Представи си

Беше приготвила всичко и го чакаше леко нервна в дъното на кафето. Потропваше с късите си нокти по дървената масичка и с мъка се опитваше да намери още сок в чашата си. Кафето отдавна бе изпито.

Не. Не трябваше да разбира. Щеше да изглежда жалка в очите му. Най-вече за себе си. Не искаше съжаление, най-малко от него.

Но не е ли всичко, което бе планирала зов за помощ? Да, тя реши твърдо. След днес

Отива да потърси професионална помощ. Как се наричаха? Психиатри? Психоаналитици? Каква беше разликата? А, да, единият даваше хапчета, а на другия плащаш да слуша за глупостите ти. Чудесно. Още емоции на вятъра. Но пък хапчетата звучат добре…

Какво правеше тук? „Не. Изчезни.”

Стана от мястото си и грабна раницата. Плати набързо и се отправи към вратата –  стъклена, със звънче – класика. А стъклото значи прозрачност, а прозрачността на вратата й помогна да види отвън, готовия да влезе той. С глупавата си „аз-не-разбирам-защо-но-ще-ти-угодя-за-да-не-се-караме-отново” физиономия, влезе в кафенето и тя отново се почувства дребна.

– Тръгваш ли си? – попита, добре запречвайки пътя й.

– Да, ти закъсня и аз реших …

– Извинявай, задържаха ме.

– Няма проблем.

– Има.

– Да, но няма смисъл да разпитвам. Нямам право да разпитвам.

– Тук ли ще се караме или навън.

– Тук е по-топло.

Седнаха отново на онази маса в дъното. Той поръча нещо тежкарско, а тя още един сок. Поне тоалетната беше близо.

Известно време говориха празни приказки, както подобаваше. Как си? Добре? Какво правиш? О, значи добре си прекарваш? Чудесно. Браво. Радвам се. Да, да и аз така. Прекрасно.

Накрая се измориха и тя отпусна лицето си, разкривайки притеснението си, а той затропа с крак. Онзи така известен тик. Не се поглеждаха. Нито той нея. Нито тя него. Със сламката си играеше, а той … той все пак я поглеждаше. Скришом. Ту прозорецът бе някак си добре сложен, ту лицето й му се струваше още по-добре сложено. И нали тя нямаше да го погледне. Защо да не му се порадва малко.

– Знаеш ли? – започна тя и вдигна поглед с леко повдигнати вежди. Така добре криеше чувствата си с това престорено изражение тип „делови разговор”. – Мисля, че доста неща не направихме заедно.

– Е, беше малко невъзможно…

– Да, знам това – прекъсна го и си заигра със салфетката. – Просто си мислех, че не направихме дори „задължителните” неща.

Ето сега вече беше объркан. Ако досега не беше. Затова тя побърза да уточни:

– Нямаме снимка…например.

– О!

– Да.

Той леко се приведе напред, сякаш бе заинтересован. Извърна глава рязко встрани, сякаш осъзнал близостта и скръсти ръце, с подпрени лакти на масата.

– Тъжно е, че се намести до мен и сега, когато вече не си, осъзнавам, че нямаме с какво да докажем, че сме били … един до друг – говореше забързано тя. Сама не се чуваше. Пък и й се ходеше до тоалетна.

– Искаш да си направим снимка ли? – попита я. Всичко, което казваше, влошаваше нещата. Самото му присъствие влошаваше нещата.

А тя въздъхна тихо и се облегна назад. Очите й пухкави, а устата леко отворена. Сякаш й се спеше след дълъг … дълъг… ден.

– Искам да си направим снимка, която да забравим някъде – започна, като всяко следващо изречение беше последвано от жестове с ръце и мимики. – Да я направим на хартия и да я забравим някъде, за да може след години да я намерим и да сме като „О, това беше тя/той” и спомените да се върнат, въпреки че бяха малко. И после любовта на живота ни да влезе в стаята и да попита „Но кой е това?” И ние, в хор, от двата края на света да отвърнем „Старо гадже”. Замлъкна изведнъж при споменаването на последната дума. Така я мразеше. – И… това ще е… напълно в реда на нещата.

