Политическите клишета

barekow-petrowКазвало се е, къде на шега, къде сериозно, че у нас се опитва да прави политика и този, който може, и този, който не може, и този, който знае, и този, който не знае, но май преобладават тия, дето нито могат, нито знаят. Вслушайте се в плямпането на напористите инак и твърде шумни, нови политици, за да се убедите, че не казват нито нещо ново, нито нещо умно. Плямпането, подчертавам, не посланията, да речем, защото послания няма, защото са подменени те от отдавна дъвкани и предъвквани празни приказки. Популистки, бих рекъл, празнословия, но се боя да не обидя народа, който все пак не е чак толкова наивен, ще ми се да мисля, колкото си въобразяват, че е, нескопосните домашни манипулатори. Новоизлюпените политици, това е удивително, въпреки гръмогласните заявления, че са различни от компрометиралата се политическа класа, повтарят грешките й. Най-фаталните, при това, самоубийствените грешки, докато залагат на антагонизма, например, на безпринципното и контрапродуктивно противопоставяне. Класически пример за такова противопоставяне е заиграването с етническата карта и струпването на всички възможни грехове на гърба на ДПС и, преди всичко, на демонизирания Доган, въпреки че той се е оттеглил от политическата сцена. Наместо да се поучат от Ахмед Доган, чиято класа инак единодушно признават, всички го оплюват тъй нескопосно, че изписват веждите му, както би казал народът, докато се мъчат да му навредят. Политическата находчивост и премерените провокации на този ярък политик на прехода, неведнъж, закараха в набрано лозе неговите опоненти и предизвикаха присмеха на Европа. Един незабравим пример е онова негово „самопризнание” за обръчите от фирми, което бе голям шамар за всички управлявали партии и техните клиентелистки кръгове. Всички ревнаха самодоволно тогава, ако си спомняте, че ето, на, той признава за обръч от фирми около ДПС, наместо да си посипят главата с пепел и на свой ред да признаят същото. И авторитет пред Европейския съюз и цивилизования свят, разбира се, спечели той, а не тези, които му се присмиваха или го заклеймяваха, докато си навират главата в пясъка. Никой не се поучи, ще повторя, та заради това, сигурно, той и неговата партия си остават вечният балансьор в българския парламент. Нещо повече, нескопосното демонизиране на въпросния субект, наместо да го обезличи, го прави по-забележим и сякаш незаменим. Най-актуалният от новите политици напоследък направи поредното си непремерено изказване, което е не просто комплимент за Ахмед Доган, а направо го възвеличава. Самоувереният, млад човек, заяви в прав текст, че Сокола управлява и ГЕРБ, и БСП от прословутите, митологизирани сараи, т.е. потвърди, че той, наистина той, а не някой друг, раздава порциите в държавата. Това си е изцепка, недомислено, емоционално изказване, от което новата партия, затирила се към властта, пък и която да е друга партия, би могла само да загуби, не да спечели. Това си е изцепка, която не руши ореола на Доган, а напротив, която не елиминира ДПС като политически съперник, а напротив. Това си е изцепка, държаща се, като че ли, на липсата на опит, пък и на липсата на политическа култура, но това не е толкова интересно. Далеч по-интересното е това, че не би се стигнало до нея, не би я имало, ако ги нямаше политическите клишета, ако не бяха те тъй устойчиви и непреодолими за недомаслените ни политици. Плямпането, че този безобиден, работлив народ из Делиормана е най-страшен за развитието ни, че партията му, ДПС, е още по-страшна, е не просто контрапродуктивно, а и престъпна глупост. Българските мюсюлмани, разбира се, не са най-облагодетелстваните от прехода, щом за тях, не за някой друг, остана черната работа, не те, разбира се, разгромиха стопанството ни. А що се отнася до партията им, нея не би я имало, ако ги нямаше нечии мръсни политически сметки, пък и не би била дотолкова значима тя, ако не бяха по-умни от мнозина водачите й. Безпомощността на нашите политици, нови и стари, се