„Паисий Хилендарски“ – моето съборено училище

P HilendarskiИмаше едно време… едно прекрасно малко начално училище „Паисий Хилендарски“, което се намираше в центъра на Ямбол. Училище, останало само в спомените на ония, които и до днес му казват „моето училище“. За останалите то е нещо непознато. Признавам, че към темата подхождам много лично, защото то е и моето училище, в него в още по-отдавнашни времена е учила и моята майка. Оказва се, споменът е още жив поне докато и нас, неговите ученици, ни има. Потвърди го фактът, че след като член на фейсбук групата „Непознатият Ямболски регион“ публикува преди време снимка към училището, правена от него, имаше около 50 коментара.

Тъжното е, че го събориха.

Събориха го, за да построят продължението на ул. „Димитър Благоев“, която тогава разговорно наричахме „магистралата“, и блоковете край нея. Да се събаря училище е като да събориш църква, въпреки най-прекрасните благоустройствени планове – то е нещо кощунствено. И досега понякога, макар все по-рядко, го сънувам, най-често, че гори в пламъци. Що ще рече това е работа на психоаналитиците, но от коментарите покрай снимката във фейсбук останах с впечатление, че чувството за невъзвратима загуба е останало у мнозина. Ние завършихме втори клас в училище „Паисий Хилендарски“ и за следващата учебна година ни преместиха вкупом в току-що построеното училище „Великият октомври“. Така че по всички мои лични изчисления излиза, че събарянето е станало през 1976 г. И за да приключа с лично-носталгичния момент, ще припомня за онези, в чиито глави още е жива

картината край училището

, каква е останала у мен. Зад него беше Пионерският дом – разкошна стара къща. Училището имаше много хубав двор на две нива, ограден от високи тополи, до входа се стигаше по алейка със скамейки отстрани. Аз отивах на училище по уличката край така дискусионната днес сграда „Парахода“ и магазина за месо на бай Марко. Завивах надясно за училище, точно там на завоя имаше огромно огледало за обратно виждане, което винаги пленяваше детското ми въображение. Още по-омагьосваща обаче беше книжарничката на Конкин на отсрещната страна на улицата – тя беше малка, дълга, в полумрак, препълнена с безброй изкушения. Правеше ми впечатление името на стария продавач Конкин – обяснението беше, че баща му или той, не помня, е бил белогвардеец. На метри след него беше леденото, пред което ние хлапетата често се струпвахме, а отсреща и до ден днешен си е „Венера“. От другата страна на училището, малко встрани, беше ул. „Димитър Благоев“, която тогава стигаше до след зъболекарска и изведнъж прекъсваше. През 1974 – 1976 г. си съществуваха, сякаш винаги са били там, и блокът над зъболекарска поликлиника, и „Ямболен“. Много от съучениците ми идваха от там, както и от военните блокчета зад „Мототехника“ и в моето детско съзнание това си беше много престижно място за живеене. Беше ясно защо – там беше благоустроено и подредено, а край блока срещу Пожарната, където живеех, редовно беше разкопано – ту за прекарване на телефонни кабели, ту за друго – едни безконечни траншеи и окопи, в които децата играехме по цял ден.

Но да се върна на училище „Паисий Хилендарски“, което майка ми досега нарича по старому „Отец Паисий“. Имам категоричния спомен, че месеците преди да го съборят

 отпразнувахме неговата 70-годишнина

– каква ирония само – и почти веднага след това го ликвидираха. Този мой спомен обаче се оказва в сериозно противоречие с фактите, които наскоро прочетох в Държавен архив-Ямбол. Там пише, че то е построено през 1907 г. от предприемача Таско Гигов за 131 850 лева и е едно от най-рано построените училища в града, т.е. през 1976 г. не му се получава никаква 70-годишнина. Освен ако не са почвали летоброенето на школската история от доста по-рано, защото в архивите пише още, че много  по-рано е съществувало „Светиниколовското начално училище“, което се е помещавало в частната сграда на Данковата къща на ул. „Кабиле“ 23. Между впрочем ми е разказвано, че баба ми, която е родена през последните години на 19 век, е ходила на училище в сграда, която се е намирала именно в този район.

