Подранила епитафия за българското село. Дали?

…Директорът на училището в село Кукорево Коста Главчев разказва, че 95 процента от неговите ученици са от ромския етнос. Голяма част от тях имали родители, но всъщност нямали, понеже те били на гурбет. И се връщали в селото твърде рядко. „А кой се занимава с тях, бабите им ли?”, питам педагога, който през 2008 г. е имал тъжната участ да закрие училището в село Калчево.
Много дълго е бил начело на това школо, така че причината не е в Главчев.
Нямало деца, разбира се. Известно време положението се крепяло на едно циганско семейство, ала майката нещо се раздвижила и заминала с децата си.
Това бил некрологът на училището в Калчево.
Кукорево, с неговата близост до Ямбол, има и деца–българчета. Родителите им обаче ги пращат в областния град. Децата им няма да са кой знае колко много, но все пак съотношението между ромчета и българчета в кукоревското училище нямаше да е 95 процента срещу 5.
Срещу, не като подготовка за битка, опазил Господ, просто такава е етническата картина там. В доста от училищата в Ямболска област положението отива към същата партитура.
И се чудя, на какво всъщност се чудим. Още по царско време, в началото на 40-те години на миналия век, в българските семейства децата почват да намаляват. Вместо традиционните 4-5-6, българките почват да раждат по две деца.
…На улица „Ямболска комуна” нямаше нито едно многодетно семейство. Вляво живееше белогвардеецът Иван Тимофеев с жена си Златка. Имаха две момичета. Вдясно от нашата къща бе чинка ми – и тя имаше две деца. В следващата къща бе същото, в по-следващата – едно дете….
Семейният модел в България се бе променил напълно още преди смъртта на Борис Трети. И това много често го забравяме и слагаме нежеланието на българката да има повече от две деца на сметката на комунизма. При него този модел стана напълно доминиращ, но той е бил вече заложен.
Защо? Ямбол от 20-те години до края на 40-те почти не се променя като население – движи се все между 23-26 хиляди души. Притокът от селски хора не е бил силен в ония години. Какво тогава, по селата имаха пак по няколко деца ли?
Не излиза и така сметката. Прелиствам улицата, на която живееха баба ми и дядо ми в едно панагюрско село. Вдясно от нас, учителят Деянов имаше две деца. По нагоре, също две деца. Идваше огромният двор на учителя Пенчо, който още си ходеше с потурите, и като пенсионер човек, всяка заран изкарваше воловете си.
Как ТКЗС-то му бе оставило тия волове, сега ми е много странно, ала няма кой да попитам. Но че е имало кандърми и скандали бе явно, защото учителят Пенчо го нямаше никакъв в бурния иначе живот на селото. С волове или без, но и той имаше само две деца…
И да се кача нагоре по улицата, наричана Бумбар махала, няма да се сетя онова поколение, на дядо ми, раждано в началото на 20-те години на миналия век, да е правило повече от две рожби. Ако има някъде три, то е било сгрешена нещо работа под халищата.
А дядо ми имаше четири сестри. Пет деца в къщата на прадядо ми, както е в почти всички български семейства от онова време.
Така че България е почнала да се топи още преди смъртта на Борис Трети, „народната власт” е направила невъзвратимо положението. Без обаче да и надписваме толкова много в това отношение.
…Учителите в панагюрското село прииждаха от близките села – от Попинци, от Долно Левски, някои и от малко по-далеч. От Панагюрище май нямаше никой. Имаше и доста местни кадри. Всичките обаче с полувисше образование.
А вече бе началото на 80-те години! Въпреки това, никой от учителите не искаше тепърва да напъва сили, за да завърши университет. Сигурно си подготвяха старателно уроците, прочитайки и нещо допълнително, за да не губят съвсем форма, ала така и не атакуваха Алма матер. С едно единствено изключение – една от учителките по български език. И тя обаче не можа да спаси от закриване училището. Макар междувременно да бе станала негов директор и храбро обикаляше къща по къща, за да придумва бившите си ученици да не пращат децата си в Панагюрище. А селото тогава имаше над 1500 жители…
…Коста Главчев, директорът на училището в Кукорево, се е поразпалил и се връща някъде назад, там, където учителят бил посрещан със ставане на крака и от млади, и от стари. Коста работи с четеното в нечии доста овехтели мемоари. Нито той, нито дядо му са ставали, щом видят даскалът да минава по улицата. Камо ли пък да му целуват ръка.
