Павлин Иванов, баскетболист на „Ямбол”, национал: Най-тежко е когато не си на терена

Павлин Иванов е роден на 28 март 1993 г. в Ямбол. Основно образование завършва в училище „Св.Климент Охридски”, а средно в спортното училище „Пиер дьо Кубертен”. Възпитаник е на треньора Здравко Янчев в БК „Тигър”. В продължение на 4 години е част от италианския клуб „Бенетон Тревизо”, с който печели титлата на Италия и е обявен за най-добър баскетболист във финалния турнир. С екипа на България печели първото място при юношите, а след това и при младежите в дивизия „Б” на европейския шампионат, като е избиран в идеалната петица на първенствата. През миналия сезон започна в мъжкия тим на „Будучност”/Подгорица/, а от януари стана състезател на „Ямбол”.

Повикан е в мъжкия национален тим на България от новия треньор Георги Младенов.

-Павлине, кога и как се озова в баскетболната зала?

– Бях на 9 години и един от най-добрите ми приятели, Евгени Иванов, с който бяхме в един клас, предложи да се запишем да тренираме баскетбол. Така започна всичко. От тогава с Гената сме най-добри приятели, а понякога и съперници, понеже той играе за „Берое”. Много съм благодарен на треньора Здравко Янчев, който е основателят на клуб „Тигър” и моя първи треньор. Той ме възпита и ми даде основата. Разбира се, и родителите ми са ме възпитавали, но аз прекарвах половината си ден в зала „Диана”, със Здравко Янчев, и наистина съм му много благодарен за грижите, които полагаше за мен.

-А какви хора са родителите ти, някой от семейството ти бил ли е свързан със спорта?

-За мен, естествено, те са най-хубавите родители. Майка ми за кратко време е тренирала акробатика, баща ме не се е занимавал със спорт. Сестра ми играеше волейбол – тя е по-голяма от мен с три години. Такова ни е семейството.

-На 15 години те забелязаха на камп и те поканиха в клуб като „Бенетон Тревизо”…

-Това бе доза късмет. И умения, все пак. Това за мен бе наистина голяма крачка в баскетбола, и бях много щастлив, че заминах в Италия. Но ми беше трудно в началото.

-Колко години живя там, и успя ли да опознаеш Апенините?

– Четири години живях в Тревизо. Но нямах такова време, време за пътешествия, за екскурзии из Италия. Там всичко бе свързано с тренировките , с работата ми в залата.

-Това не ме изненадва. Изненадва ме друго, как някои си мислят, че спортистите имат много свободно време…

-Не, няма такова нещо, дълбоко се заблуждават тези, които мислят по този начин. Каквото съм видял от Италия, е било покрай пътуването за мачове с отбора. Наистина не съм ходил никъде така – просто да разглеждам. Ходил съм до Венеция, но то е поради факта, че този град е много близо до Тревизо, на трийсетина километра е. А и, поне на този етап от живота ми, такива пътешествия не ме влекат. Ако отида на почивка някъде с приятелката ми или със семейството ми, ще отида да разгледам града, но така, сам, не бих тръгнал. Не ме влече. Предпочитам да си почина. Може би ако не беше баскетболът, щях да имам влечение към екскурзиите.

-Как точно се развиха нещата в черногорския първенец „Будучност за теб?

-Имах твърде малко игрово време. След гостуването на „Будучност” в България за двубоя с Лукойл-Академик”, старши треньорът започна да ми гласува повече доверие и бях по-дълго на терена. За съжаление, малко след това получих контузия. Оттам нататък нещата се объркаха.

-Да поговорим за тази малка, миниатюрна, но интересна държава – Черна гора?

-Да, наистина е твърде малка. Столицата Подгорица беше 100-150 000 души. Този град, Подгорица, също много ми хареса, защото и той е малък, какъвто е и Тревизо. Допадна ми дори повече от Тревизо.

-По-красив е Подгорица, така ли?

-Не толкова красив, колкото е Тревизо, но пък там е като в България, на мен това много ми допадаше. И характерът на хората е близък до нашия характер.

-Останал съм с впечатлението, че ти, въпреки че си живял четири години почти непрекъснато в Италия, не си свикнал с манталитета на италианците. Така ли е?

-Не че не можах да свикна, но прекарвах повечето време, почти всичкото си време, в баскетболната зала и не съм общувал с кой знае колко хора. С хора, които са далеч от нашия спорт. Може би това е една от основните причини там, в Тревизо, да не ми хареса особено. Свикнах, разбира се, с нещата, но в Подгорица се чувствах много по-добре. В столицата на Черна гора хората са като нас, мислят като нас.

-На един и същи акъл сме с черногорците, така ли?

-Да, същите са като нас. Но пък там обстоятелствата за мен не се развиха по най-добрия начин.

-Павлине, а откъде има толкова много пари „Будучност”? Не искам, разбира се, да ми казваш  колко ти е била заплатата, но ти самият в едно интервю пред столична медия бе заявил, че е нямало как да откажеш такава оферта…

– Спонсорът на „Будучност„ има верига от магазини, нарича се „Воле”, в цяла Черна гора. Това са супермаркети. Този бизнесмен има доста добри финансови възможности. Президентът на клуба пък е представител на автомобилите БМВ за Черна гора. И вложиха много пари в привличането на чуждестранни баскетболисти.

-А имаш ли представа, макар и приблизителна, какъв бе бюджетът на „Будучност”?

