Паметта за Апостола

Паметта за Апостола, най-великият сред великите българи, се изражда дотолкова, че деградира до гаврата. И оскверняването на паметника му е бял кахър, колкото и възмутителен акт да е , защото се сблъскваме с далеч по-възмутителни безумия. Нездравият мерак на печално известни, политически лилипути, да се подредят някак до националните първенци, носи невиждана развала, затъмнява величието и подвига. Обърканият нашенец е още по-объркан, не само заради патологичните реакции на маниакалния политик, но и заради псевдо-научните изследвания на псевдо-академичните шарлатани. Стремежът да те забележат, да те оценят и възвеличат, покрай Васил Левски, е жалък, укорим и смешен, но върши добра работа някому. За наш срам, голям национален срам, не стихват, почти сто години вече, издевателствата над светлата памет на най-свестния сред българите. И всеки от тези печални заговори срещу българщината, може да се твърди, са съвместна завера на политически и академични шарлатани. Един натрапващ се пример в това отношение е ужасяващата некрофилия, несекващото ровене около костите на Дякона, която напразно свързваме с Николай Хайтов. Този идиотизъм, „украсил” трайно обществено-политическия ни живот, има дълга история и току е раздухван от знайни и незнайни дейци и институции.  Споменавам тук институциите, защото първопроходци са вестник „Мир” и Поборническо-опълченското дружество „Юнак”, защото покрай тяхната инициатива се пръкват „герои” като Христо Хамбарев и Илия Джагаров, които искат по-високи пенсии, заради мнимите си подвизи. Тези двамата, апропо, съвсем не са единствените, които лъжат неистово, докато се кълнат, че са пренесли тленните останки на Васил Левски и са ги заровили до олтара в църквата „Света Петка Самарджийска”. А фантасмагорията с пренасянето на костите на Апостола и препогребването им във въпросната църква е толкова наивна и толкова невероятна, че е и непонятна, и непростима дълговечността й. Нашите историци, в това число и БАН, очевидно, са длъжници на българския народ, щом все още не са заклеймили достатъчно категорично опитите да се угоди на политическата конюнктура или на нечия суета, докато се коват абсурдни теории. Случаят с Хайтов, който също е академик, е съвсем показателен, щом пасваше както на политическата конюнктура, т. е. помпозното честване на 1300-годишнината, а така и на амбициите на автора, шумно дискутираната му книга за гроба на Левски. За чест на българската наука трябва да споменем тук, че сериозни историци, като професор Николай Генчев, пък и целият Археологически институт към БАН, воглаве с шефа си, професор Стамен Михайлов, въстанаха срещу фриволните, спекулативни конструкции на писателя. Въпреки всичко, както забравените вече герои, така и незабравеният все още Хайтов, наместо да бъдат заклеймени за тарикатлъците си, печелят всеобща симпатия. Техните намерения, очевидно, се схващат като положителен акт, не като гавра с паметта на Апостола, макар да е пределно ясно, че печалната историческа истина ни заставя просто смирено да замълчим. Така е, в онова робско време не са много способните да схванат колко велик е Левски, да вникнат в борбата му, а още по-малко са тези, които биха се загрижили за тленните му останки! Васил Левски остава неразбран от най-близките си съратници, като Димитър Общи, погива заради тях, а е предаден пак от тях, от близките си съратници. И това е само част от жестоката, страшна, тежка за всеки истински патриот истина, защото сме длъжни, ако сме наистина родолюбци, да знаем, че най-великият ни национал-революционер е съден като криминален престъпник. Спекулацията на турците не е неочаквана, напротив, няма нищо по-логично от желанието им да унизят Демона на империята, но нека не забравяме и изповядания грах на Апостола. Светецът Левски е неканоничен светец, заради признанието си, че е убил беззащитен човек, макар че пак той, през целия си съзнателен живот, е бил гений на добротата. Да, истински гений на добротата, който не случайно е останал в съзнанието на народа като Апостола и Дякона, който се родее с библейските великани, заради делата си. Тъкмо така е, който познава добре биографията му, помни