Перспективен дебют в жанра „Имало едно време”…
Насред ранните тазгодишни горещници ямболското издателство “Я” удивлява читателя с късния дебют на Валентин Вълчев-Валюш в редкия и опърничав жанр на оперничавите приказки. Присъединяването на Вълчев към книжовната глутница идва подир антракта, сиреч във второто полувреме на неговата жизнена opera omnia, като заявява перспективност sub specie aeternitatis, обобщима в поговорката “по-добре късно отколкото никога”.
Споделеното от автора литературно кредо съзрява през целия последен половин век, в който значима част от времето и вниманието на живота му е посветена на музиката в нейното оперно битие. Тези половинвековни сериозни отношения с оперния жанр са довели верния на сериозното изкуство зрител/слушател, или още по-точно казано – зрящ слушател, до потребността да претвори изпятото, съответно съзряното, в изслушаната песен. И чудното е, че той пожелава да стори припева си в четима разновидност на едно несериозно разклонение на операта – така наречената “опера буфа”, която във Франция получава по-разбираемото название Opéra comique, т.е. смешна опера.
Отделните действия в специфичното либрето (книжле) на Валюш представляват горчивосмешни приказки за челния и жалък сблъсък на нашето време и обитаващия го нашенец с оперното изкуство, като че ли напразно пазило за себе си периметъра на възвишеното през последните почти четири века. Разпознаваемите Чудомирови нотки в гласа на разказвача, или може би по-точно – на приказвача, кулминират в обратната перспектива на последната приказка – истинската за поставянето на “Аида” през 1933 г. в Ямбол. Фактът, че само тази приказка е наречена истинска в либретото, не само не може, но и не иска да противопостави една истина на предхождащи я измислици. Всъщност истината за “небивалия ентусиазъм” на ямболските любители от миналото, успели по неочакван начин да подготвят и да завършат едно чутовно дело, изнасяйки осем аматьорски спектакъла на “Аида”, стои в трагичен противовес спрямо друга истина – тази за небивалия нихилизъм на мнозинството уж живи съвременни делови люде, за които опера не е нищо повече от деяние на лирическия аз по зачистване на неговото одеяние, следвано по необходимост от друг глагол – да просна и накрая, след като изсъхне, евентуално да изгладя.
В разкриването на тази незавидна диалектика на истините в наше време, както и в раздялата с миналото през смях, е патосът на Валюшовия дебют в книгописането, а перспективите за това, жанрът на оперничавите приказки да се настани в читанката и пеенката за /из/началната степен на образование, се приближават със скоростта, с която азбуката ни се отдалечава от нашите деца и внуци.
“Имало едно време опера в Ямбол…”
“Я”!
Пламен Хаджийски-преводач
