Пропукването на Европейския съюз
Да се говори отсега за края на Европейския съюз ще е прекалено, но е дошло време да припомним стария виц, според който, всяка империя, простряла се върху благодатната ни земя, е обречена. Злата прокоба на нашенския зевзек, звучеше някак несериозно, въпреки красноречивите исторически факти, които си струва да огледаме отново. Провалът на Римската империя и провалът на Византия имаха своето научно обяснение, пък и бяха толкова далеч от съвременния човек, че сякаш не ни интересуваха. По-специално беше отношението ни към Османската империя, драматично, толкова драматично, че накара най-непримиримите патриоти да крещят неистово:”Искаме си робството!” Защото турското робство, видите ли, спомогнало да се изяви величието на българския дух, да занемее светът пред юначеството ни и прочее умности. Така или иначе, провали се, съвсем закономерно, и Османската империя, за което спомогна решително, както се самозаблуждаваме, и чутовното, българско юначество. А най-специално беше отношението ни към Комунистическата империя, защото ослушвахме се ние, като глухи свине, почти петдесет години, грухтяхме доволно край пълната копаня, а накрая се оказа, че комай всички сме ненавиждали нерадостното си битие.
И се появиха, Бог знае откъде, новите герои, непримиримите борци за демокрация, за да ни радват с нови юначества и нови полети на българския дух. Припомням всичко това, защото ако провалът на империите е обективен процес, вицът се корени в любопитните подробности и сбърканата ни представа за развитието. Маниакалният, фанфаронски виц, за пагубното влияние на народецът ни над великите империи, намеква съвсем недвусмислено, не толкова за нездравото ни самочувствие, колкото за деструктивните ни мераци. Съществен момент в националната философия, знае се, е обладалата ни стихия на разрушението: неспособността ни да съграждаме и страстта да рушим, най-неочаквано отприщват задоволството ни. Свършената-несвършена, недомислена и недоправена, калпава работа, според патологичното ни мислене, са провокирани от заговора на душманите ни, пък са и отмъщението ни. На империите, които гледат високомерно на мераците и маниите ни, ние се отплащаме, като проваляме начинанията им с калпавата си работа и тъй спомагаме за срутването им. Това едва ли е,налага се да уточня, рационална реакция, едва ли осъзнава българина какво точно върши, как го върши и защо го върши, като обществен субект, подчертавам, не като индивид. Очевидно е обаче, че злорадстваме при провала на империите, че съчиняваме нелепи вицове и очакваме с нетърпение срутването на поредната империя, простряла се върху свещената ни земя…
Нашите мании, колкото и нездрави да са, като всяка мания, непременно отвеждат към напразните, поругани и излъгани надежди, към неудовлетворението ни от живота. Ако мегаломанския, но и духовит виц, преди четвърт век приличаше на забавна шега, то сега, той е натоварен с друго настроение. Надявахме се ние тогава, че Евро-Атлантическата идея непременно ще ни отведе до Светлото бъдеще, бленувано почти петдесет години, а вицът се роди от неповяхващото ни чувство за хумор, не като зла прокоба. Да се готви следващия! – хихикахме ние, но инак вярвахме, че за четвърт век, ще се доближим, ако не повече, до стандарта на Западна Европа, чието изобилие рязко контрастираше с нашия недоимък. Ако някой се опиташе да ни освести тогава, да подскаже, ненатрапчиво, деликатно, че не бива да са прекомерни надеждите ни, реввахме гневно, че е мръсен комунист, изкопаемо някакво, глупак, загубил чувството си за реалност. А намереше ли се смелчаг, който да каже, че съществува реална опасност, въпреки напразните надежди, утре да живеем по-лошо, отколкото досега, го обявявахме за луд, за жалък психопат, който не съзнава какви ги говори. От мързеливия, акъл искай! – гласи една наша поучителна пословица, от която не сме се поучили, та затова не ни минаваше през ума, че ни чака здрава работа, а фантазирахме без мярка. Всеки от нас, средностатистическите българи, би могло да се каже, таеше надежда, че ще потекат реки от мед и масло, ще настъпи истинска благодат, дори ако се издъним. Строяхме смело своите въздушни замъци и обяснявахме възторжено как за десет-двайсет години ще настигнем, че и ще надминем Запада, съвсем според концепцията на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров, когото инак изхвърлихме от обителта му, а омразния мавзолей взривихме. Припомням нарочно революционната еуфория, или бутафория по-скоро, защото целокупният български народ, би могло да се твърди – нищожните изключения само потвърждават правилото, – реагираше и мислеше комунистически, т.е. подчертано неадекватно.
