Петър Димитров, директор и хореограф на Ансамбъл „Тунджа”: Душата ми е тук, а сърцето ми е там

DSC07217Петър Димитров е роден през 1957 г. във Видин. Средно образование завършва в Държавното хореографско училище в София, а висше в Пловдивския музикален педагогически институт, специалност „Хореографска режисура”.

Започва работа в Тракийския ансамбъл през 1986 година. От 2000 г. е директор и хореограф на Ансамбъл „Тунджа”.

През 2012 г. заминава за българската гимназия в Болград като делегиран преподавател на  Министерството на образованието по български народни танци.

С Ансамбъл „Тунджа” е носител на наградите „Кристална лира”, „Златна корона” и „Сребърно колие”.

Удостоен е с наградата на община „Тунджа” на името на Джон Атанасов.

-Петьо, не се ли „разкъсваш”, като си и в Болград, и в Ансамбъл “Тунджа”?

-Душата ми е тук, а сърцето ми е там. Аз така ги разделям-физически съм там, в Украйна, духовно съм в България. Но успявам да се справя и с работата си в Ансамбъл „Тунджа”. Никога не съм мислил, че може да се върши работа по интернет и по телефон, че чрез постоянното комуникиране чрез тях, нещата ще се получат добре, но, Слава Богу, на този етап, се получава. Успяваме, и то не  защото аз съм велик, а защото има тръпка, има отговорност към работата у хората от Ансамбъла.

-Ти тръгваш от Видин, минаваш през София и Пловдив, за да спреш в Ямбол. Рано е за равносметки, не си на такава възраст още, но какво се случи по този път?

-Този път за мен бе много дълъг във времето. А сега, като погледна назад, имам чувството, че едва ли не вчера съм дошъл в Ямбол. По-голямата част от живота ми е минала тук, а не в родния ми Видин. Аз излязох от Видин на 14 г, а в Ямбол живея от 28 г.

-Пловдив какво място има в биографията ти?

-В един момент прецених, че полувисшето образование в София няма да ми е достатъчно и започнах да следвам в Пловдив. През студентските години бях танцьор в Ансамбъл „Тракия”. Но проф.Кирил Дженев бе много далновиден човек. Аз исках да остана в „Тракия” като професионален танцьор, както много мои колеги. И тогава проф.Дженев ме извика и ми каза, че Ансамбълът не е за мен, че трябва сам да работя, че вижда бъдещето ми като хореограф, а не като танцьор. Така че благодарение на него станах нещо друго, а не останах танцьор. Защото можех да продължа да правя само това и сега да бъда господин Никой. Останах още известно време в Пловдив, три години, това време бе безценно за мен, защото работих със Съюза на глухонемите в България. Имах там два танцови състава от такива хора. Това бе голяма школа за мен.

-Ти сякаш си бил предопределен да се занимаваш с фолклор. От семейството ти идва, нали?

-Да, генетично ми е вложено, за съжаление, аз не можах да го прехвърля на моите деца. Майка ми пееше, вуйчо ми бе страхотен танцьор, а дядо ми бе много добър музикант-той свиреше на дудук, дудучар е. Този инструмент е непознат за Ямболския регион, но в Северозападна България е много популярен. Има генетика, макар че аз в началото не исках да се занимавам с хореография.

-Но е дошъл моментът, в който искрата е прескочила у теб…

-Моята връзка с танца е любов, но не от пръв поглед. Мисля, че такава любов е по-силна.

-Да „прескочим” до Болград, където работиш вече втора година.

-Така е, там съм, скоро пак се връщам в българската гимназия в Болград. Там, в Украйна, положението е малко сложно сега.

-Има ли опасност да закрият нашата гимназия там?

-Не, докато я има Украйна, ще съществува и гимназията в Болград.

-Какъв е духовният климат в Болград?

