По следите на изчезналите училища: старото „Проф. Нойков“ (III част)

Ретро-Ямбол-панорама/продължение/

Като тръгнали да изхвърлят всичко старо, естествено, и вероучението в учебната програма веднага паднало под ножа на новото време. Замахът, с който сменили едни атрибути с коренно противоположни по дух и замисъл, е достоен за комедиен филм, ала едва ли съвременниците са виждали нещата тогава по този начин. Въпреки грандиозните промени – едно останало неизменно: акциите. Почти веднага, още през януари 1945 г. имало нова акция – тоя път тя не била, разбира се, за германските войници, които вече са ни станали смъртни врагове, а за… югославските деца. Солидарността е хубаво нещо, но дали не е трябвало първо да се погрижат за българските деца?! А може би в някоя друга приятелска страна е имало акция за нашите малчугани? Всъщност да, но малко по-късно – през 1948 г. в България идват 5 вагона захар, подарък от чешките деца. До „Проф. Нойков“ стигат 40 кг сладост– по половин кило захар за най-слабите хлапета. А за югославските деца учителите, както били свикнали горките, жертвали поредната надница, от учениците събрали още 1160 лева в пари, брашно, картофи, захар и пр.

През май 1945 г. идва т. нар. заем за свободата – пак се събират пари сред децата и срещу внесените 6000 лева им дават облигации за подкрепа на лева и даване на тласък на родната индустрия.

През същата година става нещо интересно, макар и почти необяснено в летописната книга на училището – гражданинът Кръстю Купенов-Тракиец, не се казва що за човек е това – партизанин ли, какъв ли, но няма да е случаен спрямо новата власт, се явява като частен ученик за всичките четири отделения и на един път взима тапия за цялото начално образование. Дали наистина е имал знанията и уменията за пълна грамотност, не се казва. Това небивало нещо обаче е обяснено като пример как училището широко отваря врати за всички, които искат да учат и напредват. Четейки между редовете, все ми се струва, че кодовата дума в случая ще да е напредването на въпросния другар.

Ако една дума може да характеризира 1945/46 г., то е недоимъка.

Дрехи и обуща пак се осигуряват през училището и то в недостатъчни количества. Ала това е първата републиканска година и учители и ученици се заклеват на площада във вярност на републиката.

През 1946/47 г. в „Проф. Нойков“ откриват трапезария за бедни ученици

, където се хранят 100 от всичките 254 деца. Без акции не може и сега наред са гладуващите румънски деца – около 20 кг продукти събрали за тях в школото – брашно, ошаф, орехи, макарони, фиде, ориз…

Малко по малко животът набира скорост, ала посоката е неизменно една – в курса на новото време. Всяка неделя учителките са разпращани по селата да правят събрания за издигане ролята на селската жена. Прави се курс по нотопис, защото вече ще се учат и нотите. Комисарството отпуска бележки за разни платове – американ, фистанлък, вълнен плат за костюмчета и балтони, за прословутото все недостигащо бельо, както и за обувки и шушони. Освен полагаемото се на всеки количество хляб, на бедните деца се отпуска и по една кифла по 5 лв. броя – общо 60 кифли за училището.

Най-после има коледна елха и то с бисквити, приготвени с отпуснатите от комисарството 1 л олио и 1,5 кг захар, а брашното било събрано измежду децата. Имало и подаръци – на всяко дете картонена кошничка с бисквити и пуканици – вероятно така са викали тогава на пуканките.

Идва времето на бригадите и трудовите полудни, на летните ученически колонии, издържани от „Септемврийче“, в случая край Градец  – предшественици на по-късните пионерски лагери.

През 1947/48 г. агитацията и пропагандата вървят с пълна пара

и децата вече знаят кои държави са империалистически и кои се борят за световния мир. Малчуганите играят на правилни игри – на фашисти и партизани със задължителна победа на партизаните. Връзват връзки на първите септемврийчета и чавдарчета. Учениците пращат колети на бригадирите на Хаимбоаз и в Димитровград. И покрай все по-утвърждаващото се делнично русло на живота в условията на градящия се социализъм, има едно забележително събитие. През тази година и в Ямбол посрещат влака, с който югославският лидер Тито минава през страната ни за паметната среща с Георги Димитров – среща, която за щастие не ни прави част от обща държава със западните съседи. Но пък какво посрещане му устройваме на Тито! Още в 3 часа след полунощ музиката забумтява. Шосето за гарата е задръстено от хора. Учители и ученици –  всички, без изключение, а това са малки деца от първите класове, едва се промъкват до гарата. Какво чудо е било – студ и тормоз над дечицата, можем да прочетем между редовете, защото никой не смее да се оплаче: „Децата скачаха, кладяха огън, тропаха, за да се стоплят“. Обаче като пристига влакът с високия гост – всички пеят и викат ура, къде ще ходят.

Следващите години продължават да се редят.

През 1948/49 г. паралелките са претрупани

– състоят се от 55-60 деца. Посещението на децата е нередовно и затова има-няма едва половината минават във второ отделение. През 1959/60 г. директор става Мария Ташкова, а училището наброява вече 513 ученици, разпределени в 14 паралелки, детска градина и 1 занималня. През следващата учебна година прожектират детски филми срещу нетрадиционен входен билет – парче желязо или вързоп стара хартия. А за отговорници са назначени недисциплинираните и нередовни ученици. В коридора има кът на самообслужване с бои за обувки, конци, копчета и игли. Дежурните ученици отвеждат там малчуганите с недобър външен вид, за да се вкарат в ред.

През следващите години вниманието на учителския колектив основно е съсредоточено върху борбата с некултурното поведение, вкл. високото говорене, борба с второгодниците и с изоставането въобще.

По-особена е 1962/63 година – тогава е голямото наводнение в Ямбол.

Събитието намира сериозно отражение и в училищния живот. Героизмът при спасяването на хората и имуществото им става тема за съчиненията. Идват нови ученици от евакуираните семейства. Във физкултурния салон временно са настанени две от пострадалите семейства.

Следващата учебна година започва с 258 ученика и с 4 неприбрани – един освободен по болест и 4 омъжени ученички…

През цялата история на училището то ту рязко увеличава, ту намалява броя на учениците си. Отначало фактор е пренаселеността на района, липсата на друго училище в тогава крайните квартали, после настава обратното движение – преселване на хората от тези квартали към новопостроените в други жилищни райони, а тъкмо в този район на града големи блокове дълго време не построяват. После пък се изгражда училище „Г. Георгиев“ и то допълнително отнема деца. 1972/73 г. е последната учебна година за това училище. През лятото на 1973 г. сградата е съборена за строежа на новото училище – бъдещото „Великият октомври“. Целият колектив и учениците на „Проф. Нойков“ се пренасят в „Климент Охридски“ първо като самостоятелно училище, но дни след откриването на учебната година се сливат с училището-приемник.

Така както един човешки живот приключва със смъртта на човека, така и финалът в историята на едно училище е когато то бъде съборено. В този случай на негово място построиха ново – по-голямо и хубаво, което си е хепи енд отвсякъде. За разлика, например от училището също в този район „Паисий Хилендарски“, което по същото време събориха, за да мине през него продължението на ул. „Димитър Благоев“. Но това вече е друга история.

Светлана Чамова

About the Author :

Leave a reply