Настъпи тишина, в която тя се опита да се погледне отстрани. И осъзна, че не й трябват хапчета, за да се оправи. Нищо й нямаше. Защото нямаше нищо лошо в това да  показваш на някого как се чувстваш. Дори този някой да няма нужда от това или да не го заслужава. Не го правиш за него, а за себе си. Казваш му и се освобождаваш от чувствата.

– Добре – каза той с онзи мекичък глас и й се допи чай, а не сок – Нека си направим снимка.

Усмихна му се. И той й се усмихна. Винаги се изказваше така просто. Личеше му, че може да каже още много, но знаеше, че „добре” е повече от достатъчно.

Седна до нея. Сгуши се в него. Извади камерата от раницата си и му я подаде. Той разбра, че това е била целта на срещата. Последната среща, разбира се. Последната с чувства. Вдигна камерата на нивото на лицата им и двамата се усмихнаха. Но точно преди да натисне копчето се появи нещо друго. Усещането за престореност. И той я спря.

– Не, чакай. Какъв е смисълът? – попита леко изнервено. – Правим снимка за спомен. И ще сме като … онези весели човечета. Но това вече го няма! След дъжд качулка.

Облегна се назад с онова изражение на досада и стомахът й се сви. Отново ли? Стига вече. Чак толкова ли е несподелено?

– Ами, представи си, че сме онези весели човечета. Че сме в онзи ден, който ти обещах, но така и не се случи.

– Щеше да е прекрасен ден.

– Няма го – отсече тя рязко, като с нож – но можем да си представим, че е днес. И че сме заедно от сутринта и сега е … 15:39, и сме тук в кафето, и се смеем, и ти ме прегръщаш, а аз се червя. И сме много глупави. И ти искаш да ме имаш на снимка, а аз да помня този ден. И вадиш камерата. И запечатваш този ден. А после ще отидем да гледаме филм, който ще ни разсейва от нас самите. Накрая ще отидем в парка и ще се държим за ръце и ще сме глупави. Адски глупави. И това ще е фалшив спомен, защото няма да се случи никога, но ще го има на снимка. Представи си. Моля те.

– Да, ама …

– Хайде. Срамота! Нямаме снимка. Толкова ли не искаш да ме помниш?! – тросна му се, а това винаги действаше.

– Стига. Да не се караме.

– Представи си го.

– Добре.

Отново застанаха като преди малко. Той леко я прегърна и тя се сгуши в него. Вдигна камерата на нивото на лицата им и се усмихнаха. И тя си го представи. И очите й щяха да се напълнят със сълзи по-късно, но по-късно. Сега беше 28 септември и беше страхотно.

С ръката, с която я придържаше към себе си, хвана нейната. И се усмихна.

– Представям си го.

– И аз.

Щрак.

– Ще ти я дам, като я проявят – обеща му на тръгване. – Мисля, че до понеделник ще е готова.

– Добре. Супер.

Бяха навън. И беше тъмно. И пътищата им се разделяха на кръстовището. Доста студено за септември и носът й беше червен, а очите й го гледаха. В очакване. Щеше да й липсва. Много. Особено това, което не се беше случило.

– Ами, да… – искаше да я прегърне. Нямаше да е трудно, но го познаваше. Нямаше да го направи.

– Да, чао – сбогува се нервно.

– Чао – отвърна му усмихнато.

И се разделиха.

По пътя очите й леко запариха. Но само толкова.

И след време тя сигурно щеше да забрави. Все пак представи си само тъжната истина – това беше най-хубавия им ден заедно.

Докато ръцете му не я изненадаха в гръб, за да я прегърнат и държат за много дълго време.

 

Мария Елена Желева – ГПЧЕ „В.Карагьозов”, клуб „Млад журналист”- НЧ „Съгласие”