Пропиляната демокрация

Понякога, като се замисля над напразните си усилия, ми се струва, че приличам на лудите от популярната народна приказка, които усърдно, със завидно постоянство, пълнели бъчва без дъно. Моята надежда, моята голяма, спасителна надежда, че сме народ, който жадува, както целия цивилизован свят свободата и демокрацията, някак деградира, като че ли, и заприлича на мания. Не би могло да е инак, щом вече и недотам досетливите знаят, щом всички виждат, че някой брутално ни ограби, че ни се подиграха немилостиво тъкмо тия, които бяха най-шумни глашатаи на демокрацията. Шумотевицата, в която се давим вече десетилетия, оказва се, е празна гюрултия, която уж пропагандира демокрацията, а всъщност я побългарява, профанира, опростачва и обезсилва. Демокрацията, нашата демокрация, нашата изстрадана демокрация, оказва се, е нашенска демокрация, изродена демокрация, ориенталска демокрация, някакъв странен, невиждан и отблъскващ хибрид. И всички ние, които страстно я защитавахме и налагахме, разбира се, съгрешихме вкупом, щом съумяхме да деформираме дотолкова класическите образци, щом деградира до неузнаваемост добрата, стара демокрация…

Мания е, разбира се, не друго, да продължаваме да се изживяваме като заклети демократи, посветили се на позитивните, революционни преобразувания, щом е очевидно, че не постигнахме това, което би трябвало да постигнем. Нещо повече, уж позитивните преобразования, по принцип позитивни, се оказаха пагубни, не само и не толкова за демокрацията, но и за развитието на държавата, а и за жизнения стандарт на народа. И причините за тази аномалия бяха известни отдавна, длъжни бяхме да схванем, че преобразованията гравитират към разсипия, както и това, че процесът е по-скоро режисиран, отколкото стихиен. Някак кухо, идеологически звучаха, инак верните и навреме заклеймени странни, но и страшни трансформации в обществото ни, към които – Бог знае защо! – се отнесохме несериозно, направо лековато. Прозрението, че управлявалата дълго БКП, абсолютният хегемон в комунистическата държава, ще се опита да трансформира политическата си власт в икономическа, наместо да предизвика адекватна реакция, стана повод за неуместни, безсмислени дискусии.

Наистина безсмислени, защото бе и очевидно, и очаквано,  комунистическата партия да направи решителни крачки за опазването на властта си, на абсолютната до вчера власт, чрез всякакви трансформации. И бе заблуда, разбира се, шумно пропагандирана и усърдно разгласявана заблуда, че целта, преди всичко, е политическата власт да се трансформира в икономическа. Целта, преди всичко, бе да се опази властта на комунистите, като се поквари новата власт, като се превърне в зависима власт, управлявана власт, която изглежда силна, но е безпомощна всъщност. А невъзможната, наглед, безкрайно трудна за осъществяване акция, не бе никак трудна, ако се замислим, защото във време, когато всички власти бяха разколебани и държавата бе на автопилот, единствената реална власт в ширналото се безвластие бе тайната власт. Невероятната бъркотия в държавата не само не беше пречка, а тъкмо наопаки, бе удобно прикритие за службите, които са работили винаги на невидимия фронт, както се казва, които са били решителна опора на официалната власт, но са я и дублирали, контролирали, рекетирали.

Официалната власт бе над службите, те бяха нейна функция, Политбюро на ЦК на БКП бе върховната власт де юре, но и най-високият ешелон, де факто, зависеше от службите, страхуваше се от службите, сервилничеше пред службите. Тоталитарната власт, осигуряваща пълна безнаказаност на властника, всъщност, се контролираше тъкмо от службите и тяхната власт, фактически, бе далеч по-голяма от всяка регламентирана власт. Говоря за властта на службите, тайните служби, от които прословутата Държавна сигурност е само мъничка брънка, но пък някак видимия, осезаем, свиреп защитник на властта. Тъкмо тази видимост, тъкмо страхливото шушукане, тъкмо ужасяващата репутация на Държавна сигурност бе другото удобно прикритие, което осигуряваше комфорта на стратезите на новия строй. Те не бяха, близо е до ума, обикновени милиционери, беззаветно верни на своята партия, готови да я бранят с всички сили, неотстъпчиво и бойко, в променящия се свят. Напротив, бяха стратези, готови на всякакви компромиси и всякакви метаморфози, за да осъществят опазването на политическата власт, преди всичко политическата власт, на старата, уж несъвместима с новите реалности, партия. И, облягайки се на своята компетентност, на евентуалната поддръжка отвън,  на безотказно действаща, въпреки привидното безвластие, субординирана система на тайните служби, успяха да се справят блестящо с невъзможната наглед задача. Не беше толкова трудно, повтарям, за тези опитни конспиратори, навикнали да работят на тъмно, паралелно с властта, но и срещу властта, ако е нужно, срещу компрометираната брънка или обекта, който трябва да бъде компрометиран.

