Палежи и градежи

От някое време, от доста време, комай месец вече, България е в пламъци. Гори клетата България от Сакар до Пирин, хиляди хектари гора е изпепелена, стигнаха пламъците и до обезлюдените села. Националната ни Одисея , трагедия, според едни, комедия, според други, която всъщност е трагикомедия, вече не е абстракция, а нещо материално, с вкус и мирис, с температура, с висока температура. Ирония на съдбата е сигурно, че България на Пожарникаря се гърчи в пламъци, а той, дори сега, когато е на върха на своята компетентност, е безпомощен! Да, обичаният от всички, незаменим, народен любимец , пазителят на Тато, чийто достоен ученик е, Генералът, главен прибързано за поредния нашенски Месия, се оказа безсилен да угаси дори огъня в гората, макар да е, преди всичко и най-вече, Пожарникар. Дискусионно е, всъщност, доколко е безсилен и доколко иска да гаси, щом е всеизвестно, че в близка Гърция, току срещу обезлисения Сакар, вече десетки години работят десетки дървообработващи предприятия, захранвани все с наша дървесина. Дали на него, любимият вожд, дали на ненаситните му и безчислени партизани, но някому, може би, е хрумнало да направи още един харман, да овършее, за последно, нещастната българска гора. Както бюджета, апропо, нещастният български бюджет, овършаван и той, нееднократно и безмилостно, чрез прословутите държавни поръчки и Бог знае как, през ерата на поредния спасител на Отечеството. И смешно, и срамно е, но има балами, които се връзват на простотиите, щом тържествено ни обявяват , през ден, през два, гръмогласните, верноподанически телевизии, че ще постигнем растеж и бюджетен излишък, че вървим напред и нагоре със страшна сила.

И смешно, и срамно е, повтарям, защото всеки, който има начално образование, би трябвало, без особени усилия, да пресметне, че с два милиона бюджетен излишък, заемът от двайсет милиарда на любимото правителство, ще се изплаща от бедния български народ хиляда години! Въобще, България наистина гори, изгаря, вече е изпепелена, не заради фиаското на зелената гора, не и заради беднотията, невижданата беднотия, в която сме затънали, а заради липсата на каквато и да е перспектива. Всеки опит нещичко, някак, да се промени, е задушаван, удушаван, затъмняван, къде от послушните медии, къде от безсъвестните политикани, къде от платените клакьори. Докарахме я дотам, че направо унищожихме, жадуваната уж, свобода на словото, чак на 113 място, барабар с диктаторските режими сме, по този показател! А за политическата корупция и безсъвестните играчи какво да кажем, щом от злощастната столетница току се цепи някой, не кой да е, при това, пък и май не е трудно да се досетим защо. И сега, ето, след палежите, дойде ред да кажем дума и за градежите, които изглеждат невъзможни, както споменах, щом корупцията е чудовищна и направо е разложила така наречената политическа класа, или продажната паплач, ако трябва да сме по-точни. Неспособна е властта, очевидно е, да се оправи с палежите, или не желае да го стори, но инак, с градежите се оправя прекрасно и върши мръсната работа всякога с видимо удоволствие. И има, задължително е да го подчертаем, незаменими помощници, като онази устата жена, дето се самопровъзгласи  за единствения мъж в българската политика, или онзи най-честен и най-принципен партиец, чиято жена , оказа се, печели милиони, докато си шушука с мнимите му врагове.

