Просташка социология

Странно нещо е това, животът. Тонове с мастило навремето се изписаха, за да убедят народа, пардон, населението, че да се правят буркани с компоти или със зеле и свинско, е лоша работа.

Тая работа беше още при комунизма. Бурканите ни връщали назад, много назад, към натуралното стопанство ли беше, къде беше, позабравих вече. Гражданите осмиваха селяните заради тая тяхна икономика в буркани. Партията- майка обаче всъщност имаше по-особено отношение към тази акция. В един момент, към средата на 80-те години на миналия век , БКП подхвана призива за самозадоляване.

Не е това, което си мислят тийнейджърите. Призивът беше предприятията да въдят и зайци, пилета, краставици, зеле, а бе, какво ли не. Тук, в Ямбол, шефът на мебелната фабрика „Осми конгрес”, сетне станала „Стоян Златев”, Янко Боев, така се разгърна в тоя порив, та сетне го направиха кмет на града. И герой на социалистическия труд. Именно той храбро тръгна да бетонира коритото на Тунджа в участъка между Моста на въздишките до днешната „Билла”. Преди Коледа, и в тогавашния официоз, „Народен другар”, надлежно обясняваха как, поради минусовите температури, бетонът го покривали с найлон…

По селата нямаше защо да ги призовават към самозадоволяване – там винаги работеха и по тоя въпрос. Около Коледа, шопарът бе извеждан от кочината,  и до късна пролет поне, мръвката бе осигурена. Това  – за тежката артилерия :вълчите мезета и месото за картофите, киселото зеле, за скарата, с ужасен дъх  на пържоли. Булята от село, независимо дали в Ямболско или в Силистренско,  бързаше да купи и пернати – най-вече пилета, за да ги сложи сетне Чичо на дръвника. Можеше да пусне и патки в селската река, някоя мисирка също не бе излишна.

Хем да не се харчи суха пара за пазаруване от Селкоопа, хем да е сигурен какво точно яде. Ял е щастливи кокошки, доколкото ни осведомиха  преди време от Брюксел. Като дойде думата до Брюксел, в „Тил Олейншпигел”, пада голямо ядене и пиене. То вино,то бира, то по-огнени питиета, то червени меса, какви ли не гадости. От други векове работа, ама пусто, същото като в България.

А ония уж европейци. Чичо от село и Леля, пак оттам, обаче имаха и друг номер – пернатата гад, както и шопарът,  понякога прасетата бяха и две, че и повече, се гледаха извън работно време. Чичо се качваше на фабричния автобус, и той го изсипваше в МОК „Медет”  или в някой военен завод.  Леля пък лъсваше в някоя тъкачна фабрика или пък в селото забъркваше манджата за забавачницата.

Кой какво е грешил от тях двамата ми е малко трудно да преценя днес, защото къщите им  бяха нови, тип  прогимназии.  Децата прихождаха да се въвонят на селяндурщина  за уикенда, ала на отиване вземаха половината прасе, не отказваха и няколко щайги ябълки, грозде, картофи, круши. Доматите, пиперът и краставиците няма да ги броя, понеже става работата съвсем просташка

Оня Чичо и оная Леля отидоха в троскота. Не зная какво казва умната социология, но просташките ми наблюдения сочат, че още в средата на 90-те години на миналия век една част от полуселяните-полуграждани, реши да се завърне по родните си къщи. И стана римейк – към града пак поемат пилета, плешки от прасета, яйца, зеле, ябълки.

Къде ги намират тия ябълки, е странно нещо. По пазарите български ябълки има рядко – те вече идват от Македония, Полша, Гърция. Порасна им  работата. Е, и цената, ала това, доколкото разбирам от всевъзможните микро и макроикономисти, не било изобщо важно. Прави ще да са, щом гроздето пък идва чак от Аржентина.

