Понякога просяци, понякога китарен звън

…Някои вечно пътуват за близко до Ямбол село. Не им достигат, обаче, eдин лев или лев и нещо. Първия път някои им дават, втория път номерът все още върви, но на петия почти няма кой да се хване.
Пътуването за близкото до Ямбол село никога няма да се осъществи, понеже парите отиват за бутилка долнопробно вино или за по-твърдо гориво, купено с верни другари от пиянската задруга. Единият джентълмен го помня поне от две петилетки, оказва се, че и той помни постоянните си клиенти и на няколко пъти го чувам как се извинява, понеже вече били говорили по неговия въпрос.
Други са от същата тъжна всъщност пиеса, но пресрещат мирните граждани с обяснението, че не им достигат 20 стотинки за хляб. Един такъв мъж, добре облечен, добре подстриган, от известно време държи района в комплекс „Зорница”.
В началото ме стъписа и веднага поотърсих джоба си – хляб е това и е грехота да подминеш ръката. После нещата се повториха, само че се поспрях за по-дълго и ме лъхна от събеседника мириса на ракия. Непредвидената среща бе и на подходящо за подобни аромати място – до гостилницата-пивница „Веселото кебапче”.
И се потретиха, и почетвориха тези „свиждания”, а мирисът все на нещо с висок градус. Сондирах общественото мнение в лицето на един също сравнително възрастен гражданин от „Зорница” и той ме въведе в курса на нещата – искащият 20 стотинки имал и прилична пенсия, и апартамент. И нямало никаква нужда да му обръщам внимание – работата била по друга. Този мъж бе деликатен и не разказа нищо повече, остави на въображението ми да намести пъзела.
Бях го наместил още на втория път, разбира се, но не ми се иска да пътува и той десет години до някое съществуващо само в главата му близко до Ямбол село. Или да купува хляб, от който у дома му има достатъчно, но не му дават шишето с ракията.
…Тя вечно получава пенсията си във вторник. Днес сме неделя, във вторник ще ме черпи кафе и цигари. На центъра на града. Познавам я от първо отделение – красива, малко пълничка, с пшеничени коси. Къщата им бе голяма, дворът огромен, родителите й не мога да си спомня, но трябва да са били свестни хора, защото отрупаха масата с лакомства и ни оставиха на долния етаж да се гоним и да танцуваме.
…Нито във вторник тя ще има пари, нито в някой друг ден от календара. В главата й вече всичко е омотано, след като бракът й се съсипал, а къщата продала за жълти стотинки. Синът й бил голямо и чудесно момче, но защо никога не е с нея, не питам.
При катастрофи като нейната – помагай, ако можеш, и ако имаш здрави нерви. Първото горе-долу хората в града го правят, второто обаче става все по-сложно.
Оня вторник, в който тя ще получи пенсия все не идва и не идва, а тя има нужда и от кафе, и от цигари, а трябва и да хапне нещо. Това са ясни неща, ала у нея почва да се развива странното усещане, че всички трябва да й дават. Ако не й дадат, тя ще умре на улицата, но пък полицията знае кой и е отказал малко помощ и ще има възмездие.
Полицията, както и трябва да бъде, знае какъв е проблемът й, и социалните служби са наясно, и лекарите в болницата. Каквото се полага по закон, го правят. Тя може да замине след няколко месеца, възможно е да надживее половината Ямбол – подобни болни са държеливи.
Но всеки път, докато разменяме по някоя приказка и ми олеква цигарения пакет, си мисля, че тук има друго решение, а не хапчетата на психиатрите. България през последните двадесет и кусур години все няма пари, но се краде толкова много от нея. Ако не беше така, можеше да има някое кътче, в което подобни хора да намерят стряха.
Нирвана-не, Нирвана няма да има нито за тях, нито за някой от нас.
…Фалко не беше клошар. Нямаше никога да поиска от непознат пари или цигари. В добрите си години изобщо от никой не би поискал нищо, понеже работеше и бе силен като бик. Сипеят го хвана сякаш ненадейно, но не съвсем – пръстите му бяха широки, жените – много и той искаше да бъде по кралски щедър към тях. Бившата му съпруга обаче най-добре му знаеше нрава и с втория си мъж замина далеч. Доста далеч, с децата от Фалко. И роди още едно. Ала не идваше в Ямбол, дори на абитуриентските ни срещи, нещо в нея я държеше встрани от родния град.
Фалко. Дори когато той замина Отвъд, огромната му сянка явно я преследваше.
…Никоя власт не се е справила с тях. По царско време тукашните вестници се жалват от гамените и просяците, плъзнали по централните улици и кафенета. Има и Закон за борбата с тях. Закон, нов, има и след Девети септември 1944 година. При соца работите бяха по-различни – наричаха безработицата скрита, ала който искаше, имаше къде и как да изкара някой лев. Такива, които търсеха по 20 стотинки или малко повече, за да се приберат до село, а всъщност да приседнат в кварталната пивница, имаше, естествено.