оглежда дори само в тези повърхностни забележки, но инак нещата са далеч по-сериозни и е цяло чудо, че българският етнически модел оцеля все пак. Игра с огъня е, това и децата го знаят, да се заиграваш с етническата карта, да тълкуваш тенденциозно миналото и сееш омраза, за да докопаш лесни политически дивиденти. Опасна е тази игра, а и неетична, античовешка, та е странно, че наместо да бъдат заклеймени тези, които прибягват до нея, намират поддържници. Имаме, очевидно, не само спекуланти-политици, но и нездраво политическо мислене, което вършее не само из главите на новите и стари партийци, а е покварило и притеснения, обеднял народ. Като няма хляб, трябва да има враг, някой трябва да е виновен за недоимъка! И е същински парадокс, че не друг, а най-онеправданите, може би, хората на черния труд, са нарочени за изкупителна жертва. Като слуша човек словоблудствата на самозабравилите се родни политици, би си помислил, че турското робство не е отминало, че още живеем обезправени и пъшкаме по чуждия гнет. Всъщност, и българи, и турци, в свободното ни, демократично отечество, в благоденстващата уж обединена Европа, могат само да мечтаят за някои отдавна загубени социални придобивки. Няма да ги изброявам сега, за да не будя напразно носталгията, но ще кажа, че не липсват политическите клишета и тук, в този най-невралгичен пункт на днешното ни битие. Универсалното оправдание, широко и шумно прокламирано, най-често е, че не може да се случи успешна социална политика в бедна държава, че социалните фондове се трупат, ако се развива, ако бележи ръст икономиката. Ниски са заплатите, а още по-ниски пенсиите, защото няма пари, защото няма откъде да ги набавим, като работим лошо, непродуктивно, не като германците или холандците. Жадуваното благоденствие, знаем, зависи от развитието на производителните сили, а не правим необходимото, за да се доближим до развитите държави. Все лесни, все удобни формули, верни наглед, удобно прикритие за разноликите и разнокалибрени манипулатори и експлоататори. Точно така, манипулатори и експлоататори, защото медалът има обратна страна и в този случай, но родните политици виждат само това, което им е угодно, което е удобно на господарите им, ако трябва да сме съвсем точни. А що се отнася до обратната страна на медала, ще припомня популярната поговорка, която гласи, че гладна мечка хоро не играе. Добре ще е, с други думи казано, повтарящите до втръсване, че ще получаваме колкото германците, като се научим да работим като тях, да се замислят, дали е възможно да работим, колкото германците, докато получаваме десет пъти по-малко от тях. Политическите клишета, изобщо, са подвеждащи, защото са кухи, празни от съдържание и разчитат не на някаква логика, а на повтаряната до изнемога, по метода на Гьобелс, лъжа, призвана да се превърне по този чудодеен начин в истина. И е добре новоизлюпените политици, ако са неспособни да ги преодоляват, поне да ги проумяват, поне да знаят, че заблуждават, къде успешно, къде не, лековерните, ако ги има и доколкото ги има. А далеч по-доброто, разбира се, е новите политици да са наистина нови хора, с ново мислене, с нови идеи, които  ще ни донесат търсеното обновление не само и не толкова в обществено-политическия живот. Надграждането, известно е, не деструкцията, е гаранция за бъдещо развитие, за прогрес, за успех, а родните политически клишета, освен всичко друго, по правило, са заредени с разрушителен патос. Те разчитат на окипазяването на врага, с всички сили и всички средства, на злобата, яростта и фобиите, не на разума и позитивните послания, политическият опонент е враг, именно враг, не опозиция, която би могла да е конструктивна при определени обстоятелства. Политическите клишета, родните политически клишета, имат само едно-едничко достойнство, полезни само с това, че ни помагат лесно да различим новия шарлатанин, поредният шарлатанин, който напразно се преструва на това, което не е…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply