По дирите на романа „Една и съща нощ”

Със завидна лекота, и незавидна горест, е написан и последният, засега, роман на Христо Карастоянов.
„Една и съща нощ”, едно чудесно заглавие, подсказано, по думите на Христо, от Виктор Самуилов, редакторът на книгата му. Нощта е българска, разбира се, и е трагична, пак би трябвало да се разбира – тук, в родината ни, всички нощи май са трагични.
Вероятно и поради факта, че не познаваме добре историята на другите народи. Дори на тези, които са също от стария континент.
Карастоянов плува във водите на 20-те години на миналия век твърде отдавна – още от появата на първия му роман „Перпетуум мобиле”, появил се през 1984 г.в издателство „Христо Г.Данов”, и шашнал публиката с особената, непозната за България, стилистична графика. Карастоянов оттогава плува във вода, която е колкото българска, толкова и типично ямболска, не искайте точна дефиниция какво трябва да се разбира под ямболска.
Предизвикателството да събереш в един текст, при това в роман, Гео Милев и Георги Шейтанов, е огромно. И страшно натоварващо, единият е чиста проба класик, другият е колкото забравен вече, толкова и неизтребим от паметта за оная епоха.
Голяма част от „маркерите” на зловещата 1925 и годините преди нея, Христо Карастоянов е хванал с присъщата си артистичност. Заковал ги е, вероятно и поради факта, че той от толкова време диша оня Ямбол и оня „Пламък” на Гео Милев. Дишаше през годините и с останалото от перото на Кирил Кръстев, което, само за невежите, е малко. Кръстев, младият, голобрад почитател на Гео, и автор на онова почти митично списание ”Кресчендо”, също витае из страниците на „Една и съща нощ”.
От неговите мемоари, Карастоянов пуска в книгата си колоритните набези на автора на „Септември” край Тунджа. И огромната тенекия с мискет, сладко-сладко изпит от Гео, и „погнусата му” да заспи с млечната вечеря на майката на Кирил Кръстев, което налага да се прескочи за тава с манджа до „Малкия Казак”.
Както в предния си роман, „Името”, и сега Карастоянов демонстрира отличната си белетристична техника. Техника, попила историческия наивизъм на Христо, един жанр, който май той създаде в литературата ни.
Колко пластове история има в „Една и съща нощ” е любопитна екскурзия – из страниците на романа пробягват реплики и места от оня отдавна изчезнал анархистки и футуристки Ямбол. Със стражарите, които погрешка арестуват Гео, часове преди той да изнесе великата си сказка за Яворов в тукашното читалище „Съгласие”. И пак оня, дето надали още се бръсне, Кирил Кръстев, притичва до участъка, за да оправи грешката.
Грешката, която е всъщност вярна, ала тогава, през 1922 г., полицията още няма как да знае това. И Гео Милев не е знаел вероятно как ще се стигне до трагичната пролет на 1925 г., както и до появата на Шейтанов в живота му, имащ и идеи, и перо, които не отстъпват на това на редактора на списание ”Везни”.
(Като е за списание, тук, в този раздел на книгата, в който Гео се готви да пусне ”Пламък” на пазара, Карастоянов е развихрил цялата си полиграфическа енциклопедичност, и то тъй, както само Христо може, когато е на дансинга)
Сравнително малкото документи от онова тъмно време, прави две неща – напомня ни често-често за разликата между правдоподобност и правдивост – прословутата художествена условност. Същевременно поставя доста висока летва пред романиста, който нерядко върви по стъпките на спомените на ония анархисти, дето сега са само паметна плоча в Каргона, или пък през годините са се претопили в други изми.
Братът на Георги Шейтанов, Иван, например, ни е оставил най-дългия текст за житието- битието на най-издирвания човек в царството в средата на 20-те години на миналия век. Карастоянов е голям импровизатор, и, както вече казах – владее високо техниката на писането.
(Преди петнайсетина лета, се засипаха едни похвали за книгите на Стефан Кисьов, зареди се едно Ох! и Ах!, което си беше чисто престъпление – Кисьов просто не можеше да пише. Бандата около него обаче се стараеше със страшна сила, и за известно време дори накара някои да повярват, че това недоразумение е белетрист)
Това, че историите на Шейтанов са разказвани под различни жанрове, и неведнъж, през годините, според мен поне, е поставило Карастоянов в още едно много трудно поле. Защото този път, в „Една и съща нощ”, ямболският анархист не само пак трябва да оживее, а трябва да се влезе за пореден път в дирите му. На моменти сякаш този пореден „дискурс” е създал ядове на Карастоянов – дори и най-великата история трудно има дъха на първото й разказване.
Или поне на мен ми се загуби онова иначе изумително скитане на Шейтанов между Турция, руския параход, Кайро, Палестина и Париж. Откъде точно познавах вече тоя „маршрут”, не е толкова важно, вероятно от спомените на Иван Шейтанов. А Христо е човек на свободния полет, той не обича да дири нито правдоподобност, нито правдивост, в баналните измерения на тия понятия.
Може би по тази причина образът на Гео е доста по-жив, докато Шейтанов се губи.
В един съвсем друг контекст, в сравнение с издаването на „Перпетум мобиле”, друг, като възможност да се изрече истината, многобройните убийства на „Героите на нощта” на Шейтанов, сега присъстват. Но само като част от оная страшна верига от убийства на българи от българи, в която са навързани и ВМРО, и Стамболийски, и Иван Вълков, и Гешев. И БКП, нещо, което Карастоянов в ония времена нямаше как да изрече върху официална книга.
„Една и съща нощ” е и българската историческа трагика, и българското перманентно безумие – в една територия, целуната от Бога, да правиш от живота ад. Тук, разбира се, трябва да изключим филистерите, за които и тия страшни иначе времена, пак са блажени.
Нито Гео Милев, нито Георги Шейтанов са за тази земя. Те са сякаш обречени да бъдат убити. Дали заради неистовата поема „Септември”, дали заради вечното стряскане от ексовете на ямболския анархист, но са обречени.
Мирисът на леш, усещан според романиста на няколко пъти от Гео, е обаче и една странна точка в българското битие за отрязък от десетина години. Тогава тия безкрайни убийства спират. Дали смъртта на едни от най-големите ни публицисти, а при Гео – и поети, има роля за това, не зная.
Но може би Христо Карастоянов знае. „Нашата полиция ни пази”, така, според „Една и съща нощ”, рекъл на клиентите в един от шикозните столични ресторанти Шейтанов.
Дали пък тая нощ не продължава, неописана още, но може би започната…

Борислав Ненов