Политическата запалянковщина

Политическа или не, каквато и да е, запалянковщината никога не носи нещо позитивно, но пък пасва прекрасно на манталитета ни. Запалянковщината, ако е по-скоро безобиден, отколкото опасен порок някъде, е направо страшна, унищожителна мания у нас. Дотолкова страшна е, че ражда уроди, немислими и невъзможни наглед неща, способни да удивят света. Като ни направят за смях, за жалост, като накарат разумните хора в чужбина, отново и отново да съчувстват на разумните хора у нас, ако все още са останали такива. Звучи абсурдно, но е печален факт, абсурдите у нас отдавна са се превърнали в ежедневие! Редовите запалянковци, например, разюзданите фенове и още по-разюзданите спортни журналисти, ако си спомняте, сътвориха същинско чудо неотдавна. Добре замислената инак инициатива, която трябваше да излъчи българския футболист на века, се превърна в същински фарс, в поредното нашенско, но и галактическо безумие. България, която задълго не бе и мечтала да има световно известни футболисти, по волята Божия, изведнъж се сдоби с най-голямата световна звезда! Най-голямата световна звезда, повтарям, защото никой не е постигнал това, което постигна Христо Стоичков: Златна топка, Златна обувка и Приза за голмайстор на световното първенство, пък и безброй други успехи, които е ненужно да изброявам, защото са известни всекиму.

Това обаче, което беше известно на цял свят и накара цял свят да се поклони на таланта и упоритостта на нашия футболист, не трогна нашите, нашенските запалянковци. Не е за вярване, но скандалната домашна анкета за футболист на века, класира големия Христо Стоичков на второ място! И ни направи за смях, разбира се, накара всички, не само спортната общественост, да се гаврят с България и българите. Заслужено, съвсем заслужено ни се присмиваха, очевидно бе, че сме жалки смешници, макар че безчислените у нас псевдопатриоти, застъпници на забавната теория за Световния заговор срещу България, вероятно, имат по-различно мнение. Така или иначе, в този случай, нашата, нашенската запалянковщина, прерасна в гротеска, а се случи същото, горе-долу по същото време, като ни заклати и политическата запалянковщина. Триумфалното завръщане на Н.Ц.В. Симеон-Сакс-Кобург-Гота, не ще и дума, бе знаменателно събитие, но едва ли предвещаваше чудовищната деградация на Особата до гражданина Симеон Борисов, както подигравчийски назоваваха царя на българите социалистите. Крайно неочакваното и невъзможно сякаш прераждане на монарха в министър-председател на републиката, което неизбежно, закономерно,  постига деградацията и на монарха, и на републиката, бе най-зашеметяващото постижение на нашенската политическа запалянковщина. И не е нужно да се хабят думи, за да е ясно, че политическата запалянковщина се е превърнала в политическа гротеска, щом случващото се у нас е безпрецедентен случай в световната история!

По-същественото в случая обаче е това, че политическата запалянковщина, подвластна на нездравите емоции, а не на здравия разум, като всяка запалянковщина, може да натвори не само смешки и безумия, но и най-неочаквано да промени хода на историята. Частичната, половинчата реставрация – защо да не го допуснем! – би могла да еволюира до по-цялостна, ако бе по-продължително или по-успешно управлението на Симеон II, за да покажем на света, че е възможно и уж невъзможното в историята. Ние и така, апропо, доказахме несъстоятелността на куп политически, исторически и социологически теории, но това изобщо не ни освести и не ни подтикна да се замислим поне за миг над случващото се. Политическата запалянковщина продължи да се вихри със страшна сила, за да превърне гротеската в по-гротескна, ако е възможна невъзможната метаморфоза. След като разлюбихме възхвалявания вчера като спасител на Отечеството монарх и го оплюхме, както можеше да се очаква, се втурнахме подир поредния, абсурден Спасител, което едва ли са очаквали и най-големите любители на родните политически абсурди. Случи се, така или иначе, отново невъзможното, политическата гротеска наистина стана по-гротескна, като низвергнахме царя, за да славим гавазина му. Аз няма да се впускам сега в пространни анализи до какво доведе крайно неадекватното ни поведение, защото е всеизвестно, че отдавна сме се закотвили на последното място в Европа, т. е. там, където не сме били никога. Ще кажа обаче, ще натъртя, че запалянковщината, спомогнала чувствително да сме там, където сме, продължава да вилнее из бедните ни глави. И отново твори чудеса, невероятни и забавни, може би, впечатляващи случки, на които бихме се радвали сигурно, ако не ни дърпаха назад и надолу, ако не съсипваха, преди всичко, възторжените си сътворители.

