Пак пиеса на абсурда

Писах, съвсем неотдавна, че всички сме впримчени в пиеса на абсурда, че играем в „Очакване на Годо”, в „Очакване на Грипа”, или в друга нашенска драма, дето ще те зашемети с най-неочаквани обрати, без някой да ни пита искаме ли или не. Животът ни, казах тогава, наистина прилича на пиеса на абсурда, заради куп ежедневни безумия. Заради това, да речем, че така наречените новини, наместо да се занимават с действителните проблеми на обществото, всеки Божи ден, започват с тъпо, гадно и ненужно изброяване на катастрофите по пътищата. И съпътстващите ги ужасии, разбира се, които са подробно и образно разказани, ако са възможно най-стряскащи, а върхът на всичко е отвратителната некрофилия, онова идиотско преследване на окаяните роднини на жертвите с навирен микрофон. Ненужното изброяване на катастрофите или други безумия, разбира се, е ненужно само наглед, а всъщност върши прекрасна работа на управляващите, като отвлича вниманието от текущите безобразия. И затова трябва да го има, всеки Божи ден, а ако случайно го няма, трябва да се измисли някак!

Това се и случва: доживяхме ново действие от нашенската абсурдна пиеса, нещо наистина невиждано и нечувано, от което би трябвало да се поучат и най-вещите чужди манипулатори. Доживяхме, смешната ли, да я нарека, неочакваната ли, но  във всички случаи шашардисваща вест, в ден, в който случайно я няма дежурната катастрофа, от телевизионния екран бодро да обявят, че за малко, по чудо, са се разминали влак и камион, че случайно е предотвратена страшна катастрофа! Въобще, караме си я, както си знаем, и изтънчената пиеса на абсурда, в нашия вариант, е каращисана с нескопосно, самодейно театро, но пак върши работа. Добра работа хем, защото гледам, злополучният просветен министър Тодор Танев, наместо на заслужен присмех и злобно хихикане, се радва на съчувствие май, на почит и уважение. Този достоен учен, както ме убеждават, си беше, още едва стъпвайки на политическата сцена, изключителен комедиант, чийто талант е направо запленяващ. Той, може да се твърди, направо влетя в поредния, нашенски, абсурден, политически спектакъл, направо разпиля конкуренцията още с първите си реплики. Незабравими са, наистина незабравими, тези първи реплики, защото новоизлюпеният министър с покоряващ актьорски талант, без да му мигне окото, обяви на всеослушание, че Ломоносов не е никакъв учен. Е, считали го някои, някога, за енциклопедист и прочие, но в Русия, а всичко руско трябва да се оплюва и омаловажава, та нека допуснем, че комедийният актьор може само да се преструва на комедиен актьор. Защото не е той единственият актьор, като е дума за Русия, за когото не е съвсем ясно дали наистина е комедиант или само се преструва, че е, а има и някой, да речем, който върши същото, докато играе и сериозната роля на президент. Примерът с великия Ломоносов, с други думи казано, е подвеждащ и само ни обърква, докато разсъждаваме върху достойнствата на достойния учен и съвсем пресен министър.

Какво да кажем за отношението му още по-великия Наполеон обаче, който не е, отгоре на всичкото, поданик на презряната Империя на злото? И него, най-безспорния сред безспорните великани на човешкия дух, професор Танев, пак без да му мигне окото, обяви за никакъв, нищожен, държавник или военачалник, не стана съвсем ясно, но за съвсем незначителна личност, с която напразно се занимаваме! А черешката на тортата бе патетичното отритване на Федерик Жолио-Кюри, който Танев оплюваше тъй настървено, само за да изтъкне колко непримирим и яростен антикомунист е май. Федерик Жоллио-Кюри, мръсният комунист, не бил никакъв учен, видите ли, но понеже е зет на Пиер Кюри, носител на Нобелова награда, и Мария Кюри, носител на две Нобелови награди, минавал и той за учен. Да се смееш ли, да плачеш ли, както се питаме в такива моменти, но по-смешното, пък и по-тъжното е, че министърът май не знаеше, че и Федерик Жолио-Кюри е носител на Нобелова награда, че е най-младият нобелист в историята и получава това най-голямо отличие за изследвания, които нямат нищо общо с труда на прочутите му роднини. Един достоен учен, позволявам си да отбележа, ако действително е достоен учен, е длъжен да тачи приноса на учени, като Михаил Ломоносов и Федерик Жолио-Кюри, дето ако не го превъзхождат, са поне на неговото ниво. Но да оставим това, както и интригуващите, забавни епизоди от министерстването на професор Танев и да вървим към най-интригуващия финал, който се превърна в трагикомедия, гротеска или Бог знае какво точно. Комедиантът, задължително е да отбележим, преди всичко, изглеждаше отчайващо тъжен сега и това правеше още по-релефен, направо неотразим таланта му.