И тъкмо неспособността ни да се нагодим към новите реалности, като че ли, е причината, за да не съумеем да разгърнем потенциала си и да оползотворим най-рационално членството си в Европейския съюз. Нашата леност и нашата опърничавост, апропо, си останаха непреодолени и сега, отново заради щастливата случайност, заради историческия шанс да влезем лесно и бързо в Европейския съюз. Образно казано, получихме даром и предсрочно поредното Освобождение, благоприятната конюнктура ни откри нови хоризонти. Малцина бяха, за жалост, енергичните и мислещи, модерни хора, които знаеха какво и искат и разполагаха с потенциала, който им е необходим, за да постигнат мераците си, вписвайки се в благоприятната конюнктура навреме и ефективно. Още по-малко бяха, за жалост, честните сделки, непокварени от нашата или чуждата бюрокрация, които правеха и без това мнителния и ленив българин, още по-ленив и още по-мнителен. Накрая, съвсем неподготвена се оказа нашата държава, която наместо да постигне желания растеж чрез еврофондовете, като се опре на добре обмислена концепция и точни правила, ги превърна в генератор на невиждана корупция. Въобще, надеждите на народа деградираха, преобразуваха се в неясен, но непреодолим гняв, а държавата ни, наместо да намери верния път, тръгна стремително надолу, като натрупа дългове. Не само не вкусихме от бленуваното благоденствие, но затънахме в невиждана нищета, която ни накара да псуваме все по-често и все по-злобно богатата Европа…
Старият виц, закономерно, се изпълни с ново съдържание: не беше забавна шега вече, а наистина зла прокоба! Провалът на омразния Европейски съюз, донесъл ни само празни надежди и чудовищна нищета, докато дарява любимите си рожби с изобилие и опазва високия стандарт на създателите си, вече бе желан от нас, мисълта за провала му ни изпълваше със злорадство. Имаме право да реагираме тъкмо така , трябва да се изтъкне, има защо да се гневим, има защо да сме разочаровани! Колкото и да са, каквито и да са кусурите ни, колкото и бездарни да са държавниците ни, ако стигнахме до дъното, до незавидното дередже на най-бедна държава в Европа, което никога не ни се е случвало, виновни сме не само ние. Европейският съюз е общност, говорим за голямо европейско семейство, а щом е тъй, ако е тъй, семейството е длъжно да ни помогне, като ни види, че потъваме, трябва да ин подаде спасителна ръка! Пълен абсурд е, ако живеем под един покрив, братски, някой да има дванадесет хляба, които няма как да изяде, а друг да се чуди как да раздели едничкия хляб, за да нахрани семейството си, без да получи къшей или поне трохи от богатия роднина. Европейският съюз, предупреждавал съм нееднократно, е неуправляем и обречен на разпадане, ако ненормалната разлика в стандарта на отделните държави, продължи да се увеличава, наместо да се редуцира. Европейският съюз, казвал съм и това, е обречен, ако няма контролни органи, които да гарантират изкореняването на корупционните практики, пък и универсален закон срещу корупцията и съд, който да гарантира съблюдаването му.
Европейският съюз, накрая, тава изтъкват всички, трябва да се раздели с постоянно набъбващата бюрокрация, която наместо да върши нещо смислено, се занимава с гешефтарство. Въобще, пропукването на Европейския съюз бе очаквано, както е очаквано кризата да се задълбочи, защото след Великобритания, казват, Нидерландия почти сигурно също ще напусне. Причини има, както видяхме, при това, не са нито малко, нито безобидни, та карат не само съчинителите на вицове, но и по-сериозни хора, да търсят прилики с разкапващата се Османска империя или зле съчинената Комунистическа империя. Да се говори за края на Европейския съюз отсега, ще повторя, е прекалено, но е добре да се замислим, ако желаем да оцелее, освен над всичко друго, и над вицовете, вещаещи краха на общността…