И така през учебната 1907/1908 г.

новата двуетажна постройка на Ямболско основно училище „Отец Паисий“  – такова е било официалното му название, е вече готова. През първата година дворът е бил открит, неограден и неподравнен, нямало ограда. Около училищната сграда е имало пътека около метър, постлана с недялан камък. През първата учебна година в училището са постъпили 216 ученика, като само в първо отделение учениците са били 70 и забележите – всичките в една паралелка. Това се равнява на около 3 днешни паралелки! През тази първа година учители са били: Йордан Митев – главен учител, Тройка Русева, Мария Колева и Александра Радославова. И докато сега завършването на първи клас е задължително, в онези години тъкмо напротив – повтарянето му е било неотменно, ако не си грамотен. Затова от първия випуск първокласници 10 остават и повтарят годината, т.е. 1/7 от всичките. Децата във второ отделение са били 52, в трето – 45, като 10 от тях минават с изпит, а 6 остават. В четвърто отделение са се обучавали 49 ученика – 6 от Израилското частно училище.

Интересни са професиите на родителите

, които показват какъв е бил социалният облик на Ямбол по онова време – преобладават занаятчиите, има малко държавни служители и търговци. Родителите са: бакалин, обущар, писар, земеделец, офицер, стражар, овчар, рибар, работник, пъдар, търговец, прошенописец, шивач, колар, бояджия, безработен /и такива е имало/, чиновник, месар и т.н.

През 1920/21 г. учениците нарастват на 429 и поради липсата на достатъчно стаи, две паралелки от училището са се настанили в Рашевото здание на улица „Търговска“.

Ще прескочим 1-2 десетилетия, за да стигнем до

размирните години след 9 септември 1944 г.

Те се оказват доста сложни и за съдбата на първоначалното училище. От 28 октомври до 25 ноември 1944 г. то е било заето от руска военна болница. А след това – от 1 септември 1946 г. до 4 декември 1947 г. – от руско първоначално училище за децата на руските военнослужещи, които са били тук. Така година и 4 месеца училището е било на разположение на Съветската войскова част. От документите, с които е ставало предаването на имуществото, научаваме, че пребиваването на болницата и руското училище, естествено, не е минало без липси и увреждане на имуществото – те са оценени на 500 лева, а много или малко е това, не ни е съдено днес да преценим. През цялото време, докато са били наематели, руснаците са плащали месечен наем от 12 лева.

Първоначално училище „Отец Паисий“

преминава в ръцете на военните

заедно с всичките си нагледни материали и пособия, които заради бедните военни години, са доста оскъдни. Така научаваме, че природознанието е било онагледявано от гипсови модели на ухо, разрез на стомах, сърце, мозък и глава. Препарираните птици са били представени от юрдечка, сврака, кукувица, таралеж, бухал, морска звезда и др. Геометрията е онагледявана от 14 геометрични фигури, имало е в наличност две линии, пергел и транспортир. Нагледността на обучението се е постигала със 141 картини по природознание и с по една картина по география и смятане. Имало е още колекция за развитието на копринената буба, две кутии с минерали и руди, модели на първобитни сечива.

Когато градските власти приемат сградата на „Отец Паисий“ от завеждащия съветското училище Данаил Корчагин, констатират, че учебната сграда е в пълна изправност, макар че на 2-3 места покривът е прокапал, а новостроящите се клозети са недовършени.

Че клозетите, както тогава директно са наричали тези специфични помещения, са обикновено слабото място на всяка цивилизована сграда, показва и годишният отчет от учебната 1946/1947 г. Отчита се, че отходните места са неудобни, а освен това е нужен и ремонт на входа. Всъщност представа си нямам къде се е учело през въпросната учебна година, след като по същото време имаме и съветско училище там, но факт е, че през нея училището според новата повеля на времето се казва вече Народно първоначално училище „Отец Паисий“. В него преподават 4 учителки: Стойка Рибарова от Ямбол на 50 г. с 30 г. учителски стаж, Люба Комитова от Стара Загора на 37 г. с 19 г. стаж – главен учител; Живка Василева от Ямбол на 34 г. с 13 г. учителски стаж и Димитринка Кирова от Сливен на 33 г. с 11 г. стаж.