Един ден си блъсках тиквата, как им излизат сметките на ония чукундури от Патагония, след като стоката им трябва да пътува доста.  Дали с кораби, дали със самолети, все тая – и едното, и другото не се движат с въздух само. Най-просташката идея, която ме осени бе, че гроздето никога не е виждало страната на Хулио  Кортасар, а се обира в съседните  Гърция или Турция.  И някои други стоки по пазарите не ще да са пътували дълго извън границите на България, ама и тая простотия моята, за фалшивото аржентинско грозде, е предостатъчна.

Обаче за месото и Евростат, и даже българската статистика, твърдят, че идва от чужбина – 80 процента при това. Тия шопари от странство са много по-вкусни, вярно е.  Особено като престои месото 20 лета в тамошните хладилни камери. Тя тая работа е като оная – с уискито, отлежалата  огнена вода, тука ли си, сама ли си?!

Още една простотия, но така е , пропуснатите първи 17 години от възпитанието много трудно се наваксват. Особено, когато не правиш никакъв опит да еволюираш,  да следваш мечтите си. Така ли беше, или обратното  – те да те следват?

Та  позастоялото се две десетилетия  месо зад граница,  всъщност е разкошно – електоратът, щях да напиша народът, го купува като топъл хляб. Обаче ония хора не внасят и сланината от шопарите, не знайно защо.  И гледам вече няколко години поред, по нашите сергии се вихри простотия – сланината, която за капак е и адски вредна, стигна до 7 лева килото.
До оная тъпа сланина, сложени  свински бут  или котлет, почти на същата цена. ” Що се тъпчете със сланина бе,  серсеми!”, ми се ще да се провикна в халите. Обаче, чувам напоследък, полицията  почнала да  бие. Като народната милиция.  Биела яко, нощно време , без да оставя особени белези.  А шефовете на милицията, пардон, на  полицията, ги повишавали в длъжност, пак пардон – давали им по-високи позиции.

Бий, за да те уважават, както бе казал още Аристотел, а после и Шопенхауер и Сартър бяха доразвили философските му схващания.

Преди време ровех из старите ямболски газети.  И гледам, едни тъпанари от село Ботево , издали един вестник, наречен „Дания”.  Тая работа още през  1932 г.  Позачетох се, ала вътре каквото и очаквах—как данските ( така ги пише, не датски, а дански) ферми били изключително чисти  и подредени, как  не се отличавали много-много от къщите на ония фермери.

Простотии, нали ви казах, какво може да се роди из къра на село Ботево?!

Тия, датчаните, обаче се оказаха хептен идиоти. Вместо да наблегнат на компютрите и другите хай тек бизнеси, и сега гледали шопари, даже многократно повече от Българията.

Е, като ония нямат акъл, ние какво – няма насила да ги европеизираме? То затова всичките им добри  футболисти ритат в западни клубове  – няма в Дания никаква култура.

Понякога тия, социални антрополози, политолози, социолози, всякаква гад се навъди из България, между нас казано,  реват, че нашето село изчезвало, топяло  се. За какво ви е бе, серсеми?! Какво ще ги жалите ония, дето се самозадоволят, онанисти нещастни. Като ти идва без  пари и навреме, гроздето от Патагония, като доматите са осигурени от Македония, а дините от Диар Бекир, гледайте си кефа. Е, месото се позастояло там с 15-20 години в Ирландия , че чак тогава влязло в Халите ни,  голяма работа. Червеното месо е крайно вредно,  бялото и то, тъй че хакни му там две-три туби с хранителни добавки, да ти е мирна главата.

Добре е да се обърнем и към производители в Украйна, един оня ден разправяше в кафенето, че край Чернобил пилетата ставали като щрауси. Щом пилетата вървят здраво, сигурно черешите им ще са като баскетболни топки.

Това е положението. Да наблегнем на контрабандата и еврофондовете , това ни е хайтека. Чисто, бързо, подредено, културно, а оня футболен вратар, какъв беше,  Петер Шмайхел, нека да си почива като гледа свине. Насила никой няма да европеизираме.

Само ромите, ама те са наши момчета, ще влязат скоро в хайтека, пък  може да минат и като европейска програма…

Борислав Ненов