Незабравима е онази драматична негова изповед, например, че е дошъл краят на гражданите и гражданското общество, която бе тъй завладяваща, че ни накара да виждаме, съвсем триизмерни, митичните граждани, дето ги чакаме отдавна-отдавна. Така или иначе, патосът му на трагически актьор, а и излъчването на сразен, съсипан, но горд титан, вселиха мъка и отчаяние във всяка състрадателна душа. И, за негов късмет, най-вече в душата на премиера, чието голямо сърце винаги е туптяло в унисон със сърцата на преданото му воинство. Професор Тодор Танев, неочаквано за едни, очаквано за други, отказа да подаде оставката си като просветен министър, защото не е човек, дето ще остави работата си недовършена – това едно, и защото е човек, дето страстно обича Бойко Борисов – това второ. Той го заяви най-безхитростно, направо изля изтерзаната си душа, докато обясняваше на премиера, че много го обича и, ако е било това само актьорски етюд, трябва да признаем, че е не просто талантлив, а направо гениален. А гениалното в пиесата, в нашенската абсурдна драма, е, че срещна пълно разбиране, че тутакси бе назначен, досущ като Яне Янев, с когото са си лика-прилика, за премиерски съветник. То беше триумф, същински триумф на комедианта, който изглеждаше трагично, той бе тъй отчаян и безрадостен, та пак не схванахме комедиант ли е, всъщност, или само се преструва на комедиант.

Инак, безспорно е, че е убедителен, дяволски убедителен, щом премиерът тутакси му повярва, че знае седем езика, в което някой би се усъмнил, след като вече е ясно, че не знае неща, които е задължително да знае. Както и да е, сюжетът на абсурдната пиеса не се върти само около него, а и около евентуалната му заместничка, която едва ли е комедиант като него, въпреки че е дъщеря на комедиант. Меглена Кунева, назовавана и Пръмова от душманите си, в досегашните си политически изяви е твърде сериозен човек, но това не е пречка да изпълнява, ще не ще, главната роля в нашенската, абсурдна пиеса. Загадка е, че се е заела тя да чисти Авгиевите обори, без да я натискат да свърши тази тежка, непосилна работа, ако наистина е така. Защото изглежда, че е тъкмо тъй, изглежда, че тази непримирима жена много иска да си развали рахатлъка, че сама, без да я принуждават, се навира в батака. Така изглежда, щом  не я искат, пък тя се натиска! Дявол знае защо, както се казва, щом провалът й изглежда предизвестен! Няма как другояче да е, позволявам си да предположа, щом нейната преданост към Европейския съюз и пристрастеността й към Евро-атлантическите ценности, без съмнение, вещаят фиаско. Тъкмо нечия пристрастеност към Евро-атлантическите ценности, като че ли, наложи ненужното умуване дали е робство робството, или нещо друго, доколко е то владичество, присъствие и съжителство. Тъкмо това съсипа блестящата кариера на блестящия министър Тодор Танев, който ще продължи, слава Богу, започнатите колосални преобразования, благодарение на прозорливостта на мъдрия ни премиер.

Бойко Борисов – ще вмъкна мимоходом, – може да не знае, че един съизмерим с него държавник, именуван Бисмарк, е казал, че чужди езици трябва да говорят келнерите, не министрите, но знае прекрасно, слава Богу, доколко незаменим е наистина незаменимият министър. То май и в Реформаторския блок я подушиха, макар и със закъснение, тази незаобиколима истина, та затова се зачудиха  какво да правят с прибързано издигната кандидатура Меглена Кунева. А тя пък, междувременно, се чуди, по всяка вероятност, дали на свой ред не е прибързала и дали ще може да се оправи с проклетата просветна реформа, дори с незаменимата помощ на незаменимия Даниел Вълчев. Не са напразни страховете й, трябва да се отбележи, щом се знае, че не би я имало тази драма, ако имаше кой да обясни, компетентно, но и спокойно, човешки, че ако робството е робство и владичеството владичество, то не е изключено и съжителството. Точно така, ако политически погледнато имаме безспорно владичество на османлиите, то на битово ниво има и съжителство между българи и турци. Наместо да разсъждават реално за реалните неща и в това министерство, както в други министерства, гонят далаверата, безскрупулно, неотстъпно, със страшна сила. И, наред с глупостите, които наговори, Тодор Танев каза, че всяка година се харчат десетки милиони за нови учебници, които се пишат от бивши служители на министерството. Глупостите, с които бъкат тези менящите се всяка година учебници, очевидно, не са случайни, а нарочно търсени, нарочно сложени, за да обосноват съставянето на нови и нови учебници! Това вече не е пиеса на абсурда, а реализъм, жесток, гнусен реализъм, нашенска мръсотия и мизерия, на чийто фон прочутите Авгиеви обори са чисто и подредено място, истински оазис…

 Любомир Котев