-Той е малък град. Аз не бях наясно с това, бях се подлъгал по името, а то всъщност означава град на изобилието.   Генерал Инзов е таткото и майката на този град, той е неговият архитект. Именно той го е кръстил Болград.

-А има ли изобилие там, или това е само една мечта?

-Тогава е било само мечта. А сега – отчасти има изобилие. Това е една огромна степ, градът е построен край езерото Елпух. То е второто по големина езеро в Украйна. Има ли вода, има всичко.Зеленина, лозя, пшеница, риба, цветя – всичко има.

-Що за хора са жителите на Болград?

-По статистика около 60-70 процента са наши хора, българи-бежанци. Има малко руснаци, малко украинци, малко гагаузи, албанци има също. Гагаузите са си пак наши хора, те са преселници от Североизточна България. В Болград всички са християни, но всеки си държи на неговата народност, което не пречи да са заедно. Никой не се дели, никой няма негативно отношение към другия.

-Дай Боже да продължи така, защото виждаш какво стана в Арабския свят – изпълзяха всякакви различия, стигна се до кръв и не му се вижда краят на това бедствие…

-И в Украйна вече има лоши признаци, но там причините са други, те не са вътрешни, а  външни. В Болград е спокойно. За мен Украйна е една велика държава, богата държава, която се бори за своята независимост. Тя е с 45 милиона жители.

-В България много хора не знаят дори, че тя е сред най-големите по територия държави в Европа.

-Да, тя има и огромен човешки ресурс – 45 милиона души. Там се използва фактът, че живеят различни народности, че територията е огромна. И при тази огромна територия, някои области са по-бедни. Получи се изкуствено противопоставяне на интереси. Олигархията, за съжаление, там е много силна, със страшно много пари. Социалното разслоение е убийствено, не е като в България.

-И в Русия олигархията има страшно много пари…

-Да, но е факт, ако говорим за конфликта между двете държави, че нито един украински войник не произведе нито един изстрел. Украинците казваха: ”Ние сме братя и един срещу друг няма да стреляме”. Знам, че има доста хора в България, които не са съгласни с мен. Медийно Русия спечели войната, преди да я започне. В Украйна няма негативно отношение към Русия, има негативно отношение към Путин. Но мисля, че всичко ще си дойде на мястото.

-Дано не се запали и тази черга, областта от Украйна, където ти се намираш.

– Не, не вярвам, че може да се стигне до това. Има един основен проблем в Украйна. Той е между поколенията. СССР е направил така, че хората да нямат национално самосъзнание. За тези хора националното самосъзнание означава Съветския съюз. Това е трудният момент. Младите хора са твърдо за Украйна. Средното поколение е разделено -едни са за Украйна, други за Русия, а старото поколение е твърдо за СССР, то даже не е за Русия.

-Да отидем към ежедневието ти в Болград. Развил си бурна дейност, доколкото разбирам.

-Винаги съм искал да работя. Имам четири танцови групи в гимназията – малка, средна, голяма и учителска. Ансамбъл „Бесарабия” към Районния дом на културата в Болград е моя рожба, аз го създадох. Миналата година, на 19 септември, беше първата му репетиция. Вече имаме няколко концерта, имаме два танца и аз съм много горд с това. За първи ноември искам да направя един много голям концерт – от всички формации, които водя в Болград. Създадохме и неделно танцово училище, то е към читалище „Акад. Александър Теодоров-Балан”. След всеки концерт на Ансамбъл „Бесабария”, хората се качват на сцената и хората продължават. И това ме радва най-много.

-Да обърнем пак посоката, вече към Ансамбъл „Тунджа”. Вече 14 години си начело на ансамбъла Ти идваш в Ямбол през 1986. Името, което изниква в паметта ти?.

