По следите на изчезналите училища: Начално училище „Йосиф I“

На мястото на това „изчезнало“ начално училище в Ямбол днес има нещо като паркинг, нещо като склад под открито небе, нещо като нищо в центъра на града, но след като общината преди години го продаде, си е неприкосновена частна собственост. Това е Начално училище „Йосиф I“, което средното поколение помним като помощно училище „Иван Вазов“, наследило същата несъществуваща вече сграда. За по-младите читатели ще уточним, че то се намираше встрани от художествена галерия „Жорж Папазов“.

Всъщност

НУ „Йосиф I“ е едно от най-старите училища в Ямбол.

 Най-напред то се е помещавало в сградата на Галиб бей – бившата пожарна команда. Затова и се наричало Галиббейското училище. Открито е през 1894 г. След време, до 1926 г., то е преместено на ул. „Н. Петрини“, където през 70-те години на 20 в. се намира Сладкарската кооперация. През 1926 г. училището се настанява в новата си сграда на ул. „Иван Вазов“ – тя и днес се каза така. Тук се е помещавало училищното настоятелство. В приземния етаж се е намирала единствената в града безплатна ученическа трапезария за бедни ученици. Главен учител е бил Иван Георгиев, а учители – Мария Иванова, Ст. Миндова, Борис Груев, Желю Иванов и др. До 9 септември 1944 г. паралелките в училището нарастват до 8.

След 9 септември 1944 г. училището преминава под ръководството на първо единно училище „Васил Левски“. От 1956 г. до 1960 г. то е самостоятелна прогимназия „Йосиф I“. След 1960 г. става пак самостоятелно начално училище.

До 1961 г. паралелките стигат до 12 на брой.

През 1962/63 г. 4 класа са преместени в училище „Кирил и Методий“. Паралелки за деца със специални образователни потребности се обособяват през 1962 г. в приземния етаж и се водят към „Йосиф I“. Училище „Йосиф I“ остава с 6 паралелки от първи до четвърти клас и 2 групи предучилищна възраст.

Най-много документи от историята на училището се пазят в Държавен архив-Ямбол от 1956 г. нататък. Очевидно непрекъснатите

 реорганизации в образованието въобще не са от вчера.

От протоколната книга на училището научаваме, че на 12 октомври 1956 г. се обсъжда Устройството на учебното дело, т.е. тогавашния закон за образованието и училищните колективи правят своите предложения към него. От тези предложения индиректно можем да си направим извода кое най-много е тормозело тогавашните учители: безбройните трудодни за подобряване на материалната база, пренаселените класове, вечно изискващите инспектори, подозирани в не чак толкова безупречен професионализъм и т.н. Предложенията на въпросното събрание на училищния колектив са ни повече, ни по-малко: училищата да се озеленяват не от учители и родители, а от отдел „Паркове и градини“ към Градските съвети; инспекторите да изнасят показни уроци; да се намали броят на учениците в паралелките максимум до 30; да се въведе шестобалната система (дотогава е била петобална); одобрява се премахването на годишните изпити, което ще освободи учениците от излишен тормоз.

 Средата на 50-те години е време на сериозна дисциплина в училище

за разлика от днешната ситуация, но това е друга тема. Въпреки това, и тогава са си имали своите болежки в това отношение. В един от класовете има ученик, дете на съботяни, и всяка събота той отсъства от училище. Класната му търси помощ, съветът към нея е в духа на времето – една от учителките споделя, че е имала такъв проблем, но колективът го убедил, че трябва да ходи редовно на училище, за да не изостава. Друг път обсъждат поведението на някой си Кольо Добрев, за който се твърди, че е много особено дете – в час пее и нарушава дисциплината. Директорът казва, че ако не се поправи, ще бъде отстранен от училище. Няколко месеца по-късно се дискутира друг труден ученик – Стефан, който е хванат в кражба на гвоздеи, а в клас „вика, пее и мяука, като чу ли у него има нещо ненормално“. Лошото е, че със себе си е повел и други ученици, оплакват се преподавателите. И през 1961 г. културното поведение не е на нужната висота – учениците не поздравяват, не снемат шапки на обществени места.

