Пламен Николов, бивш футболист на „Тунджа” и „Локомотив”(Пловдив): Имах привилегията Зума да ме харесва като играч

Пламен Николов е роден през 1954 година в Ямбол. Средно образование завършва в  родния град, а висше, специалност „Футбол”, във Висшия институт за физкултура-София.

Преминал е през всички формации на ямболския футболен клуб, един от изявените негови състезатели е през годините. Играл е с екипите на „Тунджа” (Ямбол) и „Локомотив”(Пловдив). С пловдивските „железничари” печели Купата на Червената армия през 1984 година.

Бил е президент на ФК „Тунджа”, спортно-технически директор и старши треньор. Семеен, синът му Йордан също е футболист на „Тунджа”.

-Пламене, баща ти, Йордан Петров-Дачко, светла му памет, много обичаше спорта, и сам е спортувал много на млади години. А ти как попадна на стадиона?

-За баща ми си напълно прав – той бе с висок шахматен разряд, плуваше страшно много, влизаше изумително далеч в морето, дори когато вече имаше преживян инфаркт. А аз просто нямаше как да не попадна на стадиона – баба ми живееше съвсем близо до него и бе в реда на нещата да започна рано да спортувам. Само че започнах не с футбол, а с волейбол, ние имаме в рода си международен съдия по този спорт. Бързо обаче се прехвърлих във футбола, там имах чудесни спомени от бате Енчо. Под неговото ръководство се класирахме на второ място в България в турнира Футболна смяна. Бяхме тогава съотборници с Красимир Горанов, имаше и други чудесни момчета. Краси после игра в „Академик”/София/, после и в ЦСКА. А бате Енчо бе велик човек, ти също го познаваш добре. Страхотно отдаден на децата, голям педагог, въпреки че бе самоук.

-Имаш много силни години с юношеския отбор на Ямбол…

-Добри състезатели бяхме, стигнахме тогава много напред в републиканското първенство за юноши, един след друг елиминирахме и трите пловдивски състава.

-Тогава обаче, за разлика от зрелите ти години, ти си играл като нападател…

-Да, бях офанзивен играч, много си пасвахме в атака с Мечо Османов. Дължа много на треньора Георги Белчев-Гоцата, лека му пръст, страшно много дължа на треньора Ангел Тахчиев. Освен Мечо Османов, имаше и други качествени момчета в този отбор, но по една или друга причина не можаха да се реализират.

-А как стана премиването ти в пловдивския „Локомотив”. Кой те привлече на Лаута?

-След изпадането на „Тунджа” от „Б” група , бях поканен от Наско Ангелов, тогава треньор на „Локомотив”. И не само аз, отидохме в Пловдив с Ангел Трингов и Денко Троев. Любопитното е, че Наско Ангелов ме е наблюдавал, както и другите мои съотборници, но когато отидохме там, имаше вече друг треньор – Атанас Драмов.

-Това винаги е неприятна ситуация…

-Такава е, един те е харесал, а се оказваш при друг, който няма представа за качествата ти. Проведохме разговор с Драмов, предполагам, че това той е сторил и с Ангел, и с Денко,. И Драмов каза: ” Не те познавам като футболист, чувал съм за теб, но трябва да те видя”. Нищо лошо няма в това, започнахме тренировъчния процес, в един момент Денко се отказа и се прибра в Ямбол, и останахме аз и  Трингов. И на мен ми минаваше мисълта да си прибирам багажа и да се връщам в нашия град. Тогава в „Локомотив” спортно-технически директор бе Станчо Бончев – добър бивш вратар, и като човек бе много добра душа. Даже бях отишъл на гарата с багажа си, и той дойде да ме прибере от там, малко ми се накара даже. Започнахме и контролите, но конкуренцията беше много жестока.

– Говорим за 1983/1984 г., действително тогава в „Локо” имаше много качествени състезатели. Да припомниш все пак кои бяха с черно-белите екипи?

-На моя пост играеше Христо Колев-Бащата. После той се преквалифицира и стана национал. Бащата бе голям футболист. Камбуров бе в отбора, Стефан Стайков, знаеш, той игра дълги години в „Левски”, бе национален вратар. Там бяха още Едуард Ераносян, Садъков, Фиданов. Дясно крило, тогава нямаше външни халфове, бе Христо Сотиров, изключително бърз състезател. Просто един убийствен отбор. А в движение в „Локомотив” се върна и Христо Бонев. И при тази конкуренция аз успях да се преборя за място в състава, и през първата година играх като полузащитник.

