Писателят Христо Карастоянов: Номерът е да си спомняш с почтеност към това, което си бил

poslepis-hr.k.– Христо, преди около два месеца излезе най-новият ти роман „Послепис“, а на 9 март от 18 часа книгата ще бъде представена в „Съгласие“. Защо „Послепис“? Виж аз какво си помислих – човек като пише писмо, разказва едно-друго. И най-накрая, уж най-отдолу, пък най-важното казва вкратце, в послеписа.

-Светле, много ти благодаря. Не съм го помислял, но така излиза. Сега като ти слушам думите и – да, точно така. Дори за себе си веднага мога да го обясня защо си права. Защото, примерно, съм забравил много неща. Забравил съм важни неща. Но тези са ми били най-важните. От целия този живот, който ни е изградил като личности – такива каквито сме ние сега – хубави, лоши – такива сме. Така че – да, може би това е смисълът. Защото никога не съм се замислял защо точно „Послепис“. Ей така хареса ми като фраза, като теглене на една черта под някакъв период, под някакви събития. Но така погледнато послеписът е онова, което след като си казал или изживял нещата и внезапно си се сетил – така е.

-А то се оказва най-важното май?

-Винаги става така с послеписа. Послеписите започват обикновено така: „И да не забравя…“

-Възприех книгата като романтичен, а и носталгичен поглед към едно време, книга за едно поколение. Размечтах се някой да напише книга за моето поколение…

-Също много вярна гледна точка. Тази гледна точка не крия, че ми беше най-важната. Моята логика, която ме накара да добия смелост да напиша тая книга е, че: за онова време днес говорим или само черно, или само бяло. Черно върху бяло прави сиво. И това е вярно, ние живяхме сиво, без съмнение. Само че в това сиво ежедневие, казано с клише, ние израствахме като хора – такива, каквито сме сега. Наистина живеехме, гаджета гонихме, женихме се, учихме, каквото учихме, работихме и наистина се формирахме – такива, онакива, се формирахме. Ужасното е, че сега мнозина се срамуват от това. А номерът е да си го спомняш с … почтеност към това, което си бил. Да не се срамуваш от нищо, което си направил. Ако е нещо лошо – да си го признаваш, но не и да си раздираш ризата и да твърдиш, че не си го направил. Хубаво споменаваш думата носталгично. Вече няколко пъти ми се налага да кажа, че не мога да определя още носталгията ли е част от спомена, или споменът предизвиква носталгията, но като че ли те са едно и също. Номерът е не да блееш, защото под носталгия се разбира едно ахкане и охкане. Не. Въпросът е тази носталгия отново да ти покаже онова, което те е изграждало – така да си спомняш, за това да носталгираш, за нещо, което няма да се върне в твоя живот. В същото време живеейки си, растейки, ние бяхме много изолирани от това, което се нарича големия свят. Наоколо ставаха какви ли не неща. За тях научавахме, когато научавахме, разбира се, като за нещо много далечно, което не ни засяга. Например, август 1968 година вече не беше толкова далеч. И тези страници, които са посветени на август 1968-ма, в книгата са комай единственото истинско нещо, което присъства почти документално. Имах приятели войници по това време в този полк, елховския, който отиде да спасява социализма в Чехия, та те са ми разказвали тези неща. Т. е. Чехия 68-ма година беше първото нещо, което пряко ни въвлече в събитията, които ставаха в големия свят. След това отново си влязохме в руслото, за да дойде 1989 г.

-Сякаш станалото през 1968 г. и 1989 г. са двете големи събития, възлови за живота на поколението…

-Да, абсолютно и затова ги има толкова категорично в книгата. Те бяха нещата, които наистина бяха някакви жалони сред това сивото, жалони, които ни разтърсиха. Очевидно сме част от света, без да го съзнаваме, без да ни позволяват да го съзнаваме. Така че имаше го, големият свят присъстваше, дори ако щеш между редовете, между пращенето на западните станции. А да не говорим за музиката, която, вярно, малко половинчато, но тя дойде в България точно, когато се появи и в целия свят. Половинчато, но нашето поколение беше синхронно с онова поколение оттатък точно в рок музиката.

-Толкова са убедителни героите ти, че не мога да не те попитам – имаш ли реални прототипи, стоят ли зад тях реални хора?