През февруари 1957 г. инспектор е посетил урок за литъра и явно не е бил много доволен от дисциплината, щом учителката трябва да се оправдава, че всички ученици искали да видят и „затова се размърдаха“. Днешните учители само могат да си мечтаят за такава дисциплина по време час, че само размърдването да им е проблема.

Но и през 1957 г. проблеми изобщо не липсват, особено що се касае до дисциплината в междучасията. А такава мъчно може да има, понеже учениците не могат да излязат на двора. Едва ли някой съвременник би се досетил какво им пречи – пречи им обуването и събуването, става ясно от разискванията на педагогическия колектив. Очевидно по това време децата не влизали в учебните стаи с обувки, а какво са имали на краката си – можем само да гадаем. Ала и на по-горните инстанции в тогавашното образование не им се струвало нормално малчуганите да стоят като затворници в стаите, та препоръката на инспектора били всяко междучасие учениците да са навън. Въпреки това учителите в „Йосиф I“ са единодушни – не може да се изпълни, защото „не могат да се обуят и събуят за пет минути“.

 Друг проблем, който мъчи педагози и ученици, е беднотията,

за която някъде се намеква, а другаде се говори в прав текст. Учителка работела в началото на годината при лоши условия – нямала черна дъска. Някои от учениците нямат възможност да си платят пътните за заплануваните екскурзии и наблюдения и не могат да отидат с класа си, жалва се нейна колежка.

Анализът на учебно възпитателната работа през учебната 1958/59 г. показва, че най-слаб е успехът по български език – още едно доказателство, че нищо ново няма под слънцето – днес сериозна неграмотност, и преди десетилетия – трудно овладяване на граматиката.

Към училището по това време има 4 пълни от първи до четвърти клас „бавноразвиващи се класове“, както тогава наричат децата със специални образователни потребности, всичко – 50 ученика. В същите стаи учат учениците от вечерната прогимназия, което създава сериозни неудобства – те повреждат помагалата, снемат от стената рисунките на децата. Въобще на практика в един момент училището учи на три смени – сутрешна, следобедна и вечерна за вечерната прогимназия, което си е сериозно натоварване, а чистачките едва смогват да изчистят стаите.

Интересна информация за това

как функционират отношенията учители-родители по онова време

дават протоколите от събранията на родителския комитет. И през 1957 г. явно на част от родителите ще да им тежал този ангажимент, защото има критика, че някои са се отнесли формално към него. Културно-просветната комисия изнесла само един доклад, но темата е абсолютно издържана в духа на времето – за Макаренко, ратувал за ред, дисциплина, че и някой тупаник, когато се налага.

Сериозно се обсъжда работата на „тройките“ – звено между класния и родителите, които трябва и да помагат на слабите ученици, и да посещават домовете на децата, но уви – пак съществуват формално. Типично по нашенски – щом някой измисли нещо да се прави, то се прави, но проформа, защото очевидно е мъртвородено и нефункционално.

Пак през същата 1957/58 г. от родителите и с подръчни средства се прави стълбище и чешма с корито. Подпомагат се и нуждаещите деца – с 6 чифта обувки и два чифта шушони. Още един знак за онези бедни години е т. нар. „Мартенска вечер“ за набиране на средства, която се организира през същата година. Оказва се, че инициативата е слабо посетена и то по доста изненадваща причина. Мястото на събитието е салона в Дома на офицера, т.е. във Военния клуб, както си го знаем, но „у мнозина съществувал предразсъдък, че този салон е официален“ и ще изисква подходящи тоалети, а хората очевидно нямали такива. И онези, които все пак са отишли – дали от чувство за дълг, или защото са намерили какво да облекат, едва ли са останали очаровани, щом след мероприятието се коментира, че бюфетът не е бил добре организиран, недостатъчна е била закуската.

Отчетното събрание на родитело-учителския комитет през ноември 1961 г. загатва за друг много съвременен проблем –

насилието в училище.

