Последните думи пред Народния съд в Ямбол: 19 февруари 1945 година

Последните думи могат да бъдат митове. Често са митове – преди доста години в „Задочните си репортажи” Георги Марков разби легендата за Малчика, който вместо да каже нещо величествено минути преди да бъде убит, поискал чаша вода. Сетне поискал още една чаша- пак с вода.

Нищо героично, а в ония времена на петилетки и колосални партизански подвизи се искаха патетични слова. Ако не „Съюз със СССР!”, то поне едно „Да живее България! Второто обаче си е на възрожденците.

Последните дни и часове на изправените пред Народния съд  в Ямбол не са все пак забулени в мрака, нито на времето, нито на секретните архиви. „Играта” е била и тук, край Тунджа, на едро – към смъртни присъди отиват не само полковник Петър Донков, който е началник на военния гарнизон? , не само полицейският комендант Илия Илиев Джамджиев, а и кметът на града Стоян Митев. Почти двадесет години, с едно кратко прекъсване, от 1934 до 1937 г., този мъж е пред очите на ямболци, и не е тъй лесно да го пратят в гроба с общоградско заклеймяване.

 

Митев е тежка артилерия. По образование е юрист, по убеждения десет политик, затова и рано-рано, още през лятото на 1923 година, става един от шефовете на Демократическия сговор в Ямбол. Но и рано се оттегля от активна роля в тази партия, за да си гледа местните дела.  Никога през тия почти 20 години начело на Ямбол той не е избиран пряко от хората, в ония години чисто и просто преки избори за кметове няма.

Кметовете ги избират общинските съвети, а в тях често е пъстрило – и хора от Демократическия сговор, и комунисти, и земеделци, и  хора от партията на Малинов, и какви ли не от политическата палитра на ония години.

16 души са в местния парламент. Така поне е в по-спокойните времена, след потопа от трупове , залял България от 1923 до 1925 година. Стоян Митев винаги е избиран, а дори когато идва оня почти невероятен момент, през пролетта на 1934 г., когато той е бламиран, юристът не изчезва зад пердетата на дома си, намиращ се на улица ” Бакланов”. Този дом, иначе голям, на 3 етажа, и досега стои неизмазан. Или Митев не е крал от общинските пари, или е бил мърляч. Залагам на първото.

Спрямо тая тежка артилерия Народният съд трябва да извади също туз, и на авансцената излиза опитният адвокат Александър Анчев. Като народен обвинител. ”Той от опит знае, че всичко тече, всичко се мени и затова бе по-въздържан в своите изказвания, обръщения и отношения. Но той винаги е бил на страната на фашизма”, казва в пледоарията си Анчев.

И прибягва до един стар адвокатски трик – пришива думи на друг от тия, които скоро трябва да бъдат осъдени на смърт.„ Полк.Донков открито каза, че Митев е казал, че Димитър Желязков, Ангел Вълев и Юрдан Мишев, които са се отървали през  1923 година, трябва да бъдат ликвидирани. Настоявам да бъде наказан с Иван Керемедчиев и Николай Султанов (това са двамата ямболски депутати в периода от 1941 до 9 септември 1944 г. ), като вдъхновител на онова, което стана тук”, така върви по пътя си народният обвинител Ал.Анчев.

Той е заклет левичар, лежал и в затвора, където се засичат с вечния ”пандизчия” Димитър Димов, гнил цели 15 години зад решетките, така че към юриста Анчев Българската работническа партия/комунисти/ е имала огромно доверие.

Полковник Донков не е ямболия, край Тунджа той идва по военните правила, така е преценило началството му – заповед! И при полк.Донков обаче се получава засечка – адвокатът му К.Динев заявява, че в продължение на три месеца именно царският офицер е крил в дома си Владо Тричков. С риск от заблуда, но хронологично нещата ще да са така, офицерът е спасил от полицията Тричков през 1925 г., когато по Закона за защита на държавата роденият в село Трън комунист е осъден на смърт.

Само че там, в залата на ямболския Народен съд, не е 1925 г.,  а и три месеца преди  9 септември 1944 година Владо Тричков вече е станал легенда, след като  е убит в Горно Камарци, Пирдопско. Почти светкавично го правят посмъртно генерал, а сетне и име на село в община Своге. Тогава обаче , когато свирепо е нужно рамо на полк.Донков, няма никой.

Никой. И за полковника остава да припомни само едно: че е служил на българската армия 27 години. Не иска да пие чаша вода, подобно на Малчика, който е бил пред смъртта си само на  23 години, а иска много. Страшно много: ” Подарете ми живота, за да се радвам на него и на своите близки”.  Дали е имало осъдителен вой или смях в залата, няма откъде да знаем – който  е бил там, не  е оставил спомени, или поне тия спомени не са излезли на светло.