-На Лаута ти се засече с Христо Бонев-Зума като съотборник, нали?

-На втората година, вече в елитната „А” група, Христо Бонев ни бе старши треньор. Преди това той изигра няколко мача и прекрати състезателната си кариера.

-Как се държеше на терена и в съблекалнята такава голяма личност като Христо Бонев?

-Почти всички изпитвахме голям респект към него. Голям респект. Бонев бе диалогичен, с чувство за хумор. Харесаше ли някой, а той обичаше много мъжките момчета, биткаджиите, нямаше никакъв проблем, изпитваше голямо уважение към този състезател. Аз имах привилегията да бъда одобрен от него. И много се радвам, че изпитвах голямо уважение към него, че успях известно време да играя заедно с Христо Бонев. Хранехме взаимно уважение един към друг. Трябва да ти кажа, че на мен лично Зума ми е правил разбори как да действам на терена. И имах един такъв случай -загубихме един мач от ЦСКА на стадион „Народна армия” със 7:1. Много тежка загуба, но тогава вече Зума бе поел отбора като старши треньор. Понеже не вървеше тимът, опита се да направи кардинални промени. Вкара няколко съвсем млади момчета, но изключително талантливи, те станаха после много добри футболисти. И в този злополучен двубой с ЦСКА пусна трима ученици. В движение вкара още двама, станаха петима съвсем млади. Паднахме много тежко, както ти казах. Аз играх ляв защитник, треньорът остана сравнително доволен от мен. Имаше обаче много искри след загубата в съблекалнята, много словесни престрелки. Аз бях обвинен от Ераносян, че имам голяма вина за загубата, аз му върнах приказките, намесиха се и други съотборници. Много разправии станаха заради това поражение, и бях решил да си гледам следването във ВИФ, да приключа с „Локомотив”, щом така ще ме обвиняват. Заминах за София без да се обадя на никой. Обаче идва времето да играем с „Берое”. И ме се обадиха да се връщам, имало контузени, нямало кой да играе. А предишния кръг „Берое” бие ЦСКА в Стара Загора и Йордан Митев ги попилял.

-Митев бе много качествено крило, трудно се опазваше наистина.

-Да, много бърз, много техничен беше.

-А „Берое” малко по-рано бе станал шампион на България и имаше няколко много силни състезатели…

-Силен отбор беше по онова време. Петко Петков им бе старши треньор, там играеха Васил Драголов, Кашмеров, Минчев. И се прибирам аз на Лаута, а Зума ме пита „Ти тренирал ли си?”. Казвам му, че съм тренирал, обаче малко. ”Няма такива работи, ти си куче, грабваш Йордан Митев и трябва да го неутрализираш за нула време”. Помня, че разборът го прави Наско Ангелов, и отдели много време за това дясно крило на „Берое”. Аз не бях го гледал, викам си какво пък толкова представлява. Грабвам го и това ще е. И наистина направих много добър мач, на полувремето Митев беше сменен. Бихме ги 3:0, а на следващия ден трябваше да пътуваме за Купата на УЕФА.

-Играхте с ПАОК?

-Да, с ПАОК. В първата среща не играх, бях контузен, във втория мач обаче бях на терена, играх срещу бразилски нападател. Двубоят в Гърция тръгна добре, но после не се получи, а бяхме загубили и в Пловдив.

-А как се развиха след този голям скандал с Ераносян отношенията ти с него?

-Едо после ми се извини, станахме големи приятели с него. Той ми казваше:”Какво става с теб, ти на тая възраст сякаш караш втора младост”. Случват се тия неща във футбола, нормално е да има и конфликти.

-Тогава всъщност ти си бил само на 30 години, но по ония футболни представи тази възраст се считаше за пределна, така ли беше?

-Точно така, още на 27-28 години те причисляваха към прекалено старите играчи. И те пращаха в забвение.