-Аз по принцип не вярвам на прототипите. Ако се хванеш за прототипа, ти губиш общата картина. Губиш отдалечеността, започваш да си спомняш нещо много конкретно за този човек, когото познаваш. И да, той може да стане много по-релефен и не толкова обобщаващ. Появиха се 1-2 рецензии, в които се казва, че тези герои в тази книга са по някакъв начин марки – евреинът-мъдрец, турчинът, който познава българската литература по-добре от всички останали, аутсайдерът художник, който внезапно се оказва много интересен. Даже в една рецензия се казва – липсваше само циганинът, за да бъде картинката пълна. Да, признавам, че липсва, по една много проста причина – средите, в които се движех в онези години, просто нямаше цигани.  Тъй че в този смисъл прототипи няма. Разбира се, от много мои някогашни познати, с които животът даже ме е разделил или продължаваме да бъдем добри познати, съм вземал по нещо. Може би от тук се е получила тази достоверност, за която говориш.

-Още нещо за достоверността. Всеки ямболлия като чете книгата, разпознава топоси от Ямбол – гниещата река, включително събореното училище „П. Хилендарски“, в което и аз съм учила… На моменти се опитвам да си представя местата и уличките едва ли не , обаче се губя в тях. А Ямбол май никъде не се казва като име…

-Споменава се на едно място като шега. Пазих се много. За себе си мога да обясня защо е така. Защото всичко това се е случвало, в който и да е град и такива хора с такива съдби, с такива случки в живота си, в такава компания със сигурност има във всеки град. Коментираше се на срещи и въпросът, че тия хора всичките измират, с изключение на разказвача. Ами не измират. Те накрая са събрани в кафенето. Като двойници на самите себе си сме живели, навсякъде е имало такива работи. Затова този, които пристига от изпуснатия влак, ги бърка като имена, бърка ги като конкретни места, затова защото градовете ни бяха много различни, но всички бяха много по-човекоудобни, отколкото са сега, когато са толкова еднакви като визия.

-Какъв смисъл влагаш в това „двойници на самите себе си“?

-Не може да не си срещала свой двойник – визуален преди всичко, а и като живот, в този смисъл двойник. Виж – гимназиите ни бяха еднакви… Случките са еднакви – реагирането е различно, израстването е различно.

– Каква е идеята за рамката, в която е поставена историята? За мен създава някакво усещане за нереалност, размитост, за било ли не било ли…

-Хващам се за „било-не било“. Ами това е то носталгията, това е то споменът. Той е много крехък. Неговата логика е много крехка. Ти си убеден в това, което си спомняш. Понякога в такава степен си убеден, че когато някой ти припомни какво е било в действителност, ти се стряскаш. В този смисъл „било – не било“ е много добро определение за крехкостта на спомена. Той е много лъжовна работа, често пъти си доукрасяваш постъпките си. Това е книгата – една и съща случка, различна у всекиго. Да не говорим колко неща, които ти уж си спомняш твърдо, вече си забравил. Например, в тази книга съм забравил нещо много важно и се тюхкам – ами 1982 г. българската следа, Агджа, Сергей Антонов, когато България не само присъстваше в големия свят, ами му беше и мишена…

-Това, което предизвиква прочитането на романа у читателите, живели през онова време…

-Неколцина вече ми се обадиха по телефона, писаха, а на тези срещи ми го казаха – че прочитането на тази книга е предизвикало у тях други спомени, за които те дори са били убедени, че са ги забравили отдавна.  Не за същите неща, за които става дума в книгата, което е по-интересното, ама съвършено други. Например, моят приятел Митко Динев от Стара Загора, кой знае защо си спомни, че като бил студент в Москва, бил в една стая с афганистанския комунистически лидер Бабак Кармал. И какъв бил той, какви били другите афганистанци…И когато настъпила афганистанската революция той ги видял същите тия състуденти по трибуните в Кабул. И дори единият от тях бил с костюм, който Митака му подарил…Друг си спомни някаква любовна история, каквато в книгата няма и ми я разказва, разказва…

– Чрез романа тези читатели са потънали в атмосферата на времето, през някакъв портал са влезли…

-Вероятно, и ако това съм успял да направя…

-Очевидно си успял.  Благодаря ти за този разговор.

                                                  Разговорът проведе: Светлана Чамова

About the Author :

Leave a reply