че докато е знаменосец на Панайот Хитов, той се грижи бащински за момчетата и като грижовен баща наказва неспособните да опазят здравето си. Помним, ако сме проумели живота и делото му, още и това, че възправилият се в титаничен сблъсък срещу вековната империя мъж, зове към борба, но не накървява оръжието си, категоричен е и непоколебим, но и всякога човечен. Апостолът, досущ като библейските апостоли, е изтъкан от доброта и великолепие, въпреки обречеността на борбата за свобода, но малцина са го разбирали тогава. Малцина са се прекланяли пред подвига и светостта му, а мнозина са го хулели като пройдоха и детеубиец, та майка му, клетата юнашка майка, не е изтърпяла и се е хвърлила в кладенеца на съседите! Дали се е самоубила заради глада тя, или заради хулите, е срам за нас, голям национален срам, по-срамен и от срамното, но славно бесило! Длъжник е историята ни и тук, пък и всички сме длъжни, никой не е направил това, за да бъде тачен, почитан, велик, най-великият българин, което е направил с книгата за него си Захарий Стоянов. Наместо това, по-невинните издевателства над паметта на Апостола, прераснаха в непростими издевателства, пак заради политическата конюнктура и нечия суета. Казвал съм и пак ще кажа, че не само предадохме Васил Левски, но и не наказахме предателите му! А пълния абсурд, до който стигнахме, върхът на моралното ни падение е, че позволихме някому да се домогва до оневиняването на поп Кръстю Никифоров, въпреки безспорните доказателства за предателството му. Срам е, разбира се, голям срам за Българската православна църква и града Ловеч, пък и за всеки от нас, че предателят е духовник, че предава не само Левски, но и вярата ни, но такава е тъжната истина. И безспорната, за жалост, истина, а по-срамното е, не ще и дума, че я пренебрегваме, заради конюнктурни съображения, забравяйки живота и делото, подвига и величието на Апостола. Фактите са безмилостни за поп Кръстьо Никифоров, свидетелстват категорично за безчестния му живот, за неговата двойнственост, още преди да участва в революционния комитет. Отличил се е той, веднъж като яростен противник на гръцкия владика, а сетне като непоколебим негов поддръжник, след като е додрапал да му бъде наместник. Такъв си и остава, двойнствен, секретар е на революционния комитет, но и турски шпионин, за което има документи, официални документи, а и действия, официални действия на турските власти. Факт е, неоспорим факт, че той, секретарят на комитета, е освободен, докато редовите членове са осъдени и заточени в Диарбекир. Факт е, ако се доверим на тези заточеници, че у него остават комитетските пари, значително количество, с които, казват, си построил нова къща, докато те гният по занданите. Факт е, че ляга болен и, казват, умира от страх, когато те, Диарбекирските заточеници, предадените от него довчерашни съратници, се завръщат след Освобождението. Такава е печалната истина, такива са фактите, а по-страшното е, че някой поругава паметта на Васил Левски, за да угоди на комунистическата конюнктура и лично на другаря Тодор Живков. Да, нито на  ловчанлии, нито на църковниците ни, би хрумнало да оневиняват поп Кръстьо, ако не бе Марин поп Луканов заклеймен като пръв приятел на Стамболов, а Андрей Луканов като пръв враг на Живков. Срамният стремеж за оневиняване на поп Кръстьо Никифоров, който хвърля тежка сянка върху светлата памет на Апостола, е породен от срамна конюнктура, а резилът е за всички ни, не само и не толкова за сътворителите й. Добре е да го осъзнаем най-сетне, както смогнахме да осъзнаем, че трябва да честваме, преди всичко, раждането на Апостола, не кончината му. Писал съм отдавна, но ще повторя, че ако най-позорният факт в историята на Гърция, по определението на Волтер, е осъждането на Сократ, то за нас най-позорният факт е осъждането на Левски! Още по-позорен бе фактът обаче, че задълго честваме като национален празник деня, в който е обесен Апостола, а не деня, в който се е родил. Поправихме си, слава Богу, грешката напоследък и дано отрезвеем, дано проумеем и за другите грешки, та да не сме дотолкоз длъжници пред великана, който няма никой от нас, никога да достигне…

Любомир Котев