Петър Славов-Кера възкръсна и в Галерия „Жорж Папазов”

Това, което се случи в четвъртък привечер в Художествена галерия „Жорж Папазов”, бе и изложба на Петър Славов- Кера, последвана от концерт на група „Атлас”, и нещо много повече. Повече като художествена и човешка памет, като припомняне, че в биографията на някои творци често има и лична, и обществена трагедия.

Ямболската публика видя платната на един майстор, за който малко се е писало през годините. Животът, както и творбите му, преминават през лудостта на политическите ветрове, пращащи в забвение талантливи хора, поради това, че с нещо не са паснали на властта. Петър Славов-Кера, посмъртно, той напуска този свят през 1988 г., доказа, че е майстор на багрите, и то майстор, който може да „влезе” в много от Галериите по света. Неговата територия е пейзажната живопис, но не оня пейзаж, загърбил напълно хората, а артикулираш с тях, чрез тях, за тях.

Защото платната на Петър Славов-Кера, ни дават не просто атмосферата, спомена, за улиците и къщите на Стара Загора и Будапеща, на Пловдив и Виена, а и стъпките, фигурите на тези, чийто живот, за кратко или за дълго, е преминал в този топос. В този художествен контекст, Петър Славов е много повече от  традиционен, макар и много добър художник. Защото той е направил и летопис с палитрата си. И вие, другият до вас, или този, който след време, някъде, сам или с някого, види тази изложба, вероятно ще потърси при излизането от нея ония лица, думи, жестове, които са изчезнали. Много често безвъзвратно, заради захвърлени писма, снимки, документи, но все пак и възвратимо, чрез нетрайната, но, понякога, вечна, лента на паметта.

Петър Славов–Кера има жребият да бъде Горе, при властта, и Долу, там, където си Никой, където стискаш зъби, и чакаш, чакаш, чакаш. Славов, който има завършена Художествена Академия преди 9 септември, а не е учил-недоучил човек, който БКП ще прави „творец”, заради някакви, реални или мними, заслуги, в продължение на 5 години, от 1947 до 1952 г., е сред тия, които могат да решават твърде много неща.

И съдби. По времето на тоталитарната система беше така, да не сме късопаметни.  И сега все по-често е така – да не се правим на идиоти. И най-великите художници са  имали допир до властта, няма как иначе да намерят време и средства за създаването на творбите си. Независимо дали иде реч за империи, за републики или за диктаторски режими, като тези на Сталин и Хитлер. И вожда на народите, и фюрера, са искали да има по тяхното време култура. По техен вкус, под техен контрол. Под надзора на техните копои, които са пратени в сферата на изкуството…

Така се засича пътят и на Петър Славов–Кера с епохата на Вълко Червенков. Зетят на другия вожд, този на българския народ, Георги Димитров, също се блазни от мисълта, че разбира от изкуство. И му трябват писатели, художници, артисти,            които да увековечат суетата му.

Апропо, и това не е нещо ново– Шекспир на кого посвещава сонетите си? Колко пъти са рисувани кралете? А кралиците?

Петър Славов – Кера пада от високо, защо точно не знае и внукът му, създателят на рок група „Атлас” Петър Писарски, който е кръстен именно на този си дядо – художникът. Пред „Делник” Писарски сподели след концерта, имаше и концерт на „Атлас”, вече на горния етаж на ямболската Художествена галерия, че у дома си има някакви записки на дядо си, но не е имал време да се ориентира в тях. Може би рок музикантът подсъзнателно разбира, че няма да има емоционалните сили да прочете тези редове. Драмата, трагедията на близък до сърцето ти човек, те удря като електрически ток. И можеш да излезеш от релсите задълго.

Мнозина, вероятно не само аз, се стреснахме, когато Петър Писарски се разплака на изложбата, докато споделяше спомени за дядо си. Не издържа, щом стигна до мига, в който Петър Славов-Кера получил вестта, че най-сетне, след много дълга забрана, може да излезе с платната си пред публика. „Дядо ми плака дълго, когато чу това”.

Сега, днес, на някои това може да изглежда мелодраматично. Днес всеки може да издаде книга, да запише и да продава музика, да направи само за година 5 или 15 изложби. Някога, а всъщност, то беше само преди две-три десетилетия, можеше художникът, поетът,  да изгният и в гроба, и пак да не видят нещата си в Галерия или в книга.

Така че тази изложба, третата от чудесната поредица „Поколения” на ямболската Художествена галерия, събрала задочно дядото, класният художник Петър Славов-Кера, и внукът, добрият музикант Петър Писарски, е много повече от културна проява. Тя е памет за българската съдба, видяна през призмата на двама мъже от едно семейство. Единият, малкият, помни, как дядо му, учил навремето за дякон, му дал много църковни песни, помни разказа на художника за подправения по поръка на Работническата партия чек, заради който попада на разпит при зловещия Гешев.

Другият, живописецът, вероятно е оставил в бележките си наблюдения от първа ръка за партийни велможи. За тези, които го пращат в художественото небитие.

…Преди години излезе на светло фактът, че аниматорът Доньо Донев е бил агент на Държавна сигурност. „Тримата глупаци” на Донев са класика в този жанр на киното. С Любомир Котев гледахме публикацията за агентурното досие на Доньо Донев. И сетне Котев каза: „ Може да е талантлив, но никой не знае колко, далеч по- талантливи хора, не са имали възможност да направят филмите си, заради него”.

Рядко се съгласявам с Любо – той често е крив, не харесва ту този, ту онзи, и сече наред с брадвата. Тогава обаче нямаше как  да му възразя. Как и какво да възразиш, щом наистина някой може и да е потънал в гроба, без да получи капка шанс да направи филма си, да подреди изложбата си, да издаде книгата си. Защото и трите неща искат не само пари, искат и време. Много време. А времето и тогава, и сега, е жесток дефицит. Крадеш го – от нощта си, от семейството си, докато блъскаш да изработиш хляба, да изплатиш ипотеката, да изучиш децата си. А времето, времето все го нямаш, нямаш. Той е за вечните фаворити, за тия, които бързо сменят дрехата си, за да намерят следващия властник. За другите остава времето. Времето, което всъщност вече е изтекло…

 Борислав Ненов