-Името е Маестро Стоян Гагов. Това беше нещо, което няма да се върне. Единствено от времето, което премина, съжалявам за това, че не можах да работя по-дълго със Стоян Гагов. Твърде малко хора го разбираха. И малко хора го познават добре като човек, а той бе страхотна личност. Богата, ерудирана , творческа личност. Гагов живееше в друг свят. И, естествено, Господ го прибра много бързо. Годините, през които работих с него, ме научиха на много неща. Буквално още при запознаването ни, за час или два разговор, решихме, че почваме да правим две премиери едновременно. Едната от камерни произведения, никой в България до този момент не бе правил такова нещо. Мисля, че и досега никоя друга формация не е правила подобна творба. И другата премиера – от нормални произведения, произведения за голям състав. За съжаление, Маестрото успя да види само малката, камерната премиера. Голямата – не, беше вече мъртъв, но пък неговият дух присъстваше там. Последното негово произведение, с което много се гордея, бе за мой танц – първата част е изцяло негова. След това, поради смъртта му, друг композитор довърши музиката , като условието бе, че направеното от Маестро Гагов няма да се пипа. Така че неговата последна рожба все още живее.

-В началото на 90-те години имахте много конфликти в Тракийския ансамбъл, помниш, разбира се…

-От позицията на изминалото време, мога да кажа, че това беше нормално явление, защото след всяка много силна и даровита  личност, която е начело на една професионална формация, се получава вакуум. И пластовете трябва да се наместят. Не казвам, че аз съм другата силна личност, но така или иначе за един период от 10 г. се смениха 7 или 8 главни художествени ръководители на Ансамбъла. През 1992 г, когато кмет на община „Тунджа” бе Костадин Георгиев, се взе ужасното решение да се съкрати танцовият състав. И, естествено, аз напуснах. Нямаше какво да правя там без танцов състав. Години по-късно, през 2010 г., отидох и поканих Костадин Георгиев на една от премиерите, тогава кмет бе вече Руси Цветков, царство му небесно и на него. След спектакъла Костадин Георгиев дойде при мен и каза: ”Виж , аз няма да ти се извинявам, защото съм човек, който никога не бърка. Но сега разбрах, че тези години са били загубено време за Ансамбъла”. Аз по-голямо признание на този етап не съм получавал. И останахме приятели до неговата кончина.

-Какво става зад кулисите в един фолклорен ансамбъл?

-На първо място хората не виждат голямата борба, която води община „Тунджа” за това да го има Ансамбъла. Никой от зрителите не знае пътя до сцената. А той е страхотно труден. В България постоянно няма пари, културата постоянно е на последно място по финансиране. За радост, община „Тунджа” много здраво е взела позицията и я отстоява, че Ансамбълът е необходим на хората, не на общината. И с цената на компромиси, от страна на общината, защото дава пари, от наша страна, понеже не получаваме всичко, което искаме. Но така или иначе, нещата вървят и аз винаги казвам едно голямо „Благодаря!” на общината и на г-н Георги Георгиев.

-Това е културната емблема на община „Тунджа”. Съсипе ли се Ансамбъла, дори и да дойде време, когото ще има много пари, изключително трудно ще се възстанови такава формация…

-Така е, има такива случаи. Община Варна преди години закри ансамбъла си, сега има много пари във Варна, искат да го възродят, но не могат – няма с кого. Не се вижда от публиката и трудът, потта, която е нужна, за да стане спектакъл.

-А ти влизаш ли в ролята на умиротворител, на синя каска?

-Естествено. Като във всяко семейство сме – има комин, има и пушек. Но е в допустими граници. Когато дойдох през 1986 г., Ансамбълът беше голям – 96 човека. Гагов казваше: ”Това е кошер от оси! Всеки иска, всеки граби към себе си, иска да смачка другия.” А ние сега сме като едно семейство. Много съм благодарен на моите колеги, защото аз съм малко експанзивна натура и бързо паля фитила. Но не ми се сърдят, колегите знаят, че правя това в интерес на истината, на Ансамбъла.

Интервю на : Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply