допринесъл за развитието на организирания спорт в България. Участва в края на 1946 г. и началото на 1947 г. в българската делегация за Междусъюзническата мирна конференцията в Париж след Втората световна война и помага България  да получи неочаквано за всички по-благоприятни условия. Отец Юзон е поддържал добри връзки с правителствените кръгове в страната. Неговите заслуги са му спечелили високи почести и признание, но това не пречи той да бъде считан от Държавна сигурност за агент на чужди разузнавания. През декември 1923 г. отец Дампера е един от учредителите на Българската национална спортна федерация

**** Облатки Конгрегация на сестрите Облатки-Успенки ( на латин. Congrégation des Sœurs Oblates de l’Assomption) е католическа религиозна институция създадена от Емануел Д’Алзон. Монахините са популярни в България под наименованието облатки. Орденът е създаден да подпомага мисията на Августинците-Успенци.

***** от  Униа –  на латински униа,в превод присъединяване.

******Сборник „Тракийските Хроники “ книга  „Арих“ (известна като „Хрониките на Авийла“), латинският препис на която е очевидно е препис на по-ранен превод, направен за папа Йоан VIII.В добавените  бележки върху самия документ, се разказва историята на събитията довели до така нареченото „покръстване“ на българите от Цар Борис.Съхранява се в библиотеката на Ватикан

*******Автокефална църква (от гръцки: αυτός – сам и κεφαλή – глава), в православието е термин, с който се обозначава самостоятелна църква, административно независима от останалите църкви.

********Сакристията (на латински: sacristia) е помещение в християнските храмове, в което се съхраняват богослужебните дрехи и църковната утвар.Това е помощно помещение,което е абсолютно еднакво в източно православните и католическите черкви

*******Общността на Сестрите Евхаристинки съществува единствено в   България  и  Република Северна Македония . Евхаристинките са изцяло българска религиозна общност, която е уникално явление в историята на българското униатство.Посветено е на Светата Евхаристия (причастие) и е основано на 9 април 1889 г. в  Солун  от лазариста отец  Йосиф Алоати  и сестра му Кристина, приела монашеското име Еврозия. държавата работи в сферата на благотворителността и просветната дейност.

********** Екуменизъм – (на гръцки: οικουμενικός, икуменикос) , в превод „вселенски” е движението за сливане в едно на всички Християнски Църкви. Основният инструмент на екуменизма е диалога и общата молитва.

*********** Шизма – разкол в религиозна общност