-Не, нямам яснота по този въпрос. Но имахме американец в тима, имахме нигериец, който е живял и е обучаван в Америка. Той даже бе избран в драфта, беше в „Голдън стейт”, но не зная коя година точно, да не те подведа с точна година. Този нигериец обаче бе за малко при нас, после отиде да играе за „Сиена”. А предложението на „Будучност” бе чудесно, защото тимът играеше в Еврокъп, в Адриатическата лига и в черногорската лига. Това са наистина много силни първенства – Еврокъп и Адриатическата лига. На мен ми бе ясно, че няма да играя по 30 минути на мач, но реших да отида. Там има млади играчи, като Никола Иванович, който е роден през 1994 г., той игра много силно на европейското първенство за младежи, там вкара уникална тройка, от центъра на терена. Дори да мога да върна времето, пак бих отишъл в „ Будучност”. Но бих подходил по различен начин. Защото като отидох там, не бях толкова добър в някои неща, колкото другите момчета.

-Какво точно имаш предвид?

-Например, не можех да играя пикенрол ситуации на нивото, на което те го могат. За това съм благодарен на треньора, че ми обясни какво точно трябва да подобря в играта си и че чак тогава ще ми даде шанс на терена. Така и стана. За три-четири месеца си подобрих играта в защита, играта на пикенрол.

-А в школата на „Бенетон Тревизо”, при трима треньори, поставени да са постоянно до вас, при мозъчни тръстове, тези качества не ги ли култивираха достатъчно в теб?

-Проблемът бе в това, че аз отидох в Подгорица малко след юношеската си възраст. А при юношите можех и чрез сила повече да играя, да успявам по този начин. Радвам се, че този период мина, че вече си знам грешките и че всеки ден трябва да работя, за да ставам по-добър. Това са най-важните неща за мен.И в „Ямбол” се набляга на бързината, отборът играе на скорост. Аз трябва да тегля топката по-бързо. Винаги има какво да се научи, за да станеш по-добър състезател.

-Имаше и промяна на треньорския пост в шампиона на Черна гора, нали?

– Да, стана смяна при треньорите на „Будучност”, новият наставник бе млад, на 31 години. И аз го разбирам, той не искаше да рискува със съвсем млади баскетболисти. Все пак аз не смятам, че другите млади състезатели бяха с нещо по-добри от мен. Всичко, което те правеха, го можех и аз. Но те бяха момчета от Черна гора. И треньорът, който е също черногорец, ги буташе напред, буташе ги да са в игра. Навсякъде по света треньорите бутат своите млади състезатели-сънародници, само в България не е така.

-А защо не е така? Какво е твоето обяснение?

-Отбори като „Лукойл-Академик” и „Левски” не зная защо не го правят. В „Рилски спортист” положението е същото – те имаха пет американци. Това не мога да си го обясня, но видяхте, че ние ги бихме. „Балкан” играят с българи, макар да имат и доста чужденци. Там налагат младия Станимир Маринов, той вече доста време играе и това радва.  В Стара Загора има млади български състезатели, сред тях бяха Мартин Раднев и Евгени Иванов.

– Прав си, Сашо Везенков го слушам вече няколко години как ще подмладява отбора с български баскетболисти. И после взимат пет-шест американци, и нашите младоци отиват пак във фризера… С две минути на терена играч не се става. Така ли е?

-Да, така е , аз зная това от личен опит.

– Коя ти е опората в живота?

-Семейството ми е моята опора в живота. Както и приятелката ми – Рената. Тя е от Варна, но когато може, винаги идва да ме гледа на мачове. И да ме подкрепя. Тя беше с мен и в Черна гора, и в Ямбол е същото. Тя наистина ме подкрепяше много в трудните моменти, а тези моменти бяха когато не играех.

– Ще споделиш ли няколко думи за приятелката си?

-Рената е студентка във Варна. Ще бъдем с нея постоянно заедно, вярвам в това.

-Да поговорим малко за твоята психика. Как се концентрираш преди мач? Имаш ли някакъв ритуал?

-Имах ритуали, но сега се опитвам вече да не правя така, защото, според мен, това не са неща, които помагат. Концентрацията е на психическа основа и всеки път гледам да правя нещо различно. Денят ми преди мач преминава така – тренировка сутринта, ако има такава, обяд и отивам да спя.

-Чувал съм, че спазваш много стриктно режима?

-Да, спазвам го, така трябва да бъде, иначе нещата не се получават добре. Музика не слушам. Ставам винаги преди мач по-тих, не комуникирам, мисля за предстоящия двубой. Не комуникирам дори с приятелката ми, тя знае, че се концентрирам за мача и приема това положение.

-Явно влиза в положението ти…

-Да, и много се радвам, че е така.

-А суеверен ли си преди да излезеш на терена?

-Бях, сега се опитвам това да се промени, защото не ми влияе добре, когато правя едно и също нещо, както е било преди предния двубой, а нещата не се получават. С времето разбрах, че не бива да има суеверие в баскетбола. Всеки състезател има своите трудни моменти, не може без това, но те трябва да се преодоляват.

-Кои са любимите ти забавления – музика, филми, книги?

-Обичам да гледам филми, отколкото да чета. Предпочитам да гледам най-вече комедии, както и документални, и биографични филми. Отскоро този тип филми ме привличат. Книгите не ме привличат особено.

-Много време ли прекарваш във Фейсбук, в чата?

-Откакто се завърнах в Ямбол, рядко съм във Фейсбук.

-Казваш, че няма как да мине без трудни моменти в спорта?

-Няма как, но те трябва наистина да се преодоляват, ако човек иска да постигне нещо повече.

Интервю на: Борислав Ненов