Последното сбогуване на Николай Домусчиев – с усмивка и въздишка

На 7 октомври 2019 година си отиде от света на живите Николай Домусчиев – поетът, писателят, землякът, приятелят… Беше ми трудно да възприема факта, че никога вече няма да видя закачливата му усмивка, да разговаряме задушевно: да ми споделя творческите си намерения или да ме увещава да подредя в стихосбирки стиховете си и да бъдат издадени…

При последната ни среща – на празника в Горска поляна през юли, ми сподели за плановете си да издаде своеобразна лична антология във връзка с 85-годишнината си (18 октомври тази година). Уви, не дочака отпразнуването на своя рожден ден. Но разбрах с някакво морално удовлетворение, че замислената книга е реалност, със заглавие „Живот с усмивка и една въздишка“ и пояснително подзаглавие „Лична антология“. Едно своеобразно сбогуване с изживяното тук, сред нас, в многообразието на живота – с неговите безброй поводи за добродушни насмешки и сатирични усмивки, но и с причини за печални въздишки понякога. Книга, в която даровитият син на китното село Горска поляна е включил творби от различни жанрове: очерци, мемоарна проза, фейлетони, разкази, легенди… И стихотворения, много стихотворения – повечето хумористични, дори сатирични. Но има и елегии, писани след загубата на съпругата му Ценка, чиято смърт внесе огромна покруса в душата на този по природа ведър човек, с оптимистичен поглед към света.

Един голям раздел в книгата заемат литературно-критическите статии за творчеството му (25 издадени книги). А друг раздел авторът определя като „Хвалебствени трошици от казаното за твореца Николай Домусчиев“ – отзиви за негови творби, за творчеството му като цяло, юбилейни посвещения, а и обобщения за човека Н. Домусчиев. Под споделеното стоят имената на негови земляци литературни деятели, журналисти, учители, научни работници, писатели, поети, художници, издатели, лични приятели… А върху задната корица, под портрета на обичния покойник, присъства великолепното негово стихотворно обобщение, сякаш предчувствие за края – и житейски, и творчески:

„Живот, съдба, като въздишка си,

звезда, която вече не блести.

На смешното аз от сърце се смях,

на тъжното отвръщах пак със смях,

разбрах перото ми от много смях

как пред мене се разплака чак!…

И тъй с въздишка, без въздишка

дарявам ви последната си книжка!“

Да, със закачливата си, до болка позната усмивка, се сбогува с нас Николай Домусчиев. Но и със скръбна въздишка, защото във всяка раздяла има и тъга. Особено в раздялата с живота… Но нали за творците физическият край е начало на тяхното безсмъртие! Със светла печал в душата прелиствам книгите му, подарени с автограф от него. И разбирам, че той остава с нас – неговите близки, приятели, почитатели и читатели…

Бинка Величкова

About the Author :

Leave a reply