Понеделник започва в събота

images (1)Тия дни, фейсбук-френд ме жегна с приятелска критика. А бе, защо, вика, вие институционалните икономисти дрънкате за гражданите само неприятни неща? Ако искаме реалистична икономическа теория, в нея ще трябва да присъства човек, който горе – долу да мяза на реален, смутолевих. И със закъснение се усетих тотално разобличен, досущ като персонаж на Оруел.

Бдителният другар обаче беше прав за основното. Реалните хора сме твърде различни. Следователно тази разлика трябва да бъде отчитана по някакъв начин. Не бива на ангро да се казва, че всички сме мошеници. В скобки, това за мошениците не е само лично морализаторско мнение. То си е разпространено съждение за уж правовата родина. В която хората могат на воля да мошеничестват, дори когато спазват буквата и духа на закона, че и постулатите на морала. Други пък обратно, са си алтруисти също в рамките на закона.Това тяхното се нарича ”слабо поведение” и се наблюдава, щом човек се идентифицира с някаква общност. Може да е партия, банда, секта или клан. Все тая, щото резултатът винаги е загуба на личностна идентификация. Вярно, такова поведение на забравения пасуърд се среща масово предимно в патриархалните общества и в комунистическите манифести. Но го има и сред нас.

Май затова древните гърци не брояли робите за хора. В романа на братя Стругацки ”Понеделник започва в събота” виждаме как си представяли светлото бъдеще в тъмното минало. Във фантастичното повествование на братята, двама елински китареди свирят на китари. В хекзаметри декламират, че живеят в най-прекрасното общество. В това общество, за капак на прекрасността, всички са свободни и равни. Всичките свободни равни имат точно по двама роби. От наша гледна точка това е някакъв абсурд и противоречие. Според древните елини обаче нямало противоречие. Човек живеел само ако е част от някаква общност. На този общ начин на живот му казвахме „социалистическо общежитие”. Щом бъде изваден от общността човекът става инструмент. Превръща се в отцепник, дисидент, или ”говорящо оръдие на труда”, както викали на робите изисканите римляни. Изглежда затова Сократ  отказал изгнанието и предпочел чашата с отрова. Сократ го съдили, защото говорел за себе си, че не е атинянин, или елин, а „гражданин на света”. Не искал да е говорящо оръдие, или партиец.

“Щастие за всички даром и никой да не бъде пропуснат” е светъл комунистически идеал. Точно както произнася ”идеал” със служебен патос един министър-председател. Дибидюс научен комунизъм си е, също като това с имущественото равенство за гражданите с китарите и хекзаметрите.

”Световна война няма да има, ама такава борба за световен мир ще пада, че камък върху камък няма да остава”, майтапехме се при комунизма. Все тъй си се майтапим на черно за наградата ”Златната решетка”, като гледаме глобализиращите се Близък изток, или пък славянските войни в Украйна.

Понякога, връзките, които съществуват в едно патриархално общество, все пак са много полезни. “Сhaebols”, ”чеболи”, са да речем, огромните корейски конгломерати от ранга на „Самсунг”, или ”Хюндай”. В тях отделните фирми са формално независими. Обвързани са само с роднински връзки. Един семеен холдингов модел, който според западни специалисти по източни икономики е в основата на успешността на Южна Корея. Базиран бил на симбиозата във вътрешнофирмените интереси и колосалните вътрешногрупови обороти.

Ние обаче си имаме „Комисия за установяване и предотвратяване конфликта на интереси”. Тя е идеен приемник на „борбата срещу семействеността”. Семейственост и преди и сега е налице, когато даден номенклатурен другар на ръководен пост назначава на работа свои роднини и близки на сърцето му калинки. Семейството някога беше „основна клетка на обществото”, ама срещу него се бореха с революционен плам. С несемейните пък се бореха чрез „ергенски” данък. Голяма борба беше. Според последното преброяване, относителният дял на семейните в населението е почти изравнен с този на несемейните. Кой знае защо, все пак кипи обаче епична борба тъкмо със семействеността. Вредоносните резултати на комисията съответно са сравними само с тези на световната борба за мир.

Конфликтът на интереси обаче не е престъпление.  Даже не може да се инкриминира, камо ли да е съставомерно деяние по наказателния кодекс. Самият вожд Иван Костов от години вика на народа, че всички сме братовчеди. Хората винаги си имат интереси и проявяват постоянна склонност към опортюнистично поведение. Това заключение за природата на икономическия човек едва ли се нуждае от някакво специално доказване. Човекът въобще не може да бъде административно-наказателно задължаван да бъде щастлив. Той просто има природна склонност да се държи измамнически преди да сключи някакъв договор, или когато вече изпълнява сключен договор.

Човекът най сетне има наклонност опортюнистично да върви дори срещу собствените си интереси, ако това му бъде внушено за партийно правилно. Или, ако бъде сугестиран, да се държи успоредно на някоя безпринципно-партийна линия. И паралелно на колективно- коалиционните опорни точки за правилно поведение.

Комисията срещу интересите май си е чисто и просто пореден орган за изпълнение на мокри поръчки и за „удряне” по неудобния опортюнизъм на чуждите на партията обръчи. Водеща роля в издаването на пенални директиви все има някоя вездесъща ”И.Ф.” от скритото тефтерче.

Всъщност комисията произвежда само записки на групи по интереси. Прави шум в системата и вдига прах в очите. Отчита дейност на тлъсти бюджетоядци.

Произвежда и нещото, което в теорията се нарича ”грешки от втори род”. Ражда лобистки правила и закони по интригантски интереси. Рибата се вмирисва откъм главата. Но това е само щото рибата няма крака. Хората наистина не сме само познатите от анекдотите оцеляващи мошеници. Понеделник вече започва в събота, а утре ще почва от днес.

Както тъй ведро ни го вещаеше предизборният девиз на института по магьосничество и чародейство от фантастиката на Стругацки. Споко, другарки и другари френдове, потъваме по екшън-плана. Вода ще има за всички!

Валентин Стоянов

About the Author :

Leave a reply