-Интересна ситуация се получи в ония години с ямболски състезатели в „Локото”. След тебе там титулярен играч стана Жоро Ташев…

-Да, така се завъртяха нещата. При мен се случи лош мач, играхме със „Спартак”/ Варна/, те се бореха да станат трети в крайното класиране. И един много силен шут на Казаков попадна в лицето ми, изпаднах за няколко минути в безсъзнание, влезе линейка на терена. Получих тежък комоциум. Когато отидох за новия сезон, Зума ме попита как съм, аз наистина не се чувствах добре. А и бях взел твърдо решение, че напускам „Локомотив”. Бях вече провел разговори и с първия секретар на ОК на БКП в Ямболски окръг Иван Овчаров, и с председателя на Окръжния народен съвет Стамболов, да поема мъжкия тим на Ямбол, след като прекратя състезателната си кариера.

Дори се учудих, че ми отделиха половин час, за да говорим за състоянието на ямболския футбол, защото и баща ми, лека му пръст, считаше, че ще ми отделят пет-шест минути.

-Баща ти, Йордан Петров-Дачко, беше много добър човек, един от най-колоритните ямболлии… Но да отидем пак към футбола, ти вдигна Купата на Червената армия, тогава купа на България всъщност нямаше, с екипа на „Локото”…

-Стигнах до това отличие, на полуфинала елиминирахме ЦСКА с 3:0. Във финалния двубой съперник ни бе Чирпан, получи се много тежък мач, но надделяхме. „Локомотив” имаше страхотна публика, мачовете се посещаваха, дори когато бяхме изпаднали в „Б” група, от 5-6000 фенове, стигало се е и до 11 000 зрители. Феновете бяха с нас и при гостуванията ни. Моята кариера като футболист не беше бляскава, но в личен план аз съм доволен от това, че каквото имах като качества, го раздавах, играех със сърце. С това се гордея. Като треньор нямам успехи, много бързо бях прекършен и не ми се даде възможност да работя нормално. След това аз вече се бях откъснал от футбола, почнах частен бизнес, и много трудно можех да навляза отново във футболната игра. В треньорската професия, защото толкова много нови неща се появиха през годините, а аз бях поизостанал от тях.

-Какво не достига на ямболския футбол сега, за да е на по-добро равнище. Нашият клуб едва почна новото първенство, миналият сезон пък бе на едно от последните места в Югоизточната „В” група…

-От много години казвам, че трябва да се направи дебат дали трябва да има футбол в града ни. Хората, които обичат този спорт, искат ли да го има и в този дебат общинската управа задължително трябва да участва, за да се реши да има ли футбол, на какво ниво да бъде той. И оттам, ако желаят да има футбол, да се намерят сериозни хора, да се направи концепция за определен период. А не както е сега – до последните дни преди първенството да не се знае дали изобщо ще има пари, за да играем в трета дивизия. Отново благодарение на това момче, Жельо Петков, положението се спаси. Но това са мимолетни неща, догодина това момче може да няма възможност да финансира „Тунджа 1915”. Дано не е така, ала само с неговия ентусиазъм, само с неговите пари, ние няма да отидем далеч.

-Жельо Петков се намеси, за да не изчезне отбора от трета дивизия, и за да не играем в селската група, това е истината, ти я знаеш, Пламене…

-Така е. Затова Жельо заслужава адмирации. Но аз мисля, че кметът и общинският съвет не бива да бъдат безучастни, да определят финансови суми, които не са адекватни за клуб, който играе във „В” група. С 40 000 лева не става нищо, имаме не само представителен тим, а и детско-юношески формации. Там трябва да има качествени треньори. Макар и в аматьорския футбол, ти не можеш да мотивираш нито един футболист, ако не му даваш поне минимална заплата. Няма отбор във „В” група, който да играе без пари. Много е лесно да се каже: ”Те къде играят, на кое място са там, че да искат пари”. Това е абсурден подход. Трябва да се отделят повече финансови средства, да се даде един разумен период за развитието на футбола в града ни и тогава вече да се реже бюджета. Но да се дава такава малка сума, а да се иска да има нещо съществено насреща, е абсурд. Това е мъка за тези хора, които работят в клуба. Аз преживях това като старши треньор на „Тунджа 1915” преди две години, зная с какви мъки се сблъсках, какво чудо беше.

Интервю на: Борислав Ненов