Един съвсем пресен пример е нашенското съешване на класическата с политическата запалянковщина, довело до груб, нийде невиждан натиск върху автономна уж институция като БФС и насилственото, неправдоподобно, направо алхимично изкарване на два от най-титулуваните ни отбори от елитната ни футболна група. Печалният резултат от грубото, ненужно, нелогично вмешателство във футболното първенство е пълното му обезличаване, което логично доведе и до пълно фиаско на националния отбор. Глупостта и наглостта на политическите и футболни запалянковци, които играха в един отбор, не съумя да постигне нищожната цел, да възнагради някак, с нещичко, окаяния тим на славния някога „Левски” в годината на безславния му юбилей. Тази галактическа глупост обаче постигна неочаквания резултат да извиси домашния скандал до световен, като накара УЕФА да се занимава нарочно с футболните ни безобразия и мизерии.  А и сам Господ сякаш не прости на самозабравилите се запалянковци, та е налице вече и парадоксът, носител на националната купа да е отбор от най-ниския ешелон, не кой да е при това, а най-омразният на левскарите ЦСКА. И големият, и смешен скандал обаче, макар да ни направи отново за смях, ако е фатален за родния футбол, едва ли е фатален за Отечеството, докато други, пак политически запалянковщини, не само ни правят за смях, но съсипват България. Красноречив пример е крайно неадекватното поведение на правителството ни и, преди всичко, на министър-председателя ни, било по отношение на енергийните проекти, било по отношение на геополитиката изобщо. Запалянковщината, не друго, може смело да се твърди, запалянковското противопоставяне на Русия, на всяка цена, емоционално и невъздържано, при пълно отсъствие на здравия разум, ни накара да направим куп грешки, които вече плащаме.

Нелогичното, глупашко зачеркване на по-малко или повече изгодните за нас енергийни проекти, не само не ни донесе някакви бонуси, а ни натовари с нови тегоби  и е големият препъникамък за развитието ни. Спирането на строежа на АЕЦ „Белене” погуби, зарови в земята, в буквалния смисъл на думата, милиарди евро, а и доведе, което трябваше да се очаква, до загубата на други милиарди, било от поръчаното вече оборудване, било от неизбежните съдебни неустойки. Причина за грандиозното фиаско, чийто горчиви плодове тепърва ще берем, е чисто запалянковското, повтарям, навикване на ненавистната Русия, ненавистна, защото е големият противник на любимия ни отбор. Ние се конфронтирахме с Русия и като потурчихме, пак в буквалния смисъл на думата, нужния ни и печеливш проект „Южен поток”, който също се мъчим да реанимираме някак вече, досущ като омразната вчера атомна централа, но май фатално закъсняхме. Не просто закъсняхме, а закъсахме май, защото и икономическата, и отбранителната ни доктрина са напълно провалени, ако конюнктурните, мимолетни противоречия на Турция и Русия, се преобразуват в трайно и мащабно сътрудничество, каквато е, като че ли, реалната перспектива. Запалянковското пискане на смешната домашна птица, преструваща се на ястреб, която главихме за президент, ще й донесе чуждестранния келепир сигурно, но какво ще донесе на окаяната България? Не е трудно да се заключи, че политическата запалянковщина, сега, както всякога, е непродуктивна и ще ни одари единствено със съсипия. Не е трудно да видим и това, което не ни се ще да видим: съсипията ще е страшна, по-страшна отвсякога, дърпаща ни към бедстваща Гърция, не към благоденстващия Запад! Не ми се ще да е тъй, ще ми се и на мене, като запалянковците, да вярвам в чудото, в доброто чудо, което ще ни подмине, за жалост, отново ще ни подмине, заради галактическата ни глупост…

Любомир Котев