…Учителят Пенчо дори не поглеждаше към дядо ми и към съседа ни, вече пенсионирания учител Никола Деянов. И те обаче не го поглеждаха, камо ли пък да му направят ихтибар. А той бе водил ръцете им по тетрадките, за да напишат първите ченгелчета. Някаква бариера ги делеше с доста възрастния вече мъж, тръгнал пак с потурите и абата нанякъде с воловете си. Няма да е била прословутата колективизация, поне не и за съседа Деянов, който бил бранник на юношески години. Дядо ми бил от другата страна. Пердашеха обаче яко картите и можеха с часове да се разправят за мачове.
… Селото изчезва, така е навсякъде по света, твърди Денка Илиева, която в разказите си непрестанно описва хълмовете на родното й село Крумово. Само баири, поля и малинажи, никакъв асфалт. Денка нещо се е припознала – в САЩ фермерските селища и досега си стоят. Миналата есен се разправях, чрез езиков посредник, разбира се, с една млада дама от САЩ. Родила се във Вашингтон, но живяла през детските си години на село, в щата Небраска. Бе горда с това, дори донесе фотография с трактор от фермата на дядо си. Е, имала малко комплекси, когато от училището с 20 деца, преминала в следващото, където били 120, но завършваше без проблеми университета в Индиана.
И веднага бе харесала ямболската шкембе чорба, за потрес на колежките си в Езиковата гимназия.
… В командировка сме в стралджанското село Маленово. Кметът е бивш старшина, но бил местен. Карам го да ни разведе из селото, ала се оказва, че файда от него няма особена. Черквата – порутена, казали му, че била интересна, ала не и знае името. Няма и никаква идея кога и как ще я възстановят. Читалището – пусто. Не е сигурен как му е името, май и то било кръстено на Мален Даев. Мален е убит като млад партизанин, лека му пръст на момчето, но надали е бил съвсем наясно кой за какво се е борил в ония времена, а и няма никакви подвизи в биографията му..
Кметът-старшина нещо няма мерак да го влачим по улиците на повереното му село, така че пак се връщаме в канцеларията му. Добитък почти нямат, овошки – нямат, зарзаватът горе-долу същата работа.
„Сигурно имате интересни хора, които са родени тук и са се пръснали после по света”, питам го с последна надежда нещо да има в това село. „Нямаме такива хора, нямаме. Само за един съм чувал, че бил станал професор, ама той с някакви червеи се разправял”, казва старшината-кмет с презрение.
„Какви са тия червеи, къде е професор”, натискам аз оскъдната му памет. В САЩ май бил, ама не е сигурен. „Да те вземат мътните, кой те е направил кмет тебе”, ругая, докато вървим към колата. След години се сетих за тия червеи на маленовския професор. И ровя из нета, и попадам на учен, роден точно там. Проф. Иван Гърбучев, едно от светилата на селскостопанската наука в България, съветник на министър в Ирак през 60-те години на миналия век, работил като учен и в Канада…
А оня кмет-старшина ми говори за червеи.
Там е една от големите български драми. Няма разтропани хора в селата, всичко преди около 60 години се втурна в града, защото пък на село го помлели от наряди. После го довършиха ликвидационните съвети и липсата на идеи и желание тези хора да имат простор и финансов тласък, за да не бягат от земята.
…Вече почти всеки селски директор трепери да не вземе циганско семейство да запраши нанякъде и училището му да се затрие. Смъртта прибира старата българска гвардия, а съботното притичване на младите няма да гледа нито овце, нито прасе.
Има нещо за обиране из двора, колкото да се осигури зимнината.
Денка Илиева е погребала родното си село в романтичните хълмове и в малинажите из разказите си. Никой почти не вярва, че България ще върне селската си мощ. Така било по света.
Не е така, пак лошо сме чели или са ни промили за пореден път мозъците. Френските, испанските села, са живи. Фермерите в САЩ не са само филмови герои.
Ние обаче какви сме – тласнати в нищото, понякога и доброволно, или все пак хора, които ще разберат, че има ли земя, която се работи, на другото ще се намери колая.
Борислав Ненов