Париж и магнолии

Няма нищо по-забавно от нашите държавници, та няма да се учудя, ако са се оказали те интересни за публиката и без да са гарнирани с тракийските съкровища. Особено ако е публиката изтънчена, каквато е, предполага се, претенциозната, но и преситена, нагледала се на най-чудати субекти, парижка публика. Колкото и подготвена да е за чудото, разглезената парижка публика, пак би занемяла, ако можеше да надникне някак в душевността на нашите държавници. Тя, тази неописуема душевност, или подменящата я субстанция, нека не се съмняваме, не просто би удивила преситената уж публика, но би предизвикала най-искрени и направо затрогващи възторзи. Лишихме, съвсем недомислено, изтръпналите от очакване парижани, от най-екстравагантната гледка, от царственото великолепие на нашия президент. Но им оставихме, все пак, историческия шанс да надникнат в светая светих на нашенските препирни, в които се отразява, твърде релефно, и душевността на политиците ни. Не знам какво са гледали в Париж и доколко са се поучили или притеснили от неотразимия жест н някой наш министър или депутат, но съм сигурен, че са се вслушали в разправите ни. И са се смели, сигурен съм, от сърце, въпреки недоумението, което ги е затискало…

Поводите за смях, пак подчертавам, ги има всякога, когато има българска делегация, където и да е в чужбина, а са толкова повече, колкото по-тържествен е поводът. И проблемът отдавна не е в недомаслените дрешки, които си остават недомаслени, дори когато са маркови, щом ти стоят, като взети под наем. Проблемът е по-скоро в недомаслените маниери, под които прозират и парвенюшката поза, и провинциалните комплекси, и убогата същност. Склонността на нашенците да се фукнявят, да се надуват непремерено, например, със сигурност, прави лошо впечатление и предизвиква снизходителни усмивки. Буйно обичания от някои сънародници български премиер, навикнал да се къпе в народната любов, очевидно, пак не е схванал, например, че отношението към него е по-скоро конюнктурно, отколкото любвеобилно. Истинският, искрящ, най-искрен възторг от голиатовската му натура или затаената, енигматична, но несъмнено просветлена душа, проличава когато се обсъждат пламенно във Фейсбук магнолиите му. Приятелския, наглед, и чак вълнуващ жест (като да премерят с педи мощния ти гръб) би могъл, вероятно, да означава интимност или възторг, но е по-скоро снизходителен, някак несериозен, лековат, все пак. И ако стига той, за да екзалтира, за пореден път, верните до гроб фенове на премиера, то стига и на душманите му, които ще се присмеят, при това не без основание, както на премиера, така и на обдарилия го с интимност евроемисар. Стига един такъв, непремерен жест, за жалост, да стане за смях не само премиерът ни, но и нещастното ни Отечество, превърнало се в заложник на неделикатните му почитатели. Въобще, Париж не е Банкя, а знаменитият Лувър не е дворчето с магнолии, та нека не избързваме с напразните възторзи, а още по-малко с ненужните разправии…

Да не избързваме, ама как, като сме закопнели за чудеса! Не знам доколко са очаквали парижани вълнуващата среща с тракийските съкровища, но е сигурно, че нашите държавници са жадували срещата си с Париж. Върнали сме се, видите ли, там, където ни е мястото, обяви тържествено гордият ни премиер, тоест насред Европа, заслужили сме отново, видите ли, загубеното, проиграното внимание. Само вродената деликатност и пословичната скромност на нашия пръв държавен ръководител, нека не се съмняваме, му попречи да изтъкне своя, грандиозен и решителен принос за величайшето събитие. Верният му културен министър обаче, за сметка на това, дрънка доста необуздано и надрънка невъобразими глупости, като тази, да речем, че злощастната Европа най-сетне е обдарена с честа да види невижданите тракийски съкровища. О, бедни, бедни, Рашидов – иде ти да се провикнеш, – не знаеш ли, ако не друго, поне това бе, айол, че Панагюрското злато съкровище, пък и Вълчедръмското, пък и други тракийски съкровища, от десетилетия вече, обикалят щастливо света? И, ако не се лъжа, Лувър не за пръв път, колкото и учудващо да е това за Вежди Рашидов, вижда тракийските съкровища, а ги помни, като че ли, още от времето на Людмила Живкова. По-страшното в случая обаче е не толкова забавната неосведоменост на министъра на културата, колкото забавното осведомяване на непредубедената наша, българска, не парижката, публика, относно случващото се там. С две думи казано: глупостите, избълвани от предубедени, тенденциозни, нашенски писачи, са в пълна хармония с надрънканото от министъра. Били сме платили, видите ли, с грешни народни пари, за да ги покажат тези вехтории в Лувър, за да се пофука край тях премиерът ни, пък те, френска им работа, за благодарност, наврели изложбата ни в някакво невзрачно коридорче, току до входа, и прочие умнотии. Въобще, родната преса, българските медии изобщо, може да се твърди, довършиха блестящо добрата работа на премиера и министъра на културата. Триумфът ни, със сигурност, е поредният, невиждан триумф на българската култура, на българската политика, на българския дух! И жалък, поредният жалък, според някои, роден, нашенски триумф! Само че няма да уйдисваме на зависниците я! Има, знаете, в тази страна, както се  изразяваше един отколешен неин министър-председател, едни нечестивци, дето са неспособни да съпреживеят великата радост от раждането на магнолиите в Банкя! Нищо, нищо добро не може да очаква свестния българин от такива…

Въобще, отново учудихме света. Не толкова с експонирането на тракийските съкровища, експонирани и преди това, колкото с експонирането на държавници и министри, неекспонирани преди това. Европа, не се съмнявам, ще ни е благодарна за невижданите, пък и пищни зрелища, за неочакваните, но вълнуващи преживелици! Европа, със сигурност, има какво да научи от нас, но ще е добре, ако и ние, най-сетне, се поучим някак от случващото се…

Любомир Котев