И големият, незаменимият, мега-политикът, оглавил партията си и държавата си, който по-сетне, пък и  досега, се нагърби със странната роля на предано обслужващ дясната уж власт ляв уж политик, но абсурдното му поведение не предизвика дюдюкания, а напротив , имаше кой да ръкопляска! Българската политическа гротеска, милата родна картинка, става осезаема, релефна, ако се вгледаме дори само в невероятните превъплъщения на Георги Първанов, пък и в невероятния факт, че и той, като Бойко Борисов, каквито и да ги върши, винаги има своите верни последователи. Дори само този озадачаващ факт, вече е предостатъчен, за да осъзнаем защо са невъзможни градежите у нас, каквито и да са, докато бушуват пожарите! Симбиозата на леви и десни, нечестните комбинации, чиято едничка цел е да се опази безценното статукво, гарантиращо безценните места на некадърниците във властта, е пречка, непреодолимо препятствие  за политическия разум, ако все още го има. Политическият градеж у нас е и нежелан, и невъзможен, срещу него се възправят и безмозъчните верноподаници, заклетите поддържници на всяка власт, и наглите, ояли се партизани, стискащи отчаяно кокала, готови на всичко, заради келепира. Поредният и красноречив, и отчайващ пример, е кандидатурата на генерал Румен Радев, която се опитаха да опорочат, още в зародиш, още преди да е издигната, а най-дейно участие в мръсната игра взе не друг, а този, който уж го издига. Да, Георги Първанов, след поредицата печални подвизи, доживя най-печалният , компрометира се някак неправдоподобно и е направо невероятно, че все още има наглостта да плещи невъобразими глупости. Генералът, истинският, автентичният български генерал, види се, не на шега е изплашил съчиненият, политически генерал, щом този, който уж го е измислил, бе принуден да го оплюва.

Не друг, а сам Георги Първанов, най-тържествено обяви, че генерал Румен Радев е негова кандидатура, а не на БСП, пък сетне се отметна от чедото си, защото Корнелия Нинова, видите ли, а не партията, на която до вчера бе лидер, да речем, го обсебила. Спектакъл, истински спектакъл, пак гротеска, родната политическа гротеска, пак абсурден театър е пиесата, чийто режисьор е Бог знае кой, но главната роля играе един бивш президент. Няма как да не се замислим, щом е тъй, ако има нещичко в куфалницата, както би се изразил историческият Хаджи Смион, кой от генералите е по-мил на президента. Защото ако му е свидно чедо генерал Румен Радев, то и генерал Бойко Борисов му е свидно чедо! Помнят, надявам се, недотам късопаметните любители на политическите ни потайности, че не друг, а тъкмо президентът Първанов, бе главен съучастник на вездесъщия Ахмед Доган, когато главният секретар на МВР получаваше през няколко месеца генералски звезди. Въобще, някак неубедителен баща е Първанов, когато говори за чедото си Румен Радев, докато инак, с всеки свой жест доказва и отеческата си любов, и предаността си, към чедото си Бойко Борисов.  А абсурдното му поведение, абсурдно, ако погледнем философски, инак се вписва безпроблемно в българските реалности, по-абсурдни и от най-големия абсурд. Точно така е, а примерът с обичните чеда на бившия президент, е съвсем красноречив, щом у нас предпочитат решително ерзаца, фалшивия герой, пред истинското, автентичното.

У нас се присмиват на Александър Йорданов и тръбят, че е крайно неподходящ той за председател на Народното събрание, макар да е човекът образован, доктор на науките, политически грамотен и далеч по-подготвен от Цецка Цачева да речем, срещу която никой не протестира, Бог знае защо, щом е преизвестно, че е завършила позорния раб-фак и е била дългогодишен партиен секретар. У нас има една тълпа от войнствени политикани, дето стръвно крещи по площадите и предано следва всеки доморасъл псевдомесия, днеска царя, а утре пъдаря, не за друго, а защото насталгира по социализма! Точно така, шумните отрицатели на комунизма, са комунисти до мозъка на костите, неспособни да пренебрегнат непрежалимото време, опитващи се интуитивно да нагодят някак новите реалности по тертипа си, та затова са се вкопчили в отживелиците, които наричат традиции. За тях традицията означава съчинени генерали, ей така, насред моабета, както и партийни секретари, преродили се в яростни антикомунисти, а я пазят те със зъби и нокти, защото би могло – недай си Боже! – и в тази прокълната страна някой ден да издигат някого, заради способностите му и гражданското достойнство…

Заради това, заради тези нашенски странности, ни огряват палежи, не градежи! Още дълго ще е тъй, няма да се уморя да го повтарям, ако не се освестим, а какво ще рече туй, нека всеки реши сам…

Любомир Котев