Един от родителите, към когото се обръщат с „другарю майор“, но не му се назовава името, прави забележка към доклада, че повече се занимава с международното положение, а нищо не се казвало по въпроса имало ли е лошо провеждана възпитателна работа – побой от страна на учителя към някои деца. На този твърде сериозен въпрос отговаря директорът: „За това не зная, то е забранено. Но ако за някой случай се е опънало ухото на някое дете, това не може да се сметне за побой“. Т.е. – боят е забранен, но не и отменен, а понятията за насилие, казано по съвременному, по онова време, че и до доста по-късно, са в широки и разтегливи граници, което пък не е увредило чак толкова тогавашните ученици.

И от други неща се интересуват тогавашните родители, освен от отношението към техните наследници. Ако си мислим, че

екологичните тежнения

са плод на съвременната мода, дълбоко грешим. Никое училище в центъра на града не е озеленено, роптае родител през 1961 г. и конкретно за „Йосиф I“. Директорът Пеньо Пенев е оптимист – „очаква се събаряне на заграждащите ни полусрутени сгради наоколо и да разширим двора си“, е неговият отговор. С днешната дата знаем, че оптимизмът му е бил в повече, защото полуразрушените сгради съществуваха до не чак толкова отдавна, а помощното училище „Иван Вазов“, наследник на „Йосиф I“, което повече помним, така и си нямаше никаква зеленина.

През учебната 1963/64 г. паралелките се увеличават на 7, през 1964/65 – на 8, 1966/67 г. те стигат до 9, а през следващата учебна година се съкращават с една паралелка.

През 1968 г. цялата сграда е заета от помощното училище

,което се обособява като самостоятелно учебно заведение. Самото училище „Йосиф I“ се премества в сградата на „Данчето и Митошка“ (бъдещото „Димчо Дебелянов“, а от тази учебна година там е НУ „Св. Св. Кирил и Методий“.)

До 1 септември 1974 г. директор е Веса Янева, начални учители: Гинка Златева, Иванка Иванова, Олга Владимирова, Елена Илиева, Донка Гигова, Надка Дойнова, Ангелина Михайлова, Руска Запрянова. Детски учители са Тонка Балахурова и Мария Гроздева. Възпитателки – Ганка Лазарова и Радка Янкова. Помощен персонал: Радка Орачева, Стоянка Станчева и Недка Янкова.

През 1974 г. в Ямбол отново подхващат уедряване на училищата. По решение на Градския народен съвет отдел „Просвета“ начално училище „Йосиф I“ се слива с „Данчето и Митошка“. Така целият състав става част от приемното училище. Директорката Веса Янева се пенсионира, а дълго съществувалото начално училище „Йосиф I“ тихо и кротко преминава в историята и споменът за него бледнее ли бледнее с времето…

Светлана Чамова

About the Author :

2 Comments to “По следите на изчезналите училища: Начално училище „Йосиф I“”
  • TOTO
    November 2, 2019 - Reply

    Неправилно е да се пишат тези училища в нашия град от 19 век,че са от най-старите. През 15 век възникват турски медресета. към някои джамии в ЯМБОЛ. Пак тогава се създава и еврейско училище. Сигурно е имало училища и в древния ЯМБОЛ. Да не говорим пък за античния КАБИЛЕ,на който сме приемник. Понеже ЯМБОЛ е древен и град в който винаги в прекрасни взаимоотношения са живяли различни етноси, е исторически правилно да се уточнява етноса и за кой период от говорим.

  • Боян Боев
    November 26, 2019 - Reply

    Нашето училище Ѝосиф Първи беше едно от наѝ добрите в Ямбол.Тук съм учил от първо до четвърто отделение 1946/50г.Учителка ни беше Гиника Куруджиева,а главен учител Кутьо Куртев.Верно е ,че дворът не беше озеленен,но достатъчен за футболните ни мачове почти всяко междучасие.Детството ни беше волно и прекрасно.Боян Боев,Прага.

Leave a reply