Нещо повече, в ширналото се безвластие тяхната власт, досущ както преди бе абсолютна и, общо взето, безконтролна, по-голяма отпреди, защото не те се отчитаха на никого сега, а на тях се отчитаха всички. Властта на бившите комунисти, цялата власт, преди всичко политическата, бе опазена по най-парадоксалния, но и най-ефективен начин, като наместо да се воюва с опозицията, тя бе превзета, съчинена, изкуствено създадена, фалшива опозиция. Популярен рефрен е днес, че злополучната, нашенска опозиция е лошо съчинена от милиционерите опозиция, но тя бе перфектно съчинена и цинично съчинена, всъщност, от стратезите на новия строй, който трябваше да прилича на стария строй. Абсурдно е, но комай всички от новите партийци бяха все стари партийци, не само това, бяха номенклатурни кадри на онази партия, бяха и роднини на най-върлите комунисти, близки роднини. Не е далеч от ума, че е невъзможно да те възпитат в дух на антикомунизъм в къщата на партизанина, да речем, но пък е сигурно, че непременно ще те възпитат в дух на верноподаничество и сервилност. И тази тъй прозрачна зависимост, не е далеч от ума и това, бе известна на службите, разбира се, а знаеха те и това, че натовареният с бащините грехове послушко ще е съвсем послушен. Но това не бе достатъчно, за да е новата власт, под контрол, като старата власт, и върхът на цинизма бе, че в новите партии, редом с доносниците на ДС, бяха инфилтрирани и техните водещи офицери. Абсурдът беше пълен, защото в новите партии действаше старата субординационна система, такава, каквато е била, щом доносниците надзираваха номенклатурчиците, а се отчитаха на водещите офицери, които получаваха заповеди Бог знае от кого.

Знае се прекрасно, всъщност, всички знаят, но шумотевицата около ченгетата и вездесъщата ДС е по-скоро подвеждаща, защото те, безспорно са участници в заговора срещу демокрацията, но едва ли са го измислили. Не знам кой, кога и как точно опрофани и обезсили, опростачи и компрометира нашата демокрация, как я превърна в нашенска, ориенталска, уродлива и отблъскваща демокрация, но е печален факт, че се случи тъкмо това. Досадно ми е сега да се взирам в детайлите, които показват нагледно, ясно, точно как се случи това, как протекоха трансформациите, как вместо промяна дочакахме подмяна. И ненужно е, щом и по-недосетливите, вече прекрасно знаят, че в изборите за парламента или общинските съвети се борят комунисти срещу комунисти, щом виждаме, че и законодателната, и изпълнителната власт само привидно са такива или онакива, а всъщност са функция на онази, старата власт. Невъзможно е да не го проумееш, щом най-яростните  антикомунисти днес са не просто вчерашни редови комунисти, а партийни секретари и ченгета, щом са от тези, които бяха ненавистни и тогава, когато бяхме свикнали с всичко и понасяхме по-лесно безобразията.

Естествено бе, закономерно, логично, да забоксува и третата власт, съдебната власт, задължително бе да забоксува, защото е най-надеждният гарант на демокрцията, пък е и опасна за всички, които безчинстваха безнаказано. А обезсилването й беше лесно, по познатата метода, с квоти и равнопоставено участие на уж различните партии, които не би трябвало да имат сношения с третата власт, но имат. Същото се случи и с четвъртата власт, и тя бе обсебена и подчинена на единната воля, странно изповядвана от партии с различни уж програми, които уж воюват настървено помежду си. Въобще, БКП наистина трансформира политическата си власт в икономическа, но това не значи, че се лиши от нея, че е обезсилена и слаба. Напротив, по-силна отвсякога е, защото всички партии, в някаква степен, са нейни филиали! И това, за жалост, не е метафора, а тъжна реалност. Нашата демокрация, изстраданата ни демокрация, залиня, повяхва, погива,защото й липсва спасителната алтернатива, защото го няма единството и борбата на противоположностите, защото се давим в безвремието на посттоталитаризма, когато всичко е наглед ново и различно, но си е същото, само че е фалшиво, демодирано и овехтяло…

Любомир Котев