Стоян Митев обаче не бил под пагон, а пред  очите на съгражданите си, ден след ден, месец след месец, година след година.  С Ангел Вълев , убит от фашистите на 2 юни 1944 г., и със семейството му, са и почти съседи, и близки семейства. Вълев живеел на стотина метра от къщата на кмета на Ямбол. Също в къща, която не сиромашка, и подобава на един юрист, какъвто е и Ангел Вълев.

По тая причина и адвокат К.Динев ще рече пред Първи състав на ямболския Народен съд:” Стоян Митев не е случаен човек, изредиха се редица свидетели, които дадоха показания в полза на този подсъдим. Е, тогава може ли неговата дейност да се нарече фашистка? Аз ходатайствам напълно оправдателна присъда”.

Стоян Митев, стана дума, е свален от кметския пост през пролетта на 1934 г. Зад пердетата у дома му няма да го търсим – той остава фактор в региона. През 1937 година се завръща в кметския кабинет на града, и никой не е изненадан или пък шокиран. По времето, в което България получава „ новите земи”, Митев е командирован за кмет на град Ксанти, заради това, че има огромен опит в управлението. А Ксанти не е просто някакво градче, а е обявен от българското правителство за административен център на българската област Беломорието. През Балканската война друг ямболлия, ген. Стилиян Ковачев, освобождава Ксанти и го връща в пределите на България.

Ксанти не е Париж, разбира се, по население се движи като Ямбол, но явно е доста важен за националните ни интереси, и именно опитен управник, какъвто е Стоян Митев, може да въведе ред и управия там.

Освен Ал.Анчев, има още дузина народни обвинители –  в България всеки говори от името на народа. И един от тия други обвинители, Георги Ковачев, се сеща да представи оперативен план за изселване на евреите от Ксанти в Полша. Този план, който в случая има ролята на сатър, не е правен от кмета на Ямбол, а и на Ксанти, Стоян Митев, а от полицейския комендант Илия Джамджиев. Ударът ще да е хванал дикиш, макар  че именно евреи, ямболски евреи, като  Алберт Коен, свидетелстват: ” Племенницата ми беше  в Тъкачната фабрика. Но като излезе Закона за защита на нацията  я уволниха. Отидох при Стоян Митев и той се застъпи да я върнат. След време се застъпи пред Петър Данчев и бе там приета (б.а.инж.Петър Данчев е собственик на химическа фабрика).” Зная, че семейството на племенницата ми е занесло у Митев вещи за укриване и след 9 септември  са си ги получили”, допълва свидетелят Алберт Коен.

Да прочетем от протоколите на Народния съд още за кмета на Ямбол, този път от свидетелката Мици Израел Хазан: ” През 1941 г. мъжът ми, заедно с Димитър Желязков и Ангел Вълев, бяха пратени в концлагер. Пратихме молба до МВР за освобождаването им като молбата бе подписана от видни ямболски граждани. Стоян Митев с готовност я подписа”.

И още една свидетелка има памет в ония тъмни, страшни дни през зимата на 1945 г. Тя е на 34 години, нарича се Ганка Грънчарова. Била е на квартира при кмета на града, така че има какво да е видяла и чула там: „ На 2 юни, когато бе блокадата, след като научих за убийството на Димитър Желязков, отидох при г-жа Митева и тя ми каза, че и тя, и мъжът й , плачели за него, защото Желязков бил близък на семейството им.”

В ония дни през зимата на 1945 г. Първи състав на Народен съд Ямбол е чул всякакви неща.  Чул е разкази на убийци-полицаи, това няма как и защо да се подлага на съмнение, знаят се поименно хората, извършили тия злодейства. Наскоро, по повод романа „Една и съща нощ” на Христо Карастоянов писах, че след ужаса от 1923 до 1925 г., в България настъпва най-сетне тишина. Политическите убийства спират, дори ВМРО, превърнала се отдавна в зловеща организация, е озаптена.

Повече от десетина години спокойствие за българите явно са много. Или са много по-скоро за ония, Великите сили, защото нито атентатът в църквата „Света Неделя” и станалото след него, нито появата на партизани и стигането до неистовия Народен съд след 9 септември 1944 г., са вътрешни работи.

България пак е кървав зар, разиграван от тримата велики в Ялта, Техеран и Познан.

Последни думи на хора, които след часове ще бъдат мъртви. Единият, Адалберт Антонов-Малчика, иска просто чаша вода, другият, този от процеса в Ямбол, полк.Донков, иска всичко: живот.

И са прави и Малчика, и полковник Донков . Кой има правото да отнема живот?!

Борислав Ненов