Но или бяха малко или не се набиваха в очи, така че мирните граждани имаха един дерт по-малко. Имаше ги обаче, циркулираха от град на град, за да избегнат срещите с народната милиция, особено в паланките, където НМ пазеше тишината.
…По времето на соца, като пиеса на абсурда е, но е факт, във вестниците нямаше криминална хроника. Невъзможно бе, разбира се, да липсват кражби, боища или някоя друга кофти история, но пропагандата действаше здраво. И сега, като преглеждам вестника от ония години, няма и ред за криминалния контингент.
Имаше в града ни едно разбунило страстите групово изнасилване на момиче. Явно след дълги размисли и колебания окръжният официоз бе дал думата на следователя по делото – Панчо Панчев.
Зловещата група на испанците, така ги наричали. Панчев описва гадната история с инициали. Въпреки това съсипва реномето на социалистическия морал.
Може би са го разбрали, ала късно – „Народен другар” се изкупил като топъл хляб…
…Циганите не смееха да припарят до киното на центъра, носещо името на Никола Вапцаров. Веднага някой ги риташе по задниците и те дърпаха уплашено отвъд читалище „Стоян Златев”. Гадно беше.
И досега помня как едно цигане хвърляше в студа гюбеци под прозорците на училище „Климент Охридски”, за да му хвърлят батковците две-три стотинки. Посиняло от студ, пратено обаче да изкара пари за тълпата в бордея.
…Албиносът почна да проси на Каргонския мост още когато трябваше да е в детската градина. Циганче-албинос, будеше съжаление и може би по тази причина полицията не го закачаше. И другите не го пипаха. Скоро го мярнах някъде, трябва да е поне 18-20-годишно. И пак просеше.
Сиромахомилството, така си мисля, не ми е особено присъщо. Има дни, в които съм зъл и пропъждам от пътя си тутакси всеки просяк. Или такъв, който пътува вечно до селото си, а после ще изпие даденото му. Далеч по-страшно, нечовешко е, че стотици хиляди български пенсионери са с по 150-170 лева, а  имат в трудовата си книжка бачкане по 40 лета. Работодателите криха – и крият – работни заплати, а за пенсионни осигуровки внасят съвсем малко пари на хората си. Наскоро един бивш ямболски народен представител ме убеждаваше, че няма нищо страшно в наличието на сивата икономика – и той плащал на работниците си по една ведомост, а всъщност те се прибирали с повече пари по домовете си. Познаваме си с ексдепутата съвсем бегло, но му се наежих.
Защото такива като него „произвеждат” следващата вълна хора с много ниски пенсии.
„Не си прав, за хората е важно сега да имат добри доходи”, контрира ме престоялият в парламента няколко зими политик-бизнесмен. Отвърнах му, че това са абсурдни разсъждения.
Не ме разбра.
Работниците, те могат, разбира се, да бъдат и инженери, и лекари, и финансисти, много често гледат на живота само един ход напред – въобразяват си, дявол знае защо, че догодина или малко по-късно заплатите им ще станат като тези в Германия. И пенсиите им – също. Или че чисто и просто няма да доживеят до пенсия. Съдбата обаче решава често съвсем друго – и повечето не само доживяват до пенсия, а и дълго след това, и се мятат отчаяно, как да свържат двата края с нищожните пари, отивали през годините в осигурителния институт.
…Днес обаче е неделя. Тя вече ме е срещнала, но този път има нужда от 2 лева, а не от една цигара. Парите и ще пристигнат в петък, явно са сменили деня, преди беше вторник. Тръсвам две цигари и почти на бегом изчезвам.
…Пак се върти около пивница „Веселото кебапче”. Пак ще се търсят 20 стотинки за хляб, които ще се превърнат в юзче ракия. Минавам по съвсем друг път, въпреки че така се отдалечавам доста от мястото, на което работя.
…Фалко няма да мине по „Търговска” с каубойската си шапка, едрата крачка, дългата коса, буйната брада и кожената пелерина, гарнирана с шпиц ботуши. Няма да се появи и от картонения бордей до Пожарната, където минаха последните му дни.
„Дай да намерим отнякъде една китара”, това ми каза веднъж, всмуквайки с огромно удоволствие от фаса. „Не пия, ти знаеш, искам да изпея нещо. Страшно го искам.”
Горкият Фалко. Никога не сме били близки, но ако имах китара, щях да му я дам вероятно. За малко поне.
Казвали са ми, че пеел чудесно. В кораба на мъртвите може би имат китари, не знам.
Но и не смея да питам.
Последния път, когато ходих там, се запитах, защо изобщо си отивам.

Борислав Ненов