Поетът Димитър Никифоров: Времето е такова каквото е, само ние го определяме като добро или лошо

Поетът Димитър Никифоров е роден в с. Крушовица, Врачанско, от 20 г. живее в София. Работи като заварчик повече от 30 г. Пише от ранна възраст, но започва да издава доста по-късно. Първата му стихосбирка “Бодли в сърцето” излиза през 2013 г. Втората – “Последната пробойна” – през 2016 г., следващата му книга е озаглавена “Казано по мъжки”.

Наскоро той гостува в Ямбол за представяне на последната му, четвърта стихосбирка “Сол в календара” (2018 г.). Идеята е била книгата да съдържа 50 стихотворения – на колкото години става поетът, но при подготовката на изданието, едното от тях изпада. Затова на последната страница, където би трябвало да е липсващото стихотворение, Димитър Никифоров дава автографи на своите читатели.

– Как съчетавате професията заварчик с поезията?

-Не мисля, че каквато и да е професия би попречила на един творец, да прояви това, което носи в себе си. Повечето от известните ни писатели и поети не са филолози, а за доктори, адвокати – хора с най-различни професии, така че професията не е определяща.

– Сравнително късно сте започнали да публикувате…

-От 20 години живея в  София, преди това си живеех в родното село. Нямаше много поле за изява. Имах някаква публикация в общински вестник, пишех… имаше период, когато почти не пишех или съвсем малко. Благодарение на интернет, защото открих едни литературни сайтове, започнах да чета, да общувам с по-голям кръг пишещи и то си се върна от самосебе си.

-Това говори за липса на суета или недостатъчно желание да споделяте поезията, която в голяма степен е нещо много лично?

-Не, аз нямам проблем да я споделям – в края на краищата затова се пише – да стигне до повече читатели. Просто нямах физическата възможност, контактите. Въпреки че живях около  15 години с една също много добра поетеса – Гълъбина Митева – тя вече имаше две издадени стихосбирки, когато заживяхме заедно. Явно нямах толкова и желание за изява. Не знам, сега не мога да си го обясня.

-Има ли чуваемост днес поетичното слово, време за поезия ли е?

-Мисля, че има интерес. Има голяма вълна от, не мога да кажа чак толкова качествена, поезия. Но пък всеки да пише кой както може, пък времето е, което отсява. Но мисля, че имаме много млади или поне на средна възраст талантливи поети и се чете поезия. Да, тя винаги е имала по-тесен кръг от читатели, не е като прозата – разкази, романи, есета, но мисля, че се чете поезия.

– Как виждате днешния ден – мнозина казват, че времето е объркано?

-Времето е такова, каквото е, само ние го определяме. Тук ще цитирам Минчо Празников за другото време, но той казва, че “времето е такова, каквото е, само ние го определяме добро или лошо”. Ако трябва пак да се върнем към поезията, аз не мисля, че има поет, който да е случил на време. Времената са различни – да, изживяваме един тежък момент, мисля, че малко по малко нещата се оправят. Поне аз съм оптимист. Не мисля, че е чак толкова черно, колкото много хора се опитват да го изкарат. Ходя си в моето родно село, виждам –  въпреки че говорят, че Северозападна Българя е много зле – не е точно така, хората си имат препитание, живеят, трудят се, творят.

– Искате да кажете, че картината, която обикновено се представя, е малко изкривена?

-Да, мисля, че не малко, а в повечето случаи слагат се повече черни краски, отколкото трябва.

-Има ли спасение и в какво е то?

-Спасението е работа – с работа всичко се постига. Не можем да стоим и да се оплакваме, че това било така… Ако човек си върши добре работата…

-А онова другото спасение – на душата, извън божиите работи?

-Изкуствата като цяло са едно спасение. Изкуството като цяло е онова, което ни спасява от делника, от баналните кризи, от битовизма.

-Във Ваше интервю четох, че опонирате на Дядославейковите думи, че “не сме народ, а мърша”. Какъв народ сме? Обичаме доста да се хулим, да си сочим лошото, май…

-Мисля, че сме доста корав народ и работлив народ. С времето и 5 милиона, и 3 да останем … Тук ще цитирам моя приятел големия актьор Любен Чаталов, с когото сме много близки. Той казва: “Един милион да останем, ще ни има. Ние сме неизтребимо племе.” Тук сме били много преди пред 681 г. и ще бъдем още дълги години.

-Кое Ви прави Вас по-силен? Защото всеки си имам моменти на слабост, на колебания – криволичим…

-Не съм се замислял. Може би любовта към живота, защото един път ни се дава. Всеки си го живее  – кой както намери за добре, но трябва да се радваме на това, което ни е дадено, защото аз не съм вярващ, не вярвам в другия живот, така че може би това да ми дава сила да мога да се насладя, колкото ми е драснато.

-В какво вярвате?

– Вярвам в любовта. Чувал съм пишещи колеги да казват, че темата е банална, изчерпана – аз не мисля така. За любов ще пише винаги, това е неизчерпаема тема, защото ако се изчерпваше толкова лесно – има осем ноти, а продължава да се пише и да се слуша музика. Така че продължава да се пише за любов и да се чете за любов. Никога не съм смятал темата за любовта за банална. Да, имам стихове на социална тема. Не е моето усещане да се пише на политически теми – абсурд, това съм си забранил. Тук цитирахме за стихотворението на дядо Славейков. Аз съм го казвал много пъти – нито един, нито политик, нито класик – какъвто ще, не може да си позволи да нарича народът ни “мърша”.

Разговора проведе: Светлана Чамова

 

 

–