Оказва се, че

пречките за успеха на обучението

са две: недостатъчните пособия, което е съвсем разбираемо, като се има пред вид, че през училището е минала войната с всичките си последствия, и претрупаността на материала – което, уви, звучи така познато и днес. Въпреки претрупания материал, с  учениците са правени излети до Боровец, „Двата чучура“ и Ормана, защото и тогава са знаели, че връзката с природата е най-доброто за децата. Имало е две родителски срещи, към които родителите са се отнасяли много сериозно, след като са били посетени от около 100 родители при средно 151 ученика.

Че престоят на военните в училищната сграда не е минал толкова безболезнено, както искат кротко да ни внушат приемо-предавателните протоколи, става ясно от записаното в годишния отчет за учебната 1946/47 г.:

„Покъщината на училището е недостатъчна.

След предстоите на наши и чужди войски, част от покъщината бе разнебитена. Библиотеката е унищожена.“ И тъй като времената се преобръщат драматично, а книгите са на първата линия на пропагандата, записаното завършва с многозначителното изречение: „Нужна е нова /б.а. библиотека/ в духа на новото време“.

И за да придобием още малко представа за атмосферата в училището през онова време, ще добавя, че във фонда за подпомагане на бедни ученици е имало 2 997 лева. През учебната година е имало 5 полудни, през които е почистен дворът, разкопани са и засадени цветни лехи, почистени са овощните дървета и засадени други. Т.е. сега, дето се възхищаваме на японците как сами си чистели в училище, че и след футболен мач, не е нищо ново – подобна е била ситуацията и в онази следвоенна, полупатриархална България. И още: в училището е имало един училищен хор, овощна и зеленчукова градина, Младежки червен кръст, основан през 1946 г. със 130 ученика, Женско благотворително дружество, в което участвали 4-те учителки.

През следващата учебна 1948/49 г.

 вятърът на „новото време“ става все по-силен.

В това ни убеждава отчетът за културно-просветната дейност в училището. Всяка от учителките лично е написала своя отчет. Така става ясно, че покрай ограмотяването на азбукарчетата, те сериозно са давали своя принос в безплатното строителство на новия свят – в случая на Ямбол. Участвали са в трудови дни – „на шосето за гарата“, в трудов ден на „Боровец“. Провеждали са курс за ограмотяване на работници от „Тунджа“ – вероятно се има пред вид тъкачната фабрика. Бригадирите и граничарите са емблеми на епохата – едните строят новия строй, другите го пазят от враговете. Началните учителки от училище „Отец Паисий“ не остават настрани – те организират изпращането на колети и много писма до бригадирите в Димитровград, писма и колети до граничарите. Едновременно с това са пласьори на вестник „Септемврийче“, на списанията „Чавдарче“ и „Пламъче“, а едната от тях е и дружинен  ръководител на дружина „Тито“. Името на дружината ясно показва, че е времето на най-топли връзки между Георги Димитров и  югославския лидер. Превръщането му във враг номер едно тепърва предстои, но това е все още неизвестно за бодрата дружина в първоначално училище „Отец Паисий“.

След 1960/61 г. училището

е обявено за „Образцово начално училище“ и е носител на много вътрешни и външни награди за отлично представяне на фестивали, художествени прегледи и други. А ние простичко го наричахме  -базово училище, където се изнасяха много открити уроци. Но това вече е друга тема.

То ще си остане „моето училище“ – уви, моето съборено училище. Затова и в спомените ми за него винаги ще има носталгията по нещо загубено завинаги, изчезнало невъзвратимо чисто физически.

Светлана Чамова

 

About the Author :

Leave a reply